Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (39)

38.

 

На следващата сутрин прислужницата от хотела почука на вратата и даде на Типи съобщение за Джесика.

— Един господин долу чака да види мисис Толивър — обясни тя.

— Той представи ли се?

— Бил агент на баща й. — Подаде на Типи картичката му.

— Един момент, веднага ще информирам господарката — отвърна Типи.

Джесика прочете написаното на картичката и устата й увисна.

— Хърман Глоувър — вдигна тя очи към Типи, — човек, който работи в банката на баща ми. — Джесика помнеше мъж с изпито лице и кокалести ръце, толкова блед, че сякаш никога през живота си не бе виждал слънце. Същият служител, назначен по думите на Сара, за да събере доказателства срещу касиер в банката, за когото се говорело, че бил противник на робството.

— Да кажа ли на прислужницата да му предаде да изчака? — попита Типи.

— Не, ще се видя с него — рече Джесика и бързо стана от тоалетката. Типи беше измила косата й. Все още бе с кърпа, увита на главата, но беше облечена и седеше пред огледалото, за да може Типи да сътвори чудо с мокрите къдрици. — Ще го приема във вида, в който съм, и ще го отпратя. Днес ни чака твърде много работа и нямам намерение да си губя времето с него.

Джесика не си направи труд да скрие отвращението си, когато слезе във фоайето на хотела.

— Искате да ме видите ли? — обърна се тя към бледия посетител.

— Баща ви изпраща поздрави, мис Уиндъм — рече той и се поклони ниско, но не и преди да изрази изненада, че главата й е увита в тюрбан, а на челото й се вижда рана със синина.

— Мисис Толивър — поправи го Джесика. — Какво искате?

Стреснат и притеснен, човекът отвори малка тетрадка.

— Баща ви иска да му докладвам за физическото… и умственото ви състояние — отвърна той и започна да пише.

— Какво пишете?

— Очевидно е, че имате тежко нараняване на главата, мис… ъъъ, мисис Толивър. Кажете ми, ако обичате, как е станало.

— Дайте ми я! — нареди Джесика и дръпна тетрадката от ръката му. Изфуча до едно бюро и седна. „Татко“, започна да пише тя.

„Влечугото, което си изпратил, със сигурност ще опише в най-безобразни краски нараняването на челото ми. Получих го, когато първият кон във впряга ми отскочи при нападение на сокол и аз паднах от каруцата. Раната се затвори бързо, благодарение на навременното компетентно лечение, което ми беше осигурено. Отлично настанена съм в прекрасен хотел, където ще чакам завръщането на съпруга ми от Тексас. Той заминава в края на седмицата. Сигурно с радост ще предадеш на мама изненадващата новина, че дъщеря ти никога през живота си не е била по-щастлива, като се изключи тъгата, която я обзема заради отсъствието на човека, когото й купи.

Надявам се да сте добре,

Джесика“

— Ето! Това е докладът, който ще увери баща ми в доброто ми физическо и умствено състояние — натърти Джесика и пъхна тетрадката в ръката на агента. — Друго?

— Ами, да, мисис Толивър. Трябва да видя лично и робинята Типи.

А, да, досети се Джесика, допълнителната застраховка на баща й, че и тя спазва своята част от договора.

— Моля ви, изпратете прислужница да повика приятелката ми Типи на рецепцията.

Когато Типи се появи, Хърман Глоувър отново започна да драска в тетрадката.

— Сега искам да разговарям с мистър Толивър. Тук ли е?

— Не.

— Това означава, че го няма тук — агентът размаха ръка, за да покаже хотела, — или че е мъртъв?

Джесика сви устни. Този тип говореше напълно сериозно. Не притежаваше чувство за хумор и едва ли казаното бе опит за шега. Тя изви развеселено вежда.

— От моята ръка ли?

— Ами, да, мина ми през ума.

— Жив и здрав е, благодаря, че попитахте, но в момента е в кервана от Уилоу Гроув на осем километра от града. Да ви упътя ли натам?

— Той ще се върне ли скоро в хотела?

— Утре, за рождения ден на сина си, организиран по обяд.

— Тогава ще го чакам в града, тъй като не яздя добре, а нямам намерение да се натрапвам на празненството. Ще го посетя по-късно.

За да можете да прехвърлите нови средства, стига разписките, които е събрал Сайлъс, да са наред, помисли си Джесика. Това бе втората вноска за „Съмърсет“.

— Както желаете, мистър Глоувър — отвърна тя и доброто й настроение се изпари.

Тържеството за рождения ден премина както се очакваше, макар да възникнаха известни търкания със собствениците на хотела. Беше приемливо прислужница негърка да спи в килера до стаята на господарката си, но съвършено различно да седи на една маса с нея в трапезарията. Проблемът бе разрешен от Джесика, която уреди частна стая, в която Типи да влезе през задния вход. Джесика бе успяла да купи подаръци за Джошуа, но те бледнееха в сравнение с изненадата на Типи — якето от еленова кожа. Дори Сайлъс, който се стараеше да държи Типи на разстояние или просто бе сдържан по характер — Джесика не можеше да прецени кое от двете, — остана почти без думи, както и Стефани Дейвис, която се чувстваше неловко, че Типи е поканена на празненството.

— Истинско произведение на изкуството, ma petite^[1] — отбеляза Анри и вдигна безупречно поддържаните си ръце във въздуха, сякаш се опитваше с жест да нарисува подходящата дума. — Нищо чудно, че баща ми беше във възторг, когато видя невероятния дизайн на роклята на мадам, с която е била в магазина му.

Шоколадовата двуетажна торта за рождения ден, върху която се виждаше широкопола плантаторска шапка от захар, накара гостите да ахнат, най-вече Сайлъс. Той вдигна Джошуа, за да я види по-добре.

— Някой ден, сине, ти ще носиш същата шапка, когато яздиш по полята на „Съмърсет“ заедно с мен.

Всички изръкопляскаха, включително и Типи, която явно не осъзнаваше, че е измайсторила символа на потисничеството на своя народ. Радостта й, че Джошуа и Сайлъс не могат да се нарадват на огромните й усилия, така я завладя, та Джесика реши да не споменава нищо.

Късно следобед, след като изпратиха каруцата с гостите на Джошуа към лагера, Сайлъс се срещна с агента на Карсън Уиндъм. Няколко часа по-късно Джесика го откри в салона сам, втренчен в напитката си, оставена на бара. Изглежда, агентът си беше тръгнал. На бара имаше и кожен плик, който напомняше за сделката, сключена с баща й в името на „Съмърсет“. Нима Сайлъс бе мрачен, задето се беше съгласил? Джесика постави ръка върху неговата.

— Празненството беше прекрасно — отбеляза тя. — Джошуа бе на върха на щастието. Сигурно се поти в новото си яке, но отказва да го свали.

Сайлъс се стресна, грабна плика и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Да, не може да се нарадва и аз искрено благодаря и на двете ви с Типи, че го дарихте с такова щастие. Много предвидливо от нейна страна, да го ушие достатъчно голямо, за да му става и след година. Твоята Типи е наистина невероятна.

— Тя би искала да е и твоята Типи.

— Тя е цветнокожа, Джесика.

— Може ли да затвориш очи за цвета на кожата й и да я приемеш като невероятен човек, да я приемеш като моя приятелка, която да обикнеш и цениш?

— Не мога, скъпа, но я ценя и уважавам отношенията ви. Не мога да ти обещая повече от това.

— Обещай ми да не я продаваш.

— Обещавам.

— И ще позволиш близкото ни приятелство да продължи, нали?

Той се усмихна широко.

— Имам ли избор?

— Не, но искам да чуя от теб, че позволяваш.

— Обещавам, докато е жива.

Джесика се усмихна.

— Чудесно. Да вървим сега да видим какви ги върши Джошуа.

Завършиха деня с лека вечеря и след като сложиха детето да легне и освободиха Типи за през нощта, Джесика се върна в стаята си и зачака нетърпеливо Сайлъс, който бе отишъл в конюшнята, за да се погрижи за коня си. Тя бе вече по нощница, когато чу тихо почукване на свързващата врата между двете стаи. Отвори и видя Джошуа, стиснал книга в ръка, гледаше я ококорено, нетърпеливо и мигаше с дългите си мигли. Синът на Сайлъс нямаше нито една черта, по която да му прилича. Очите му бяха лешникови, имаше кестеняви къдрици вместо гъстата черна коса на баща му. Носът му приличаше на клюна на врабче, не на ястреб, а устата представляваше нежна дъга, вместо извита на една страна.

— Не мога да заспя — оплака се той с тънко детско гласче. — Ще ми почетеш ли, мамо?

Сърцето на Джесика се разтопи. Как да му откаже?

— Разбира се, Джошуа.

— Благодаря — кимна той и без да каже и дума повече, сякаш бе нещо напълно естествено, се качи в леглото й, стиснал в ръка книжката с приказки.

Когато Сайлъс влезе час по-късно по халат, той погледна удивено сина и съпругата си, сгушени един до друг. Джесика вдигна поглед от книгата, а Джошуа потупа мястото до себе си.

— Ела, татко. Стигнали сме до много интересно място.

— Значи не трябва да го изпускам — каза Сайлъс и легна до него.

По-късно, когато Джошуа спеше в леглото си, и Сайлъс и Джесика се бяха любили, той остана буден. Агентът не беше единственият посетител, с когото се срещна след тържеството. Жан Дюмонт, бащата на Анри, го беше потърсил. Докато разговаряше с него, Сайлъс разбра много добре защо новият му приятел иска да се отдели от надменен диктатор като собственика на магазин „Дюмонт“. Джесика бе описала магазина като великолепен. Анри пък беше споделил, че баща му се отнася към него като към лакей и не му позволява да вземе дори най-незначителни решения. Сайлъс остана изненадан, когато видя бащата да го чака в салона, и първо си помисли, че е дошъл да го моли да разубеди сина му да не заминава за Тексас.

— Имате негърка със странен външен вид, казва се Типи, прислужница е на съпругата ви — мина направо към въпроса посетителят. — Искам да я купя.

Предложи цена, която накара сърцето на Сайлъс да спре. Парите щяха да му послужат като трамплин за плана и щяха да ускорят с няколко години връщането на парите на Карсън Уиндъм.

— Потресен съм, сър — отвърна Сайлъс.

— Значи, разбрахме се — заяви Жан Дюмонт и вдигна аристократичните си вежди.

Той вече бъркаше във вътрешния джоб на сакото, за да извади чековата си книжка, когато Сайлъс заговори.

— Не, сър, не сме се разбрали. Типи не се продава.

— Ще удвоя цената.

Сайлъс се поколеба. Според условията на брака Типи беше негова и можеше да я продаде, без да се съобразява с уговорката, която Джесика имаше с баща си, но продажбата бе немислима, макар и много изкусителна. Той не хареса бащата на Анри. Дори да не беше сигурен, че съпругата му ще го намрази, ако продаде прислужницата й, Сайлъс не би я предал в ръцете на този човек. Отговорът му беше категоричен.

— Както вече ви казах, сър, прислужницата на съпругата ми не се продава.

Джесика спеше дълбоко, обърнала лице към него. Сайлъс едва устоя на желанието да я погали по бузата или да сложи ръка върху гърдата й. В съня си тя приличаше на дете, не на жена, способна да впрегне вятъра. Не отказа на Жан Дюмонт само защото знаеше колко много Джесика обича Типи, а и заради годините, които му предстояха с нея, преди да изплати дължимото на баща й. Може би тогава тя нямаше да има желание да си тръгне.

Бележки

[1] Малката ми (фр.) — Б.пр. ↑