Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (44)

43.

Джереми се отдръпна от тълпата, събрала се да отпразнува седмата годишнина от създаването на колонията, избра пейка под сянката на южния червен дъб, за да се огледа и да помисли над годините, които ги бяха довели до това място и този ден през юли 1843 г. И той имаше заслуга за единодушното решение да се заселят на това място. От мига, в който керванът навлезе в боровите гори, той остана очарован от района. Беше открил за себе си ново призвание, различно от фермерската работа, и то накара кръвта му да кипне, което със сигурност нямаше да се случи, ако се бяха заселили в прериите с чернозем по-далече на запад. Сайлъс го познаваше добре. Беше усетил колебанието на приятеля си дали да продължат към по-далечното място и може би тъкмо това нежелание го накара да попита: „Какво ще кажеш за това място?“.

Както и да е, със Сайлъс и Анри избраха чудесно място за града, който се надяваха да построят. Хаубъткър се превръщаше във все по-важно място, защото бе първото селище от тази страна на Сабин, през което заселниците минаваха, когато влизаха в Тексас от Луизиана, а мнозина оставаха. Освен това техният град бе единственият, който можеше да се похвали с дилижанси, които пътуваха по няколко основни линии към сърцето на разрастващата се република. Беше отделено място за сграда, в която да се помещава съдът, имаше църква и училище, а главната улица описваше кръг около градската мера, на която щеше да се издигне административна сграда, ако човекът от поземлената комисия избереше Хаубъткър за център на областта.

Първите седем години се оказаха продуктивни както за него, така и за останалите заселници. Магазинът на Анри за платове и дрехи процъфтяваше, до голяма степен благодарение на удивителния талант на Типи, който значително допринасяше за елегантните изделия. С позволението на Джесика и с опита, придобит, докато работеше за бащата на Анри, Типи се беше прехвърлила от магазина на Жан Дюмонт в магазина на сина, който не криеше намерението си да постигне чудеса. Начинанието на Анри се беше разраснало, той предлагаше богат избор от стоки всеки сезон, а клиентите му идваха чак от Сан Антонио и Хюстън и от метрополиса Галвестън, за да се зареждат с красивите вещи, които не се предлагаха при тях.

„Съмърсет“ се бе превърнал в най-голямата плантация в селището, въпреки това Сайлъс непрекъснато градеше планове за нови разширения. Джереми знаеше от кого идват парите, даващи възможност на приятеля му да купува още земя, роби и животни, да вдига нови стопански постройки и бараки за работниците (купуваше дървения материал от дърводобивна фирма „Уоруик“, разбира се), но Сайлъс разчиташе на собствения си бизнес усет и умения в управлението на земята и благодарение на тях плантацията му преуспяваше.

Дърводобивна фирма „Уоруик“ от Хаубъткър все още не бе достигнала подобен просперитет. Началото на бизнеса се оказа трудно. Джереми беше построил дъскорезница, задвижвана от вода, имаше и склад за дървен материал, но макар търсенето в новата република да беше огромно, проблемът идваше от превоза. Сухоземните пътища бяха малко, реките не бяха плавателни, освен в сезона на пълноводие. Дърветата се режеха с брадви и триони, превозваха се бавно от товарни животни до брега на реката, където трупите се свързваха на салове и се пускаха до дъскорезниците на брега. И двете операции бяха трудни и изцяло зависеха от хлъзгавата почва и често пъти от милостта на лошото време, но Джереми бе готов да прояви търпение. Знаеше, че го очакват по-добри времена. Бе въпрос на няколко години Тексас да бъде присъединен към съюза от щати и тогава една от първите задачи на правителството щеше да бъде да финансира пътища за превозването на стоки до пазарите. След време параходите щяха да тръгнат нагоре по течението и да осигурят превозването на дървения му материал до крайбрежните градове, а след още малко време щеше да бъде прокарана и железница. Щяха да бъдат изобретени нови инструменти, с които рязането на дърветата щеше да става по-безопасно и бързо, а междувременно търсенето на дървен материал щеше да нарасне. Джереми бе готов за деня, когато дърводобивна фирма „Уоруик“ щеше да се нареди сред най-големите дърводобивни фирми в Тексас. И затова той възнамеряваше да купи ширналите се гори край Сабин и около Хаубъткър, и на юг чак до Накадочес, най-стария град в Тексас. За да увеличи доходите си, той си купи акции в няколко процъфтяващи бизнеса на крайбрежието. Освен това се ожени.

Тя се казваше Камилия Грант и Джереми се запозна с нея и баща й, банкер от Ню Орлиънс, през 1837 г. Брус Уоруик, обичаният баща на Джереми бе починал и бе оставил на най-малкия си син неговия дял от „Медоуландс“ в брой. Същата година Съединените щати преживяха парична криза и съвсем малка част от банките останаха здраво стъпили на крака и платежоспособни, а банката на Огъст Грант бе една от тях. Джереми остана в Ню Орлиънс цял месец, за да ухажва Камилия и да се ожени за нея, след това я отведе в скромната си, но удобна малка къща сред боровите гори на Тексас. Тя забременя още през първата брачна нощ и се върна в луксозния дом на родителите си за деветте месеца и роди там. Същото стана и при следващата бременност. Роди третото им дете преди две лета и най-сетне остана при съпруга си в Хаубъткър, за да се опознаят.

Празникът по случай годишнината се състоя в центъра на разрастващия се град. Дърводобивна фирма „Уоруик“ бе осигурила грубо изсечени пейки, на които хората да поседнат на сянка под дърветата и в шатрите. От своята пейка Джереми виждаше добре Джесика Толивър. Тя сервираше торта и пунш на наредилите се на опашка деца на роби, които нетърпеливо очакваха реда си, а развълнуваните им гласчета се носеха чак до него.

Не можеше да повярва, че Джесика, едва на двайсет и пет, вече се е превърнала в легенда, макар и в криворазбрана и неоценена. Носеха се слухове, че била спасила воин от племето команчи, пострадал до поток извън пределите на Хаубъткър. По това време Сайлъс прекарваше памука до Галвестън, Джесика накарала Типи да й помага да се грижат за воина, докато оздравее, и го изпратила, преди общността да усети присъствието му и да го обеси на червения дъб, под който Джереми седеше в момента. Ако слухът бе истина — а кой би се усъмнил, че Джесика бе помогнала на вражески воин, след като бяха добре запознати с възгледите й относно кражбата на индианските земи, — логиката нашепваше, че индианецът е бил изпратен, за да разузнае възможностите за нападение. Джереми вярваше на слуха и смяташе, че всички трябва да благодарят на Джесика, задето е спасила Хаубъткър и близките жилища от нападенията на дивите команчи, нанесли много поразии.

Джереми обичаше съпругата си. Тя бе мила, с лек характер, нощем се гушеше до него нежно като коте и той я обожаваше. Бе проявила огромна смелост, като му роди три деца, все синове — повече деца нямаше да има, защото той не искаше да се разделят отново, — но Камилия^[1] щеше да повехне като цветето, чието име носеше, ако трябваше да понесе отговорностите и предизвикателствата, с които Джесика се сблъскваше всеки ден в „Съмърсет“. Тъкмо затова Джереми построи на съпругата си къща в града и нае прислуга, за да е сигурен, че тя ще разполага с удобствата, с които е свикнала. Междувременно в „Съмърсет“ Джесика се грижеше и за нуждите на семейството си, и за робите, наглеждаше обработката на градините и овошките, работеше като медицинска сестра, учителка и ветеринар, ръководеше чистенето, прането, шиенето, тъкането, готвенето и слагането на зимнина. От време на време всекидневието й бе разнообразявано от посещение на диво животно, от отровна змия, вмъкнала се в къщата, от епидемия от малария, от злополука или смърт.

Джереми често клатеше удивено глава, когато се замислеше за силата на момичето, с което се запозна, когато бе облечена в рокля от брокат, сатенени пантофки и смарагдова брошка на празненството по случай осемнайсетия й рожден ден.

Вълнението нарасна, когато се появи фотограф с асистента си. Сайлъс беше отишъл да го вземе от пристана. Фотографът идваше чак от Галвестън, за да снима семействата, които можеха да си позволят услугите му. Докато той гласеше огромните си такъми, жените събраха съпрузите и децата си, ако не да позират пред фотоапарата, то поне да позяпат невероятното изобретение, което улавяше изображенията на хората и пейзажите на медни платки. Джесика остави поста си на Типи и отиде при Камилия и съпругата на Анри, Бес, и двете облечени в най-красивите си рокли. Опитваха се да съберат двегодишните прощъпалници, докато съпрузите им се мъчеха да открият липсващите шест момчета. Джошуа, на дванайсет, сигурно беше с Джейк Дейвис и приятелите им, Томас, който щеше да навърши шест през юни, беше с Джереми младши и Стивън Уоруик, на шест и четири съответно, и синовете на Анри, Арман, на шест, и Филип, на пет.

Бащите завариха шестте момчета да се възхищават на жребец в ограждението зад ковачницата, чудесен бял кон на ръждиви петна, с бели крака от коленете надолу. Животното имаше силни кости, но фина глава и изящен врат, в момента извит настрани, за да наблюдава предпазливо малчуганите. Джошуа бе направо завладян от красивия жребец. Момчето бе стъпило на едно от перилата на оградата и се опитваше да го накара да се приближи до отворената му длан.

— Продава се на добра цена — обясни ковачът на Сайлъс. — Получих го вместо дължима сума. Синът ти с право е впечатлен от него. Не е ли време момчето да си има собствен кон?

Джереми усети, че Сайлъс настръхва, и се отдръпна, защото всеки момент щяха да се разхвърчат искри. Всички знаеха, че Сайлъс бди ревниво над синовете си. Джесика бе направила два спонтанни аборта по време на седемгодишния им брак и той беше споделил с Джереми, че вече не се надява на нов наследник.

— Още е много малък — отвърна Сайлъс и блесналият му поглед показа на човека, че е най-добре да си гледа работата.

— Прекалено малък ли? — изсмя се ковачът. — Моите момчета си имаха собствени коне, когато бяха на осем. Качих ги на седлото още от малки и сега не се страхуват.

— Татко — обади се Джошуа. — Джейк си има кон.

Сайлъс подхвана Джошуа, дребничък за възрастта си, и го свали от оградата.

— Може би следващата година, за рождения ти ден, сине. Да вървим сега да се снимаме.

Фотографът започна да дава инструкции.

— Трябва да стоите напълно неподвижни в продължение на петнайсет минути. Никакви приказки. Никакво шаване. Никакви усмивки. Дори най-незначителното движение ще съсипе дагеротипа. Ако някой има нужда от шина за врата, асистентът ми ще му осигури.

Семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт застанаха напълно неподвижно, дори мъничетата, които заспаха в ръцете на майките си по време на снимката. Това беше последната и единствена снимка на Джошуа Толивър. Вечерта, докато родителите му похапваха с наслада сладолед с приятелите си под сенчестите дървета, Джошуа се качи на жребеца, който ковачът оседла.

— Можеш да го пояздиш на пасището, за да усетиш какво е, след това препусни в галоп по ливадата. Когато татко ти види как добре се справяш, обзалагам се, че ще ти го купи.

Ала не Джошуа, а ковачът препусна по ливадата в центъра.

— Момчето ти… — започна той задавено и стресна семейство Толивър, настанили се с приятелите си на боровите пейки. — Конят, който гледаше днес следобед, го хвърли. Ела бързо.

Всички се втурнаха към тревистото ограждение и откриха Джошуа да лежи безжизнен в сянката на огромно смолисто дърво. Джесика коленичи до тялото и вдигна поглед към Сайлъс, през сълзи изрече думите, които подхранваха кошмарите му до края на живота.

— Прокълнати сме, Сайлъс. Прокълнати сме.