Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (29)

28.

Докато стигнат Джорджия, Джесика бе разменила корсета си за една фуста, а модерните ежедневни рокли с пълните с пух ръкави и разкроени поли във формата на конуси за по-семпли памучни рокли. Сега вече бе част от врабчетата, макар да не бе допусната в гнездото им. Поддържането на „царствен силует“, който подчертаваше фигурата й, единственото й предимство, й се струваше нелепо, когато вървеше редом с оплесканата с кал каруца в плющящия дъжд, за да олекоти товара, или когато се опитваше да се задържи на капрата по изровен път или през гори, реки и блата. Широката периферия на памучното боне, което си беше купила от смесен магазин в малък град, преди да напуснат пределите на Южна Каролина, заслоняваше обсипаното й с лунички лице, а Сайлъс я изненада, когато й подари чифт женски работни ботуши, които бе видял на витрината на магазин.

— Дано не са ви прекалено големи — беше подхвърлил той. — Имате много фини стъпала.

Джесика остана поразена от комплимента. Ботушите бяха най-грозните, които някога бе виждала, доста големи, но дебелите чорапи щяха да ги изпълнят, освен това се оказаха практични и много по-удобни от нейните пантофки от щавена ярешка кожа.

— Благодаря — бе отвърнала срамежливо тя.

Той, изглежда, остана доволен, че ги е харесала.

— За мен беше удоволствие.

— Аз, разбира се, ще ги платя.

На лицето му се изписа разочарование, но веднага след това той се овладя.

— Купих ги като подарък от собствения си джоб, но щом така предпочитате, смятайте, че са купени от баща ви, който вече ги е платил.

Каза го остро и отсечено и се отдалечи, преди да види как тя прехапа устни.

Защо, питаше се Джесика, непрекъснато затръшва вратите в лицето на човека точно когато той се опитваше да ги отвори? Да не би да се страхуваше, че ще прозре истинските й чувства, независимо каква бе истината? Щеше да дойде ден, когато на него ще му стане все едно, и тя не можеше да го вини. Истината бе, записа тя в дневника си седмица по-късно, че този разговор бе последният му опит да спечели приятелството й, но по това време дните му бяха твърде натоварени и изпълнени с тревоги. Последният им сблъсък бе вечерта, преди да научат ужасните новини на следващия ден.

7 април 1836

Боже мой, говори се, че индианците мускоги може да тръгнат на боен поход срещу белите, защото са им отнели земята с измама. Предупредиха ни, че трябва да сме непрекъснато нащрек, да не би да ни нападнат, докато минаваме през Джорджия и Алабама. Какво са очаквали алчните бели, след като са нахлули в ловните полета на мускогите и са ги изтласкали от домовете им, за да откраднат земите им. Молбите към правителството да прекрати отнемането на земя се оказаха напразни. Правителството на Съединените щати наруши всички съглашения, подписани с мускогите, които им гарантираха защита на територията, и сега на индианците им е дошло до гуша.

Притеснявам се от недоволството (главно от страна на робовладелците, разбира се), което се надига срещу Томахок Лейси, верния разузнавач на Джереми от темето на мускогите, на когото е възложено да наблюдава пътя за опасности и да търси безопасен маршрут. Дотук опитът на Томахок се оказа безценен за успеха на начинанието, а сега се поставя въпросът дали може да се вярва на сведенията, които носи след разузнавателна мисия. Страхуват се, че се разкъсва между лоялността си към Джереми и верността към народа си. Много харесвам Томахок. Той затваря очи, когато разговаря, сякаш се съсредоточава над всяка дума, за да бъде съвършено точна. Би трябвало да е дразнещ навик, но не е. Този негов навик те кара да вярваш на думите му.

Недоволните не отнасят тревогите си до Джереми или Сайлъс. Разприказват се винаги когато съм около тях с надеждата да предам на Сайлъс, което и направих, а той на свой ред съобщи на Джереми. Наблюдавах как мъжете от кервана, включително лудите глави, странят от Сайлъс и Джереми. Двамата се доказаха като изключителни водачи и ясно показаха, че онези, които не са доволни от водачеството им, могат да се отделят и сами да пътуват за Тексас.

Досега никой не е посмял да направи подобно нещо.

Почти сигурната опасност от индианско нападение наложи спирането на кервана за един ден, за да могат всички — и мъже, и жени, и деца — да се научат как да се защитават. Водачите и Томахок запознаха събралите се какво да очакват в случай на нападение и дадоха инструкции, показаха им как да действат, за да останат живи и да опазят собствеността и добитъка си. За да практикуват, членовете на кервана бяха разделени на групи от по осем души, като всеки получаваше специфични задачи, за да помага на останалите.

— Ако сме единни, ще оцелеем. Разделим ли се, пропадаме — изтъкна Джереми. — При индианска атака сам човек не може да се справи. Всеки трябва да пази гърба на съседа си.

Водени от най-опитния сред тях, хората се пръснаха, за да започнат с тренировките. Типи, Джаспър, Джошуа, Джеремая и Мади бяха изпратени с групата на Томахок. Джесика чакаше до каруцата си да бъде изпратена при нейната. Започваше да става неспокойна, когато Сайлъс най-сетне се откъсна от задълженията си. Сърцето й затрепка, когато видя високата, слаба фигура да се насочва към нея, и тя прикри вълнението си зад каменно изражение.

— Започнах да мисля, че съм забравена, мистър Толивър — рече тя остро. — С коя група ще бъда?

— С моята, мис Уиндъм. — Сайлъс й подаде пистолет с дълга цев. — Знаете ли как се стреля?

Тя погледна учудено.

— Мога да… стрелям с пистолет. Научиха ме, преди да тръгна от Южна Каролина.

— Ами с кремъклийка?

— Никога не съм държала такова нещо в ръце.

— Тогава лягайте на земята по корем, точно до колелото на каруцата.

— Защо?

— Ще ви науча как се стреля.

— Аха. Мислех, че задачата ми ще бъде да зареждам оръжията.

— И това, мис Уиндъм, но всяка жена трябва да знае как да се прицелва, да зарежда и да стреля, в случай че ни нападнат индианците. Дръжте пистолета си до вас, но да знаете, че е безполезно да стреляте, ако противникът не е наблизо. Днес няма да хабим муниции, но можете да се упражнявате да се прицелвате и да стреляте, а аз ще ви покажа как да зареждате пушка. Сега, ако обичате, лягайте на земята.

Джесика се подчини и остана без дъх, когато Сайлъс легна до нея и се пресегна над рамото й, за да нагласи пушката. Тя си наложи да не обръща внимание на натиска на тялото му и на близостта на главата му, докато той тихо я предупреждаваше, че пушката рита, и редеше други инструкции до ухото й.

— Застопорете пушката и се прицелете в корема на коня. Когато конят падне, индианецът също ще падне. Може да нямате време да презаредите. Когато индианецът се приближи, едва тогава ще използвате пистолета.

Джесика слушаше. Беше ужасена. Да застреля човешко същество, невинен кон?

— Това е. Добре. Сега пробвайте отново — каза Сайлъс до ухото й, когато тя се прицели и стреля по измислена цел.

Когато най-сетне остана доволен, той й показа как да сложи хартиен пълнител с барут и оловно топче в цевта на пушката. Седяха опрели колене, свели глави над оръжието. Джесика усещаше близостта му и се надяваше, че по своя мъжки начин той не усеща как соковете й кипят.

— Добре — кимна той и прекалено скоро се изправи на крака. — За днес е достатъчно. — Протегна ръка, за да й помогне, и тя забеляза как погледът му минава по косата й, преди да се спре на раменете. Не беше сложила боне, тъй като денят беше топъл и облачен.

— В случай че ни нападнат, покрийте напълно косата си — нареди той. — Червенокосите бели жени са много ценен трофей за индианските воини и главатари — не че се отнасят добре с тях.

Ужасената Джесика вдигна ръце към косата си.

— Мислите ли… трябва ли да я отрежа? — попита тя с тъга.

Той я погледна със съжаление.

— Би било жалко. Недейте. Нека видим как ще се развият събитията, преди да вземем подобни драстични мерки. Оставям ви оръжието. Упражнявайте се да се прицелвате и събирайте муниции, но нека цевта остане празна. Ще ни трябват всички муниции, ако стане най-лошото. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Да се надяваме — повтори Джесика. — Благодаря ви за инструкциите, мистър Толивър. Знам, че е във ваш интерес да ме опазите здрава и читава, но… благодаря за урока от лично име.

— Инструкциите за безопасност са от полза за всички, мис Уиндъм — заяви хладно Сайлъс и се отдалечи, а тези последни думи бяха единствените, които й каза през последвалите дълги седмици, изпълнени с напрежение и страх. Тя усещаше, че той я наблюдава, докато минаваха през Джорджия и Алабама и навлизаха в Луизиана, без да се натъкнат на индианци чероки, обявили война на белите, но се държеше на разстояние и Джесика предполагаше, че ще бъде неимоверно облекчен, когато я остави в Ню Орлиънс след две седмици.