Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (89)

88.

Пристигна няколко минути след лекаря. Мъжете от семейство Макорд — Тайлър, братята му близнаци и баща им — се бяха скупчили на верандата на голямата къща, свели глави, отпуснали рамене. Докато Томас скачаше на земята, погледът му попадна на Къртис Макорд. Фермерът беше притиснал ръка към устата си, типичната за потънал в отчаяние мъж поза. Томас усети как го сграбчва ужас. Щом го видя, Къртис остави децата си и забърза по стълбите.

— Добре, че си тук, човече. Тъкмо навреме…

— Навреме за какво?

— Побързай — настоя Къртис. — Никак не ми се иска да го кажа, но трябва да побързаш.

Томас профуча покрай него. Зърна обляното в сълзи лице на Тайлър, вината, изписала се в зачервените очи на зет му, докато тичаше по стълбите към къщата. Младият мъж побърза да сведе очи.

Един от слугите го позна и просто посочи нагоре по стълбите към стаята в далечния край на коридора. Още преди Томас да стигне, стомахът му се разбунтува от топлата, остра смрад на кръв и телесни течности, миризма, която не бе вдъхвал от времето, когато бе сред ранените и умиращите на бойното поле в Тексас по време на Гражданската война. Втурна се към отворената врата и бе посрещнат от високата, мълчалива мексиканка, която въртеше безупречно къщата.

— Не можете да влезете, senor^[1]. Доктор сега тук. Мъже не може.

— Не ме интересува. Аз съм баща й. — Томас изблъска икономката от пътя си и влетя в стаята. От гърлото му се изтръгна вик. Дъщеря му лежеше на подгизнало от кръв легло. Восъчнобледото й лице бе обрамчено от потъмнялата от пот коса, луничките й изпъкваха като канела, поръсена върху празна чиния, но очите й бяха затворени.

— Тате… — Реджайна вдигна немощно ръка, когато го чу да влиза. Томас я сграбчи, а фигурите на Ан Макорд, лекаря и акушерката се размазаха.

— Тук съм, Попи. Тук съм — увери я Томас. Коленичи до леглото и усети как гърлото му се стяга. — Какво да направя за малкото ми момиченце?

— Само… ми… дръж… ръката — прошепна Реджайна, все още със затворени очи. Дишаше с усилие. Лекарят се премести, за да надникне под чаршафа.

— Колкото искаш, миличка — отвърна Томас и погали студеното, лепкаво от пот чело. — Оставам при теб.

— Бебето… роди се… мъртво — прошепна Реджайна. — Момченце…

— Шшшт, почивай си, миличка. Всичко ще бъде наред.

— Мама?

— Идва. Баба и Върнън също.

Чу истеричния глас на Присила откъм долния етаж, последван от забързано топуркане по стълбите. Когато Томас погледна към вратата, видя лекаря да поклаща глава към акушерката и усети как земята пропада под него. Няколко секунди по-късно Присила влетя в стаята, последвана от майка му, но бяха закъснели. Томас се обърна към дъщеря си и я видя как изпусна последната глътка въздух.

Присила го изблъска с олюляване, събори го и притисна дъщеря си към гърдите, залюля я, както когато Реджайна беше дете. Томас се изправи и се строполи в един стол наблизо, покри лицето си с ръце и сълзите му рукнаха. Чу Ан и лекаря да казват нещо на майка му, преди да се измъкнат с акушерката от стаята. След това Джесика пристъпи към него и отпусна ръка на рамото му. Той усети лекия допир като воденичен камък. Никой не можеше да му даде утеха. Той вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Прокълнато ли е семейство Толивър, мамо?

Тя затвори очи при този въпрос. Лицето й се съсухри и в този момент Томас си припомни колко е стара — през октомври навършваше седемдесет, в месеца, когато друго от децата му беше умряло.

— Не знам — отвърна тя.

— Аз знам! — изкрещя неочаквано Присила. Врътна се към тях, все още притиснала дъщеря си към себе си, от мокрите й очи струеше неприкрита омраза, устата й бе разкривена. — Вие от семейство Толивър сте прокълнати, прокълнати, прокълнати! — крещеше тя. — Първо мъничкото ми момченце, а сега и дъщеря ми е мъртва заради това проклятие. Господи, иска ми се да не се бях омъжвала в това семейство! Иска ми се да не ви бях виждала, нито един от вас, господ да ви порази дано!

Върнън щеше да влезе всеки момент. Не биваше да чува приказките на майка си. Томас се насили да заговори.

— Присила… моля те. Разстроена си. Какви ги говориш!

— Много добре знам какви ги говоря! — Присила положи внимателно дъщеря си и се надигна, за да се изправи пред тях. Шапката й беше килната на една страна, предната част на корсажа с панделки бе пропита с потта на дъщеря й. Очите й блестяха като на луда. Устните се кривяха грозно, докато тя продължаваше да бълва каквото й дойде наум, без да мисли за последствията.

— Бащата на Джесика е платил на Сайлъс Толивър да изостави жената, която е обичал, за да се ожени за майка ти, Томас. Това известно ли ти е? Затова е получил пари, с които да купи „Съмърсет“ — свещения олтар, пред който вие от семейство Толивър се прекланяте.

Присила беше застанала пред стола на Томас, за да говори право в очите му.

— Баба ти е предрекла, че проклятие ще сполети земята заради онова, което той прави, и баща ти й е повярвал, когато изгубил сина си и другите деца, които е можел да има, защото е предал жената, за която е трябвало да се ожени. До последния си ден на този свят баща ти е бил убеден, че децата му — наследниците на „Съмърсет“ — са измрели заради проклятието, което го е сполетяло, след като е сключил сделка с дявола.

— Откъде знаеш всичко това? — зяпна я шокиран Томас.

— Прочела е дневниците ми — поясни спокойно Джесика.

Присила примигна и я погледна така, сякаш едва сега забелязваше, че е в стаята. Яростта й отстъпи на объркване и смущение.

— Прочела си дневниците на мама? — изграчи Томас.

Присила се отдръпна неуверено, стисна очи и притисна пръсти към слепоочията си, сякаш не разбираше къде се намира.

— Не, чух слухове, това е.

— Съвсем не е така — обади се Джесика. Пристъпи към леглото и прокара ръка по бузата на внучката си. Наведе се и целуна бледото чело.

— Спи спокойно, любимо дете. — После погледна Томас и Присила, а лицето й бе като изваяно от мрамор. — Внимавай какви ги приказваш. Върнън е в коридора.

— Задръж го навън още малко, мамо, и затвори вратата — помоли Томас, докато тя излизаше.

Присила се отдръпна страхливо от него.

— Истина ли е? — попита той, след като вратата се затвори. — Наистина ли си прочела дневниците на мама?

— Не съм! Толкова ли е важно? Дъщеря ни е мъртва. — Присила притисна ръце към лицето си и ревна отново. Томас се изправи с усилие от стола. Искаше му се да има достатъчно сила, за да прегърне майката на дъщеря си, но не можа. Чувствата към съпругата му бяха мъртви, също като тялото под пропитите с кръв чаршафи.

— Трябва да говорим с Тайлър и да поискаме разрешение да отнесем дъщеря си у дома — рече той.

Четири дена по-късно, в следобеда след погребението, когато опечалените от смъртта на Реджайна Елизабет Толивър Макорд я бяха положили в семейната гробница с мъртвородения й син, членовете на семейство Толивър се събраха в хола на къщата. Бяха се отпуснали на столовете и канапетата, напълно изцедени емоционално, за да се движат или разговарят. Присила и Джесика не бяха свалили шапките си, а Томас и Върнън все още бяха със стегнати яки. Ейми влезе тихо с поднос чай и прясно опечени кифлички, след което излезе все така тихо.

Томас и Присила не си бяха проговорили от вечерта, в която малката процесия се върна на Хюстън Авеню с каруца, в която бе положено тялото на дъщеря им, за да бъде измито и облечено за поклонението. Стиснали устни, със сухи очи, двамата посрещаха множеството посетители в двата противоположни края на стаята. Вечерта, когато се прибраха, Томас си легна в една от гостните. На следващия ден нареди на прислугата да изнесат вещите му от стаята, която делеше с Присила.

— Някой трябва да направи нещо — обади се Върнън.

Джесика наля чая.

— Една бучка или две? — попита тя, стиснала в ръка щипката за захар.

— Нито една — отвърна Върнън и стана. — Трябва да отида в плантацията.

— Аз ще си почина — рече Джесика. — Ти също трябва да си починеш, Присила.

— Добре — съгласи се безжизнено тя.

— Томас? — погледна го майка му.

Томас изпъна крака, за да стане.

— Няма да се прибера за вечеря — съобщи на двете жени.

Присила го погледна ококорено.

— Къде ще ходиш?

— Навън — отвърна той.