Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (43)

42.

„Съмърсет“, януари 1841 г.

Баща му бе на мнение, че човек трябва да раздели живота си на отрязъци от по пет години, спомни си Сайлъс. Само така можеше да има ясна представа за постиженията и загубите, за наградите и последствията от действията си, които определяха бъдещето. Глупости, помисли си Сайлъс и усети как го завладява познатия гняв, когато си спомняше за баща си. Беше в положение, в което нито постигнатото, нито изгубеното, нито наградите, нито последствията от взетите от него решения през последните пет години нямаше да хвърлят светлина върху бъдещето, а господ му бе свидетел, че изминалото време на това място бе донесло много от тях.

Гласовете на двете му момчета, които играеха лудешки в страничния двор на семейната дървена къща, го привлече към прозореца, музика, която винаги успокояваше звяра, който вилнееше в него. Днес звярът бе повикал образа на майка му, вбесена в хола на „Куинскраун“, където изказа увереността си, че земята му в Тексас ще бъде прокълната. „Нищо добро няма да излезе от нещо, създадено с подобна жертва, егоизъм и алчност.“

Нима егоизъм и алчност го тласкаха да разшири имотите си заради семейството? Обсебеност, да. Разумът го накара да пренасочи спестените пари, които възнамеряваше да върне на Карсън Уиндъм, за да купи още земя. Така щеше да жертва възможността да предложи на Джесика свободата й. Бе сигурен, че тя няма да напусне нито него, нито дома, който двамата създадоха, но като върнеше на баща й парите, дадени му, за да го отърве от непокорната дъщеря, щеше да докаже на Джесика, че неприятното споразумение не е единствената причина, поради която бе все още женен за нея. Имаше ли жена му нужда от подобно уверение? След Ню Орлиънс тя нито веднъж не спомена договора. Джесика го обичаше, може би не толкова силно, колкото той нея, но обичта й беше безрезервна. Въпросът за робството неизменно заставаше помежду им, също като дим, който прогонваха и в трапезарията, и в спалнята, и в присъствието на децата, а част от сърцето му принадлежеше на любовницата, която лежеше пред къщата и изискваше вниманието му от изгрев до залез.

Така че какъв беше смисълът да връща парите на Карсън, освен, за да удовлетвори собствената си гордост и да си достави удоволствие, като си представи изражението му, когато му прати чек с пълната сума, която бе заделял години наред?

Изморен от тези мисли, Сайлъс излезе навън при синовете си, Джошуа, вече на десет, и Томас, на три и половина. Имаше и друг син, но той излезе преждевременно от утробата на майка си през септември 1836, четири месеца преди определената дата, една от загубите по пътя към това време и място.

Това време и място. Сайлъс се огледа и си даде сметка какво бе постигнал през изминалите пет години. Позволи си миг на гордост, удоволствие, което пазеше за времето, когато осъществеше мечтата си за „Съмърсет“, а не за началото. Независимо от всичко той се гордееше с полята, разчистени от боровете около разширената къща, с робските бараки, които бе построил съвсем наблизо, и с машините за обработка на памук, в чиято покупка убеди и съседите да участват. Така не плащаха такса за почистване на памука от семената и не им се налагаше да прекарват памука на шестнайсет километра, където да бъде обработен. След няколко години памукочистачките щяха да се изплатят и собствениците сами щяха да искат такса.

От едната страна на уютната му къща се виждаха добре поддържаните обори, навеси и конюшни, а от другата — спретнат двор, където момчетата можеха да си играят, овощна градина и други две градини, пръстта в тях бе наскоро обърната. В този студен януарски ден изглеждаха малко унили, земята в едната очакваше семе, а подкастрените голи клони в другата, щяха да спят до пролетта, когато всяка бучка пръст щеше да даде сили на зеленчуците и розите.

Анри даде идеята Сайлъс и Джереми да насадят и от белите, и от червените рози в градините си като символ на единението между домовете им. Тримата бяха избрани за водачи от фермерите в новата общност, която заселниците единодушно и малко на шега решиха да кръстят Хаубъткър, неправилно произнасяне на въпроса „Какво ще кажете за това място“^[1], зададен от Сайлъс на втория ден от престоя на кервана сред боровете.

Анри също реши да отглежда розите на приятелите си, както заяви пред Сайлъс и Джереми на една от срещите им. Предложи им, когато между тях възникнат недоразумения, което бе неизбежно, розите да послужат като символ за изразяване на онова, което горди мъже като тях не могат да изрекат.

— Ако някога ви обидя, ще ви изпратя червена роза, с която моля за прошка — обясни той, — а ако аз получа червена, веднага ще изпратя бяла, за да покажа, че всичко е простено.

Разчитай на полета на фантазията на един французин да измисли подобно нещо, беше си помислил Сайлъс, а Джесика, която следеше внимателно разговора, остана очарована от предложението и записа всички подробности.

— Каква прекрасна идея! — бе възкликнала тя. — Ще включа тази среща в дневника си, който се надявам някой ден да се превърне в историята на семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт от Тексас, горди създатели на град Хаубъткър.

— Как ще се казва книгата ти, мила моя? — бе попитал Анри.

— Нещо простичко — отвърна Джесика. — Ще я кръстя „Пепел от рози“.

Сайлъс се спря, за да обърне специално внимание на постижението, с което се гордееше безкрайно много — сина му Томас, роден на първи юни 1837 г.

— Веднага става ясно от кого е наследил външния си вид! — бе казала Джесика и наистина с течение на годините никой не можеше да отрече, че момчето е наследник на рода Толивър. Тъмносините му очи преливаха към светлозелено, трапчинката на брадичката се бе откроила, а косата му с ясно изразената V-образна форма на челото ставаше все по-наситено черна.

След раждането на Томас тя направи още един спонтанен аборт, след което не забременя повече. Все по-дебелият й дневник съдържаше родословията на тримата глави на водещите фамилии в Хаубъткър. Джереми и Анри се бяха оженили през 1837 г. и имената на двете им деца бяха записани, както щяха да бъдат записани и следващите, когато станеха бащи за трети път през юли. Мястото до Томас беше празно и Сайлъс имаше неприятното чувство, че ще остане така.

Когато Джошуа видя, че баща му заобикаля къщата, се провикна умолително:

— Татко! Ела да поиграеш на конче с Томас. Омръзна ми да ме язди!

— Дай му дървеното си конче и той ще язди него — посъветва го Сайлъс и пое Томас на ръце. На три и половина, момченцето бе твърде едро и майка му не можеше да го вдига.

Джошуа издаде напред долната си устна.

— Не искам да си играе с него. Може да го счупи.

Сайлъс разроши косата на Джошуа, но не му се скара. Момчето не постъпваше така от егоизъм, а защото много ценеше подаръка си. Дървените кубчета с азбуката и фигурки на домашни животни отдавна се бяха олющили и Типи ги взе, за да ги пребоядиса за Томас, но пръчката конче бе специално за Джошуа, както и вече умалялото яке от еленска кожа. Макар още малък, Джошуа бе разбрал, че сантименталната стойност на някои вещи ги правеше прекалено ценни, за да ги предаде в чужди ръце.

— Момчета, много е студено, така че нямате повече работа навън — реши Сайлъс. — Влизайте в къщата и майка ви ще ви почете книжка.

— Ама, татко, прекалено голям съм за приказки — опъна се Джошуа.

Джесика излезе на верандата, която опасваше цялата къща.

— Тогава защо не почетеш на малкото си братче и на мен? — попита тя, очевидно чула разговора. — Много ще ми бъде приятно да ми почетеш.

Сайлъс погледна съпругата си и гърлото му изведнъж се стегна от прилива на чувства, които едва не напълниха очите му със сълзи. Дни наред бе толкова погълнат от безкрайните си задължения в плантацията, а нощем бе толкова уморен, та едва му стигаха силите, за да свали ботушите си, че дори не я забелязваше, също както човек не забелязва въздуха, който диша. Тя обаче беше тук, присъствието й бе като животворна сила и той не можеше да си представи живота без нея. Бяха щастливи заедно на това място, въпреки проблемите с насажденията, страха от индианците, непрекъснатия тежък труд и децата им, които издъхваха, преди да се родят. Той така и не изгуби желанието си към нея, нито пък удоволствието от компанията й. Всъщност и двете бяха станали по-силни през годините, тъй като отсъствията му от вкъщи заради памуковите поля станаха непоносими за него. Щеше ли Джесика някога да повярва, че не парите на баща й го задържат при нея, а любовта и потребността му да са заедно? Нима женското сърце помнеше онова, което умът предпочиташе да забрави?

Със спестяванията си възнамеряваше да купи малкото парче земя на съседа, което да му осигури достъп до Сабин и да му даде възможност да построи пристан, откъдето да прекарва памука с товарни кораби до Галвестън и с търговските параходи за Ню Орлиънс и по-далечни пристанища. Щяха да му бъдат спестени трудностите около превозването на памука с каруци до пристанището по-нагоре по течението, както и таксите, които собственикът искаше. С течение на времето щеше да започне сам да събира такси.

— Сайлъс? — Джесика слезе по стълбите на верандата, Томас се изскубна от ръцете му и се втурна към нея. — Пак си се замислил. Какво ти се върти в главата?

— Колко много те обичам — отвърна той, гласът му бе дрезгав от нахлулите чувства. — Ако бях Морис, щях да цитирам от Притчи, но сега ще променя малко казаното в Светото писание. „Открих добродетелна жена, нейната цена е по-висока от бисер“.^[2]

— Добре, че не си Морис — рече Джесика, тъй като нямаше навика да лее сантиментални приказки, но бузите й поруменяха от изненада и удоволствие. Двамата не говореха често за любов. — Ще се прибираш ли? — попита тя.

— Не. — Беше взел решение. — Отивам до семейство Уилтън, за да поговоря с Карл за купуването на земята му. Искаше решение до днес следобед.

— Имаме ли пари?

— Отделил съм малко, а Карл е склонен да продава под пазарната стойност. Няма да имам друг шанс да купя толкова евтино.

— Добре, а за вечеря ще се върнеш ли?

— На всяка цена, а после… — Сайлъс погледна Джошуа, сгушил се на топло под шала на Джесика — ще поиграя на конче с Томас.

— Чудесно, татко — одобри Джошуа и съвършено имитира обичайното изражение на Джесика.

Сайлъс не оседла веднага коня, остана да погледа как Джесика и синовете му влизат в дървената къща, вдигна очи към комина, от който се издигаше дим към зимното небе. Преди да затвори вратата, тя се обърна и той си каза, че би било добре, ако не забележи виновното му изражение, че отново е предпочел „Съмърсет“ пред нея.