Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (87)

86.

След като прибереше коня си в конюшнята, Томас винаги влизаше в къщата през вратата на кухнята. В безупречно поддържаното помещение, пълно с тенджери и тигани, дъска за рязане, огромна мивка и плотове, той бе сигурен, че Петюния, докато беше жива, ще го посрещне, а сега ще завари тук Ейми и дъщеря й Саси. Ейми щеше да го попита как е минал денят му и щеше да прояви искрен интерес към разказа му. Понякога сядаше да изпие чаша кафе и да изслуша клюките, които тя бе научила от останалите къщи на Хюстън Авеню. Понякога, особено откакто майка му замина на пътешествие, Томас се освобождаваше тук от тревогите за „Съмърсет“ и проблемите в градския съвет. Знаеше, че доверието му няма да бъде предадено. Винаги имаше нещо вкусно, което да похапне, а днес забеляза пълна чиния с любимите ореховки на сина си. Върнън щеше да дойде на вечеря и щеше да остане през уикенда.

— Мистър Томас, съпругата ви иска да ви види в дневната — започна Ейми, без да поздрави. Тревогата в гласа й и острият поглед го предупредиха да бъде нащрек. Ако останеше на Присила, Ейми, съпругът и дъщеря й щяха да отидат в плантацията да берат памук със семействата на вуйчовците й. Синовете на Джаспър, Ранд и Уили, се бяха върнали в „Съмърсет“, след като бяха открили, че в Канзас е препълнено с народ, че хората са негостоприемни и възможностите за обработване на земята съвсем не са каквито се говореше. Присила може и да бе господарка на дома, но персоналът се отчиташе пред Ейми, която бе предана на Джесика. Томас бе наясно, че това положение влудява жена му.

— Ейми каза, че си искала да ме видиш — започна Томас, когато влезе в дневната.

Беше му крайно неприятно какво е направила със стаята, която бе негово убежище, докато растеше. Преди през прозорците струеше светлина, а сега бяха покрити с тежки завеси. Нямаше ги и удобните столове. Остана прав. Присила се изправи рязко от огромното бюро и стиснатите й зъби издадоха колко е ядосана.

— Много обиди съм понесла от теб, Томас, но това няма да го бъде — заяви тя.

Обиди ли? Не бе отронил и дума, докато жена му пилееше пари като ориз на сватба.

— И кое точно няма да го бъде, Присила? Би ли ме уведомила?

Тя пристъпи към него. Позакръглената талия и налетите бедра издаваха, че влиза в средната възраст, но лицето й все още пазеше старата красота, която отдавна вече не го впечатляваше.

— Джаклин Частейн — изсъска тя през зъби.

Той вдигна глава.

— Какво за нея?

— Имаш връзка с нея… или поне ти се иска.

Томас се изсмя.

— Кой ти каза?

— Имам си източници, макар че не се нуждая от тях. Всеки сляп идиот ще се досети защо ходиш всяка сряда в универсален магазин „Дюмонт“ уж да се срещаш с Арман.

Томас изви вежди.

— Защото си имам работа.

— Не се прави на невинен. Можеш да се срещнеш с него във „Феърфакс“ за ежеседмичния ви обяд.

— Всички, които обядват там, са помолени да не връзват конете си отпред по очевидни причини. Както много добре ти е известно, прозорците гледат към улицата. Освен това на нас с Арман ни е приятно да повървим.

Присила сви устни.

— Можеш да ми редиш колкото искаш извинения, но при мен не минават, Томас. Знам, че се спираш на щанда на мисис Частейн всеки път, когато влезеш в магазина. Лицето ти претърпява метаморфоза. Описват те като ученик, който носи ябълка на любимата си учителка.

— И кой ме описва така? И откъде, за бога, знаеш дума като метаморфоза?

Тя бе готова да го удари. Вместо това стисна зъби.

— Няма значение откъде я знам, не мисли, че и останалите жители на Хаубъткър не я знаят, но ще ти кажа следното, Томас… — Присила пристъпи по-близо, толкова близо, че Томас видя тънките косъмчета над устната й и ситните пори по носа, обсипани с капчици пот. — Ако отново ме направиш на глупачка, като ухажваш мисис Частейн, ще те накарам да съжаляваш до края на живота си. Ще те нараня така, че болката ти ще бъде нетърпима. Можеш да ми вярваш, чуваш ли?

Томас отстъпи крачка пред тази ярост. Не беше съпругът, на когото тя бе разчитала, когато се съгласи да се омъжи за него, това бе истина. Беше се опитал да й се реваншира, като я търпеше да се превъзнася като съпруга на Томас Толивър и да се държи като сноб. Ненавиждаше снобите, хората, които се мислеха за по-добри от другите, тъй като бяха имали късмета да се родят в добро семейство или да попаднат в него чрез брака си, без да са го извоювали сами. Накратко, сноб за него означаваше „без капка благородство“ и това се отнасяше за Присила в пълна мяра. Той не можеше да търпи подобна арогантност дори от нея, ненавиждаше и отровния й език.

— Не спираш да ме удивяваш, Присила. Първо метаморфоза, а сега и заплахи. Защо реши, че имаш сили и възможности да ме заплашваш по този начин?

Тя скъси разстоянието между тях и този път той усети алкохолния й дъх. Беше се наливала с шери.

— Знам неща за семейството ти, които ще изправят косите на всички в окръга, ако излязат наяве.

Томас я погледна ококорено.

— Сериозно? Направила си открития в семейната история, за да разпространяваш врели-некипели, така ли? Много ще ми бъде приятно да ги чуя. На фона на подобни сочни клюки все съм си мислел, че семейство Толивър е доста скучно.

Тя се отдръпна от него, едва сега осъзна, че е казала прекалено много, и страх се изписа по лицето й. За хиляден път Томас се запита как е могъл да бъде толкова заблуден, та да повярва, че тя е съвършената съпруга за него. Изглежда, интересът й към семейната му история, особено за връзките с английски кралски особи, го бе убедил, че е предложил на подходящата жена. Нито една подробност от семейната легенда не бе убягнала от любопитството й. Той бе очарован, когато Присила се хващаше за всяка дума във връзка със семейства Толивър и Уиндъм, спомената случайно на масата, и така разговорът се превръщаше в урок по история.

Бе заминал на война щастлив, че Присила е готова да предаде на децата им всичко за семейната история и обич към произхода им. Подобни знания обвързваха новото поколение със земята, привързваха ги към баща им и към неговия баща. Каквато и съдба да го очакваше, Томас си казваше, че Присила под напътствията на Сайлъс Толивър няма да позволи децата му да забравят кои са, откъде са и какво дължат на семейното име.

Какъв глупак!

— Та какво казваше, скъпа? — попита любезно той.

Избухването на съпругата му бе като морска вълна, чиято сила е изчезнала ненадейно. Алкохолът вече не й даваше смелост. Тя отстъпи, сви се и започна да заеква.

— Ти… най-добре да внимаваш… друго нямам какво да ти кажа, Томас. Няма да ти позволя да засрамваш децата ни.

— Никога не бих засрамил децата, Присила, и те моля да запомниш добре какво ще ти кажа. Ако чуя от теб още една дума за предполагаема връзка с мисис Частейн, ако кажеш и дума пред някого, ще ти се иска никога да не си продумвала. Не мисля нито за себе си, нито за теб, нито дори за децата. Мисля за тази жена, която е напълно невинна и не заслужава необоснованите ти обвинения. Кое те кара да мислиш, че тя би започнала връзка с женен мъж? Не можеш да ме обвиниш в нищо.

Томас остави думите му да увиснат в настъпилата тишина, а Присила изглеждаше твърде слисана, за да заговори.

— Кажи на нещастния си шпионин в универсален магазин „Дюмонт“, че ще уредя да го изритат оттам, ако някога чуя и една клевета срещу мисис Частейн — продължи той. — За мен той ще бъде лично отговорен.

Някой прочисти гърлото си зад тях. И Томас, и Присила се врътнаха към звука. На прага бе застанал Върнън.

— Мамо, татко, прибрах се за вечеря — рече той.