Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (60)

59.

Томас се дръпна на пръсти от отворения прозорец на стаята на родителите си, изпълнен със страхопочитание, шокиран. Беше чул всяка дума, която майка му и баща му си размениха. Тъй като не можеше да спи, той бе излязъл на верандата, за да наблюдава изгрева на слънцето и началото на поредния изпълнен с несигурност ден, когато чу вика на баща си. Понечи да отиде при тях, но гласът на майка му го спря. Очевидно баща му бе сънувал кошмар.

За да се увери, че е прав, Томас се приближи до прозореца, оставен отворен за пролетния хлад, преди времето да се затопли и да нахлуят комари. Баща му беше на петдесет и пет и напрежението от последните месеци започваше да му личи. Преди година бижутер от града, на същата възраст като баща му, бе починал в леглото, до съпругата си, тъй като сърцето му не издържало на кошмара, който сънувал.

Горкичкият му баща имаше основателни причини за кошмари, каза си Томас. Събитията от последните месеци бяха взели своя дан. Молбата, пусната от Сайлъс Толивър и влиятелните му приятели до щатската законодателна власт да не се отделят от съюза, бе останала нечута. На първи февруари Тексас стана седмият щат, който се присъедини към новата държава, наречена Конфедеративни американски щати, накратко Конфедерация. Старият приятел на баща му, губернатор Сам Хюстън, бе лишен от власт, след като се заключи в мазето на кметството в Остин и отказа да излезе, за да подпише документите за откъсването от съюза. В противоречие с мнението на възмутените приятели на семейство Толивър, баща му безотказно поддържаше възгледите на губернатора за неизбежната съдба на щата, ако се откъсне от гърдата, от която бозаеше. Сърцето му се сви, когато хората се обърнаха срещу Сам Хюстън и принудиха героя от Сан Хасинто, човека, на когото щатът дължеше толкова много, да се оттегли от губернаторското място и да се върне във фермата си в Хънтсвил.

Баща му продължи да се опитва да убеди всички, които нямаха нищо против да го изслушат, че Югът не разполага с достатъчно хора, оръжия и умения. На градско събрание, свикано, за да обсъдят доколко е разумно да се отцепят и какви ще бъдат последствията от евентуален въоръжен конфликт, един фермер се осмели да стане и да се изрепчи на видния Сайлъс Толивър.

— Защо да те слушаме? Години наред разправяше, че няма да има война.

— Да, така мислех, преди да бъде избран мистър Линкълн — обясни баща му. — Вслушайте се в гласа на разума — молеше ги той. — Едва една трета от населението на Тексас притежава роби. Защо е нужно малцина да определят курс на политика, който ще донесе на останалата част от щата икономическа разруха и смърт, за да бъде подкрепена кауза, която със сигурност ще бъде изгубена?

В отговор последваха освирквания. Същата бе и реакцията на останалите плантатори, когато баща му ги подкани да последват плана му да спаси „Съмърсет“ от фалит, като даде повече права на робите. Те бяха убедени до един, че Югът ще просъществува като нация. Нито един президент от Север не можеше да се меси в правото на гражданите на Конфедерацията да разполагат с роби. Великобритания и Франция щяха да застанат на страната на южните щати, ако пламнеше война, и тогава Съединените щати щяха да отстъпят. Тези две велики европейски страни зависеха от памука, който се добиваше в района, така че робите бяха необходимост. В никакъв случай нямаше да толерират прекъсването на този жизненоважен внос от Конгреса на президента Линкълн.

Томас забеляза как баща му пребледня, докато слушаше тези оптимистични прогнози.

— Тези глупаци не знаят ли, че посредниците в продажбите на памук от Лондон предупредиха, че Англия разполага с огромни запаси в складовете си, докато по-голямата част от реколтата европейско жито не е оцеляла? — пъшкаше той. — Великобритания е много по-зависима от зърното на Севера, отколкото от памука на Юга!

Антисепаратистката позиция на баща му и добре известното отношение на майка му към робството бяха превърнали семейство Толивър в социални парии. Баща му остана силно разочарован, когато не го избраха в градския съвет. Родителите не пускаха вече децата си в Младежкия читателски клуб на майка му. Единствено положението им на първи заселници и създатели на града, крепкото приятелство със семейства Дюмонт и Уоруик не позволиха да бъдат напълно отритнати от обществото на Хаубъткър. Анри Дюмонт и Джереми Уоруик упражняваха такава икономическа власт и влияние в областта — дори в целия щат, — че никой не смееше да изключи семейство Толивър от списъка с гостите си — не че някой би приел покана от тях.

Най-жестокото обвинение — което разстрои много Томас — бе твърдението на Лоръмир Дейвис, че Сайлъс Толивър е полудял от тревога, да не би в случай на война синът му, негов единствен наследник, да бъде убит. Никой не трябвало да го слуша — настояваше плантаторът. Бащината тревога и страхът, че „Съмърсет“ ще западне, били единствената причина, поради която той се дърпал.

Тази нощ, когато се отдалечи от прозореца на родителите си, Томас бе принуден да повярва, че е чул доказателство за правотата на Лоримър Дейвис. Едва не му прилоша при мисълта, че баща му е обмислял да продаде „Съмърсет“, за да е сигурен, че той ще се върне жив и здрав от войната. Мили боже, та това бе ужасно, немислимо! Знаеше, че баща му го обича — понякога му се струваше, че дори прекалено, — но чак да продаде „Съмърсет“! За да вдигне някакво въображаемо проклятие! Добре, че майка му го накара да разбере какви глупости приказва.

Томас седна в стаята си, шокиран от факта, че е чул потвърждение на слуховете, които години наред го притесняваха. Клюки, намеци, шушукане, смътно познати имена в комбинация със собствените му впечатления и онова, което знаеше за семейната история, започнаха да се напасват. Никога не бе поставял под въпрос обичта между майка си и баща си, но беше чувал, че бракът им е бил уговорен. Влиятелният му дядо Карсън Уиндъм се бил намесил и платил на Сайлъс Толивър още докато били в Южна Каролина. Според условията на договора баща му трябвало да изостави жената, за която се канел да се жени, и едва тогава щял да получи парите, за да купи плантацията си в Тексас.

Томас бе чувал слухове по този въпрос, но така и не прояви любопитство, за да разпита дали наистина е така. Очевидно бе имало друга жена в живота на баща му — Лети, която той спомена тази вечер. Но това не беше ли съпругата на брат му Морис? Тя ли беше жертвата, за която говореше баща му? Очевидно сделката с дявола е била с богаташа, който му е станал тъст. Истина ли бе, че Карсън Уиндъм е платил на Сайлъс Толивър да се ожени за дъщеря му? Защо? За да не влезе в манастир ли? Наистина ли баща му бе използвал парите, за да подпомогне финансово „Съмърсет“?

Томас добре помнеше баба си и дядо си от „Уидоушайър“ — най-вече внушителния си дядо, — въпреки че ги беше виждал един-единствен път преди много години. Тази единствена среща с родителите на майка му бе изпълнена с напрежение. Томас помнеше церемонията по изгарянето на договора, която накара баща му да стисне зъби, а после родителите му никак не се натъжиха, че старите си тръгват. Не знаеше почти нищо за онази част от семейството, която живееше в „Куинскраун“. Имаше баба Елизабет, която пишеше понякога, но тя не бе идвала да ги види, нито пък те отидоха да я видят. Знаеше, че чичо му се казва Морис, а веднъж чу името Лети и реши, че тя му е съпруга, но родителите му не ги обсъждаха в негово присъствие.

Сега вече Томас разбираше защо баба му е предрекла, че проклятие ще сполети земите на сина й, но как бе възможно баща му дори да се замисля над тези думи? Наистина ли смяташе, че смъртта на Джошуа или неспособността на майка му да износи дете е наказание за някаква сделка, сключена преди двайсет и пет години? Или че смъртта на сина му ще бъде последният удар, който Господ ще нанесе като отмъщение? Пълни глупости! Ако започнеше война, Томас щеше да замине. Друг бе въпросът като какъв ще служи. През февруари заместник-губернаторът на Тексас овласти комитет за обществена сигурност да набира доброволци, но той, Джереми младши, Арман, Стивън и Филип (Робърт имаше тежки пристъпи на бронхит и не подлежеше на военна служба), бяха решили да изчакат и да се присъединят към полка, който щеше да защитава Тексас.

Да, имаше вероятност да го убият и тогава нямаше да има наследник, който да поеме „Съмърсет“, но той вече бе намерил решение, за да предотврати подобна опасност. Утре възнамеряваше да говори с родителите си и да предложи на Присила Удуърд. Двамата се познаваха, откакто преди десет години баща й започна работа като един от двамата лекари в града, и той отдавна я ухажваше.

Томас очакваше да изпита към нея същите чувства, които тя очевидно таеше към него, но макар да я харесваше и компанията й да му беше приятна, той усещаше, че липсва нещо, което не можеше да определи. Присила беше най-красивото момиче в града, имаше буйни златни къдрици и искрящи сини очи, беше буйна, което щеше да уравновеси прекалено сериозното му отношение към света. Изглеждаше много впечатлена от къщата им на Хюстън Авеню и от родствената му връзка с английски благородници, но това бе разбираемо. Присила бе расла в скромна къща, в която продължаваха да живеят по-големите й братя, дървосекачи в дърводобивна фирма „Уоруик“. В дома на семейство Удуърд се хранеха с месо и картофи на масата в кухнята, а братята й дори не се преобличаха, сядаха с навити ръкави. Най-ценното притежание на мисис Удуърд беше сервиз за чай от английски порцелан. Присила не се срамуваше от произхода си — Томас нямаше да понесе подобно нещо, — но ценеше изтънчеността в дома му, което бе добре дошло за него.

Решението да се ожени за нея дойде постепенно, когато разбра какво тревожи баща му. Ако той загине във войната, какво щеше да стане със „Съмърсет“ след смъртта на баща му? Мисълта плантацията да не бъде повече в ръцете на семейство Толивър го стресна. Подобно нещо не биваше да се случва, така че Присила Удуърд беше разрешението. Щеше да се ожени за нея и да създадат семейството си веднага. Той бе почти на двайсет и четири. Време бе да се обвърже, да стане баща. Знаеше, че не е лудо влюбен в бъдещата си съпруга, макар да му се искаше, но сега това престана да го тревожи. От разговора на родителите си преди малко бе разбрал, че и баща му не е обичал майка му, когато са се оженили, докато сега, дори на тази възраст бе готов да й докаже любовта си.

Поуспокоен, Томас си легна, за да поспи още час преди слънцето да се вдигне. Когато се събуди, новината бе получена по телеграфа. Силите на Конфедерацията бяха започнали обстрел — в часа, в който Сайлъс бе извикал в съня си — по федералните войски във Форт Съмтър в пристанището на Чарлстън. Войната между щатите бе започнала.