Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (14)

13.

Освен някое и друго блъскане в стената, откъм склада, където бе настанен гостът й, не долиташе почти никакъв шум, затова Сара се принуди от време на време да почуква на вратата.

— Добре ли си? — шепнеше тя.

Отговорът долиташе толкова тих и предпазлив, че Сара усещаше как космите по врата й настръхват.

— Тук съм.

Беше сложила тесен креват в малкия килер към кухнята. Прозорецът в убежището на беглеца пропускаше въздух и светлина, но бе с пуснати кепенци денонощно. Сара беше благодарна, че студеният фронт бе свалил температурата до постоянни петнайсет градуса. Поне гостът й нямаше да се пържи в жегата или да бъде нападнат от комари, а нощем, когато температурата се понижаваше, той можеше да се завива с колкото иска одеяла. Сара пъхваше храна, като отваряше за секунда вратата на затвора му, но на момчето му беше забранено по какъвто и да било повод да се показва в къщата. Някой можеше случайно да го види през процепите на кепенците, докато е на мивката в кухнята, или през прозорците на хола, покрити дори през деня с плътни завеси. Най-противната част от пребиваването му беше изпразването на нощното гърне, задача, с която тя се заемаше със същото неудобство като него.

— Много жаля, мис — мрънкаше момчето, когато й подаваше гърнето.

— Няма нищо — отвръщаше Сара и сдържаше дъха си.

Питаше се как ли момчето издържа в тясното, тъмно помещение, без човешки контакт, без никакво движение. Мислеше си, че би полудяла, ако й се наложи да прекара още един ден затворена. Самата тя се чувстваше като затворник, не смееше да отиде на разходка, тъй като се страхуваше да не би беглецът, щом види, че я няма, да излезе в къщата или да направи нещо, с което да събуди подозрение.

По същата причина двамата не смееха да разговарят. Гласовете им, неговият с негърски диалект, можеха да бъдат чути и щяха веднага да ги разкрият. Карсън Уиндъм бе разпространил навсякъде, че е възможно в района да има беглец. Мнозина с радост щяха да го предадат — и Сара Конклин също, — за да получат благодарността на плантатора. През кратките секунди, в които момчето поемаше подноса с храната, тя зърваше лицето му и хърбавото тяло в дрехи не по мярка, но единствено тях намери сред даренията в църквата. Де да можеше да го пусне да поизлезе, за да се поразтъпче, но не можеше да си позволи риска някой да го види. Добронамерени хора — съсед, някой от църквата или родител на някой от учениците й, който знаеше, че е сама до заминаването си — можеше да се отбият, за да й донесат храна или просто за компания. Беше благодарна, че семейство Седжуик са на гости у Толивърови до утре следобед. Джесика щеше да я вземе заедно с товара, след като обядва, така че щяха отдавна да са заминали по времето, когато Джимсънуийд спреше пред портата.

Всичко бе почти приключило. Това бе последната вечер от затворническия живот на момчето. Сара беше събрала вещите си в денка и бе подготвила кошница с храна за беглеца, за да има какво да яде по време на бягството. Беше десет часът, навън бе тъмно като в рог заради ниско надвисналите облаци, които скриваха луната. Време бе да закачи керосиновата лампа на задната веранда и да изчака сигнала от другата страна на потока, който да й подскаже, че на пристанището в Чарлстън всичко е готово. Кодовият знак на агента се състоеше от три дълги проблясвания и едно късо. Тя щеше да отговори с кратки завъртания на механизма за увеличаване и намаляване на пламъка. Който и да я наблюдаваше по това време на нощта, щеше да реши, че страх от пожар я е накарал да излезе навън, за да пробва фитила. Ако нещо не беше наред от едната или от другата страна, сигнал нямаше да има. Сара се молеше да види от другата страна на потока трите високи пламъка, последвани от бързия.

Загърната в наметало, тя закачи лампата на пирон, като намали пламъка. Не й се наложи да чака дълго. Сигналът дойде и тя нагласи пламъка веднъж, после два пъти, три пъти. Заля я огромно облекчение, когато обгърна с ръце стъклената лампа, за да я духне. Щеше да съобщи на госта в килера, че засега всичко е наред и върви по план. Може би и той щеше да спи по-добре, но тя поне щеше да спи спокойно. Но докато сваляше фенера и се канеше да влезе вътре, забеляза нов проблясък да примигва в тъмното и бързо да угасва. Сърцето й се сви. Какво се беше случило? Този последен пламък случаен ли беше, или не? Да не би свръзката й да изпусна фенера и бързо да угаси фитила. Ослуша се, напрегна очи към тъмната гора, ала не чу нищо, освен тихото плискане на водата по камъните. Веднъж бе отишла от другата страна на потока, тласната от любопитство, и откри гъсталака, откъдето агентът изпращаше кодираните си съобщения. Стъпкани листа бяха издали мястото, до което се стигаше по пътека през гората.

Малко объркана и разтревожена, Сара влезе вътре и реши да не чука на вратата на килера, за да съобщи на момчето добрата новина. Страхуваше се да не урочаса бягството. Беше извадила костюма за път от гардероба. Закачи го там снощи, за да повдигне духа й и да й напомня, че след осемнайсет часа ще бъде на път към Чарлстън, за да отпътува с кораб за дома.

Съблече се и си легна, но не можа да заспи. Не спираше да мисли за Джесика.

Сара се страхуваше за нея. Силната воля и прибързаността не бяха добра комбинация, а приятелката й имаше изобилие и от двете. Ако пък тези черти се съчетаеха със сляпата й вяра в непоклатимото й място в семейството, Джесика се превръщаше в слепец с насочен зареден пистолет. Момичето не вярваше на предупрежденията на баща си. Погрешно смяташе, че любовта му ще я защити от заплахите, че той няма да рискува обичта й да се превърне в омраза, ако реши да използва Типи като начин да я накаже. Джесика не разбираше, че ако я заловят да помага за ликвидирането на системата, от която семейното богатство, социалното положение и начинът на живот зависеха поколения наред, грехът й няма да бъде простен. Типи обаче бе наясно и се тревожеше не толкова за своята безопасност, колкото за безопасността на господарката си.

— Тя познава Карсън Уиндъм като баща — бе признала веднъж пред Сара, — но няма представа какво представлява той като бял човек и господар на „Уилоушайър“.

Сара се съгласи, облекчена, че момичето разбира добре опасността, която Джесика подценяваше. Ако работеха заедно, имаше надежда да укротят невъздържаните пориви на приятелката си.

Типи непрекъснато я удивяваше — и натъжаваше. Джесика трябваше много да внимава. Животът на прислужницата можеше да бъде заличен с едно тропване на лъснатите ботуши на Карсън Уиндъм или на тока на сина му, след което творческият гений в малката странна главица щеше да е загубен завинаги — „глава на цветнокожо момиче!“, както Сара бе дочула Карсън Уиндъм да сумти презрително в един от малкото случаи, в които бе гостувала в „Уилоушайър“. В тона му бе доловила завист и презрение заради обичта, с която дъщеря му даряваше прислужницата негърка, обич, която не беше предназначена нито за него, нито за брат й. Типи трябваше да внимава много и в това отношение.

Луната избледняваше, когато Сара най-сетне заспа. Стори й се, че сънува, когато чу тропот на конски копита на поляната отпред, те подминаха къщата на свещеника, гробището и спряха пред нейния дом. Стресна се, изскочи от леглото, дръпна халата си, чу уплашеното възклицание на обитателя на килера, когато изтича от спалнята през кухнята, за да се изправи пред кошмара, от който отдавна се страхуваше и който този път със сигурност я очакваше от другата страна на вратата.

Завърза здраво робата и дръпна резето. Мъжете отвън я наблюдаваха от седлата, стиснали уста, с присвити очи. Водачът им скочи от коня и докосна шапката си.

— Добър вечер, мис Конклин, или може би трябва да кажа добро утро, защото вече е утро — поздрави Майкъл Уиндъм.