Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (52)

51.

 

Никога преди не се беше вглеждал в очите на роб, не и ако не търсеше доказателство за невинност или вина, или за да разбере дали е здрав или болен. Сайлъс не обръщаше внимание на изразяването на болка или мъка, на желания или глад от робите. Това не бе задължение на господаря, нито пък бе в негов интерес да се занимава с чувствата на слугите, но Сайлъс така и не можа да заличи изражението в очите на Езекил, след като Джесика го накара да се постави на негово място. „Замисли се какво би било, ако ставаше въпрос за твоята съпруга. Какво щеше да направиш, ако ме продадат и изпратят някъде далече? Нямаше ли и ти да избягаш, за да ме намериш?“

— Вдигам, Сайлъс. Сайлъс? Не ме ли чу? Вдигам.

— Какво? А, да, разбира се. Прекалено много е за мен. Дотук съм.

— Къде са мислите ти тази вечер, mon ami? Тези пътувания ти струват прескъпо — отбеляза тихо Анри.

— Много ми се събра, приятелю — отвърна тихо Сайлъс.

— И сърцето си казва своето, ако не греша.

— Веднага разбра, Анри.

На масата за покер бяха насядали шестима, четирима плантатори, от които Сайлъс беше единият, Джереми и Анри. Помещението бе задимено, всички говореха високо. Лоримър Дейвис обичаше да кани приятелите си и да се проявява като щедър домакин, затова кутията за ръчно направени пури бе отворена, гарафите с уиски непрекъснато се доливаха, а бюфетът бе отрупан с най-добрите продукти от килера. Сайлъс си беше взел кубинска пура, но почти не посегна към храната и напитките. По-рано разговорът се беше завъртял около потъналия сякаш вдън земя избягал роб.

— Навярно е тръгнал към Хюстън, за да намери жена си — предположи Лоримър, — но няма да стигне далече. Всички патрули и шерифи, и ловци на глави чак до Хюстън са известени, включително Деймън Милиган, плантаторът, който купи съпругата на Езекил. Деймън също ще внимава за него.

— А беглецът знае ли къде да я търси? — бе попитал Сайлъс.

Лоримър изви очи.

— Да, благодарение на необмислените приказки на жена ми. На Стефани й дожаляло за него и помолила Деймън да запише името на плантацията и откъде се минава. Искала да докаже на Езекил, че знае къде да изпрати писмото от негово име.

— Много мило от нейна страна — обади се Джереми.

Лоримър сви рамене и направи гримаса.

— Не трябваше да я глезя, но току-що бях продал най-добрата прислужница, която някога съм имал. Какво друго можех да направя? В мига, в който Деймън я видя, я пожела и ми направи предложение, на което не можах да устоя. Ако не бях толкова добронамерен, нещастникът нямаше да знае накъде да тръгне и едва ли щеше да избяга.

— Не бива да се виниш за доброто си сърце, Лоримър — обади се един от плантаторите.

Заговориха по други въпроси, но Сайлъс не обърна почти никакво внимание. Непрекъснато поглеждаше към часовника над камината и следеше бавния път на голямата стрелка към полунощ, часа, в който компанията щеше да се разотиде и всеки да се отправи към дома си на Хюстън Авеню. Езекил със сигурност вече бе изведен. Нощта беше особено подходяща. Дъждът беше спрял, но все още беше облачно и луната и звездите не се виждаха. Сайлъс не чу лай на кучета. Това бе добър знак.

Тихият разговор на Сайлъс с Анри бе заглушен от силния глас на Лоримър, който се оплакваше от подлостта на чернокожите.

— Не може да им се има доверие. На нито един. Някои от вас може и да не одобряват как се държа с робите си, но от мен да знаете, че ако се отнасяте прекалено благосклонно или им давате прекалено много, се обръщат срещу вас. Икономът ми е пример за това твърдение. Отнасях се към него с уважение, дадох му всичко, което един роб може да иска. Покрив над главата, предостатъчно храна, място в дома ми, а вижте как ми се отблагодари…

— Продал си жена му, Лоримър — прекъсна го с тих глас Сайлъс.

Лоримър го зяпна и остана с отворена уста. На масата се възцари неловко мълчание. Останалите играчи се наведоха над картите.

Лоримър най-сетне се окопити.

— И какво значение има?

— Има, защото я обича — поясни Сайлъс.

— Ти пък откъде знаеш? — попита домакинът.

— Не обичаме ли всички съпругите си?

Напълно слисан, Лоримър затвори уста и в продължение на няколко секунди не успя да намери какво да каже. Изпъна рамене и изстреля:

— Ние сме бели мъже. Белите мъже обичат съпругите си. Черните просто се съвкупяват. Те не са способни на такива изтънчени чувства като любов. Следователно връзката между тях и жените им е без значение. Не сте ли съгласни, господа?

Всички, с изключение на приятелите му, закимаха. Сайлъс почука с пръст по масата.

— Карта.

Когато излязоха в тъмната нощ след края на играта, Джереми го попита:

— Каква беше цялата тази работа?

— И аз не знам, Джереми.

— Току-що Лоримър Дейвис ти стана враг.

— Не е голяма загуба — сви рамене Сайлъс.

Студът проясни мислите на Сайлъс, докато вървеше по павираната широка улица. Той беше единственият от петимата съседи, който живееше в тази посока, и бе доволен, че е сам. Какво му стана, та предизвика Лоримър? Нямаше да го накара да промени отношението си към чернокожите, дори да му го набиеше в главата. Разбра го по израженията на хората, включително на Джереми и Анри. Да не би да бе прихванал от аболиционистките симпатии на Джесика? Не, разбиранията на жена му не му бяха повлияли. Просто му бе дошло до гуша от крайните приказки на Лоримър и искаше да смачка, доколкото е възможно, нетърпимото помпозно поведение на плантатора.

Събуди се още по тъмно и когато протегна ръка, откри, че Джесика я няма. Веднага се сети къде е отишла и зачака да му разкаже какво е станало. Десет минути по-късно тя се втурна в спалнята им, все още по халат.

— Няма го. По нищо не личи, че е бил там. Слава богу. Дали Ги ще се обади днес?

 

 

Учителят дръпна звънчето, докато закусваха, и семейство Толивър изостави горещата овесена каша с джинджифил и мед, за да посрещне госта в библиотеката, като наредиха на сина си да не става от масата. В стаята с ламперия бившият частен учител на детето им протегна ръка на Сайлъс.

— Мистър Толивър, Езекил ми каза какво сте направили — или по-точно какво не сте, и аз съм ви искрено благодарен, сър. Сега вече знаете с какво друго се занимавам… освен с преподаване.

— Трябва да напуснете окръга, мистър Хендли.

— Известно ми е. Благодаря ви, че не ме предадохте.

— Не твърдя, че ще продължа да мълча, ако останете.

— Разбирам напълно.

— Ги — обади се Джесика, — Езекил тръгна ли към по-безопасно място?

— Отведен е в безопасна квартира и чака да го откарат до Луизиана, откъдето ще го качат на кораб за Север, но той заяви, че нямало да замине без жена си. Не мога да я спася и се страхувам, че Езекил отново ще опита да направи нещо невъзможно.

— Какво? — възкликна Сайлъс. — Този човек луд ли е?

Ги вдигна вежди.

— Вие ли задавате този въпрос, мистър Толивър, предан съпруг като вас?

Сайлъс и Джесика се спогледаха. Той не можеше да живее без нея и по очите й разбра, че надеждата за Езекил угасна. Сайлъс бе изкарал трудна нощ, в която се опитваше да успокои съвестта си. Знаеше какво трябва да направи. Обърна се към Ги.

— Има ли начин да задържите Езекил, независимо къде се намира, поне за няколко дена?

— Да, мисля, че мога — заекна учителят.

— В плана за спасение има ли възможност да бъде включена и жената?

— Да, разбира се. Защо? Какво мислите да правите?

— Заминавам за Хюстън, за да взема жената на Езекил.

Джесика нямаше сили да помръдне. Погледна го слисано, докато се мъчеше да проумее какво става. Сайлъс й помогна да стане от мястото си и я прегърна.

— Джесика, години наред се опитвам да събера пари, за да изплатя на баща ти сумата, която ми даде, за да създам „Съмърсет“ и всичко това — кимна той към къщата, — но се оставих на изкушението да похарча спестяванията за нуждите на плантацията. Сега разполагам със сума, която покрива почти изцяло дълга, но ако откупя съпругата на Езекил и му я върна, ще похарча всичко и няма да имам време да събера наново парите, преди смъртта на баща ти. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Тя осъзна бавно думите му и тъмнокафявите й очи се разшириха.

— Спестявал си пари, за да платиш на баща ми… заради мен ли?

— Исках да ти докажа, че след Ню Орлиънс щях да остана женен за теб дори без парите.

— И ще използваш… спестяванията, за да откупиш жената на Езекил?

— Сигурен съм, че Деймън Милиган ще поиска цена, която ще изцеди и последния цент.

— Защо? — попита Джесика с напрегнат от недоумение глас. — Защо ти трябва да купуваш жената на Езекил?

— Защото, ако ти беше продадена, нямаше да се спра пред нищо, за да те върна. Затова знам, че Езекил ще го убият.

— О, Сайлъс… — Джесика го прегърна през кръста и с дълбока въздишка затвори очи и отпусна глава на гърдите му точно под брадичката. В този момент Сайлъс изпита чувството, че корабът най-сетне е намерил безопасно пристанище. — Сайлъс… — прошепна тя отново и той усети как сълзите й попиват в ленената му риза.