Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (64)

63.

След като синовете им тръгнаха на война, Сайлъс, Анри и Джереми присъединиха всяка четвърта събота в месеца към Мъжкия ден в „Съмърсет“, за да не ограничават срещите си само през зимата. Смъртта на Томахок бе сложила край на ловните сбирки, но прясното месо на убитите от разузнавача животни вече не бе мотивът на мъжете да се събират край лагерния огън пред едностайната канцелария на Сайлъс в плантацията. След заминаването на синовете им тримата дългогодишни приятели дори обсъдиха да сменят мястото, но така и не се стигна дотам. Все още пренасяха кошници с храна и бъчва бира под ореховото дърво, което засенчваше отъпканата почва пред бараката на Сайлъс.

През последните четири години бащите водеха мрачни разговори около огъня, защото синовете им участваха в почти всяка битка и крайгранична схватка, за да отблъснат нашествениците след падането на Галвестън през 1861 година. Частта на капитан Бърлесън имаше за задача да защитава вътрешните търговски пътища, железниците, мостовете, телеграфните линии, да навлиза във вражеска територия, за да разрушава подобни обекти. Томас и Филип едва не били заловени в Шривпорт, докато имали среща с група на съпротивата, за да взривят малки военни кораби на Съюза, закотвени в Сабин.

Днешната сбирка бе най-мрачната досега. Беше май 1864 година. Страховита битка, както писаха вестниците за кампанията на Ред Ривър, се бе разразила между отцепниците и федералните войски на брега на реката, която служеше за граница между Тексас и Оклахома. Това бе поредният опит на съюзническите сили да нахлуят в Тексас и частта на момчетата бе в черното сърце на схватката. Една от целите на Съюза бе да превземе Маршъл, град на трийсет и два километра от Хаубъткър, и да разруши фабриките, които снабдяваха с важни муниции и стоки Конфедерацията. Окупацията на Маршъл щеше да отвори вратите към източен Тексас и останалата част от щата и да даде на нашествениците достъп до памук, коне, добитък и храна. След себе си щяха да оставят разрушения и съсипия, което щеше да върне икономическото развитие на щата с двайсет години назад. Конфедерацията бе решена да опази границата си на всяка цена и местните жители се затвориха в домовете си, подготвили оръжията, в случай че янките преминат.

На тримата стари приятели не им се искаше да оставят домовете си, но жените им настояха. Нашествието се очакваше след дни, ако изобщо се състоеше, и те знаеха колко много съпрузите им имат нужда от мъжките си сбирки, за да изпуснат парата, да поговорят за бизнес и да ругаят политиците, които бяха довели до избухването на войната, както и всеки генерал, пратил хора в битки.

Денят бе твърде горещ, за да палят огън. Петюния бе напълнила кошницата с последния буркан мариновани свински крака, качамак, салата от краставици и лук, пълнени яйца и филии от прословутия й хляб, направен от овесено брашно и орехи. Анри бе донесъл пудинг от сливи в буркан, внос от Англия, успешно преминал блокадата на Съюза.

— Истинско пиршество! — възкликна Анри, докато вадеше храната от кошницата. — Как само ми се иска момчетата да можеха да похапнат от това изобилие.

— Може да стане скоро — отвърна Сайлъс. — Едва ли войната ще продължи още дълго.

— По моя преценка, до следващата пролет — обади се Джереми.

Мъжете доловиха колко унили са гласовете им. Над тях бе надвиснал ужасът, че чудото синовете им да останат живи след четири години битки, едва ли ще продължи вечно.

Анри и Джереми отрупаха чиниите си. Сайлъс отказа и предпочете да изпие още една чаша бира.

— Няма ли да хапнеш, Сайлъс? — попита Анри.

— Не съм гладен. По-късно ще си взема нещо.

Сайлъс забеляза, че приятелите му се спогледаха.

— Добре, казвайте какво има — настоя той. — Усещам заговор.

— Не изглеждаш добре, mon ami — престраши се Анри. — Отслабнал си, а руменината ти се е стопила.

— Нито един от нас вече не е румен както преди — заяви Сайлъс. — Кой баща със син на война е спокоен?

— Трябва да те прегледа лекар — настоя Джереми.

— Удуърд е шарлатанин, а ще предизвикам разрив в семейството, ако отида при конкуренцията. Чувствам се съвсем добре. Просто имам… други грижи.

— Мислех, че плантацията се справя чудесно при тези условия — рече Анри.

— Не е това.

— Какво има, Сайлъс? — попита тихо Джереми.

Сайлъс си пое дълбоко дъх и го задържа. Мъжете не споделяха като жените. Те се справяха с проблемите, без да търсят съвети и напътствия дори от най-близките си приятели, намираха изход от трудностите, пазеха тайните си. Ако мъжът имаше нужда някой да го изслуша, обикновено се обръщаше към жена си. Понякога обаче не можеше да сподели грижите с нея. Имаше нужда от друг мъж — доверен приятел, — а Сайлъс имаше най-голямо доверие на Джереми и Анри. Само че не можеше да сподели мъката, която го изяждаше отвътре също като огън. Каква утеха можеха да му предложат приятелите му? Какъв съвет да му дадат? Сайлъс не можеше да опише дори пред Джесика чувството за вина, което го измъчваше, че беше окуражил Томас да се ожени за Присила, и то единствено за да се сдобият с наследник за „Съмърсет“. Никога ли нямаше да им дойде акълът на мъжете от семейство Толивър?

Сайлъс изпусна дълго сдържания дъх.

— Аз… става въпрос за сина ми и снаха ми — призна той. Поне толкова можеше да им каже. — Двамата не са щастливи.

— Жалко — прошепна Анри.

— Съжалявам — обади се и Джереми. — Какво не е наред?

— Не си… пасват. — Сайлъс отпи дълга глътка бира, за да прогони киселия вкус, който непрекъснато усещаше напоследък. Стомахът му бе празен. Нямаше апетит и усети как алкохолът се качва в главата му. — Навремето мислех, че Томас и Присила ще бъдат чудесна двойка — продължи той.

— Може би все още не са имали възможност да бъдат двойка. Момчетата притичват до вкъщи за по някоя и друга седмица през последните години — опита се да го успокои Джереми.

Сайлъс се насили да се усмихне.

— Арман и Джереми младши са женени по-малко от година, а съпругите им вече са бременни.

— Значи чакаш внуче — досети се Анри.

— Има друго… — Сайлъс се изправи и натъпка ръце в джобовете. По дяволите! Трябваше да излее чувствата си пред някого, в противен случай щеше да се пръсне. Започна да обяснява. — Знаех, че Томас не обича Присила, когато се ожени за нея, но си мислех, че тя го обича и любовта й ще заличи разликите. Че Томас ще започне да отвръща на чувствата й, както… аз се влюбих в майка му. Исках и той да изпита тръпката да открива малки възхитителни неща у момичето, което не е познавал добре, ума й, сърцето й, тялото, все неща, които ме подлудяваха, когато се ожених за Джесика, с които се гордеех, които ме радваха и я превърнаха в неразделна част от живота ми, но…

— Само че Присила не е Джесика — досети се Джереми.

— Нямат нищо общо. — Сайлъс седна отново, когато усети, че краката му омекват. — Няма нито симпатични изненади, нито скрити желания, нито тайна страст зад затворената врата на съпругата на Томас. Според мен Присила Удуърд е празна стая.

— Мили боже! — ахна Анри.

Сайлъс остана ужасен от себе си, почувства се като предател на съпругата на сина си, на снаха си, член от семейството му. Изчерви се.

— Простете, че говоря така открито за чувствата си. Срамувам се от себе си.

Анри вдигна ръце.

— Mon ami, няма какво да прощаваме и няма защо да се срамуваш. Чувствата не са нито правилни, нито грешни. Те просто съществуват.

Джереми прочисти гърло.

— Ти ли си отговорен за брака на Томас?

— Аз го подкрепих.

— Значи все пак Томас е взел решение да се ожени за нея, Сайлъс, не ти — увери го Джереми.

— Само че решението му бе подтикнато от… манията ми по плантацията. Томас, за да ми достави удоволствие, искаше да остави наследник на „Съмърсет“, в случай че… — Сайлъс не намери сили да довърши. Прокара ръка по лицето си, усети изпъкналите кости и продължи, без да крие отчаянието си: — Нощем не мога да спя от тревога, че заради мен Томас е обречен на брак без любов, може би дори без деца. Войната почти свърши и има шанс той да се прибере у дома жив и здрав… — Сайлъс не изрече с думи очевидното, че ако синът му беше почакал, щеше да срещне жена, в която да се влюби, и да се ожени за нея. — Не спирам да се измъчвам от напразната жертва, която той направи в името на „Съмърсет“ — добави унило.

— Това решение е било на Томас, не твое — подчерта Джереми.

— Съгласен съм — подкрепи го и Анри и обърна длани нагоре, типично по френски. — Греховете на бащите… не е нужно децата да ги изнасят на гръб. Те ще си имат свои грехове.

Сайлъс им се усмихна едва-едва.

— Опитвате се да ме освободите от чувството за вина.

— Не е нужно, след като нямаш никаква вина — натърти Джереми.

— Просто искам Томас да е щастлив. Това е най-съкровеното ми желание, независимо дали има наследник или не.

— Знаем — кимна Джереми, — и ако Господ ни слуша, той също го знае. Затова тук не става въпрос за проклятие. Мислим за Томас, не за „Съмърсет“.

— И не трябва да се отказваме от надеждата, че щом войната приключи и Томас и Присила се съберат заедно, времето, мирът и усамотението ще решат проблемите им — допълни Анри. Той вдигна чаша и Сайлъс и Джереми го последваха. — Приятели, вдигам тост за завръщането на момчетата ни и щастливото им бъдеще.

— Да бъде! — отвърнаха двамата в един глас, а Сайлъс отпи и си каза, че трябва да накара Джереми да обясни думите си. Защо изобщо спомена проклятие? Само че забрави за намерението си, обзет от чувство на благодарност за лоялността и проявеното разбиране, и от усещането, че гърдите му са празни, а слабините са пронизани от болка.

Джереми, както обикновено, прочете мислите му.

— Сайлъс, приятелю, трябва да отидеш на лекар.

— Май трябва — съгласи се Сайлъс.