Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (77)

76.

Тази сутрин се видя с всичките си внуци. Първо дойде Върнън и почука на вратата тъкмо когато Джесика се обличаше.

— Бабо, ще ми помогнеш ли? Не знам какво да вземем на Попи за рождения й ден.

По-късно, на закуска, след като всички се бяха нахранили и станали от масата, Дейвид, любимецът й, остана с нея. Джесика бе единствената в дома, с която внукът й обсъждаше страстта си към бейзбола. Изглежда, Джон Уорд, наричан Монти, бе станал първият питчър, отбелязал два хоумръна по време на игра, когато нюйоркският „Готъм“ бе победил бостънските „Бийнитърс“ с десет на девет през май.

— Струвало си е да се види, нали, бабо? — попита той.

— И още как — съгласи се тя.

— Може скоро да отидем двамата да гледаме някой мач.

— С удоволствие — отвърна Джесика.

Ето че сега се отби и Реджайна. От беседката Джесика наблюдаваше как внучката й излиза през мрежестата задна врата на къщата.

— Мислех, че ще те открия тук — провикна се тя към баба си.

Няма какво да мислиш, каза си тя, но погледна Реджайна с обич, докато момичето вдигаше пола, за да слезе внимателно до пътеката към беседката, покрита с тухли. Когато времето бе хубаво, Джесика винаги седеше на люлката, за да изпие предобедния си чай. Понякога и Реджайна не мислеше, също като майка си, но това просто придаваше очарование към очарованието й, каквото Присила не притежаваше. Как да не я обожава човек.

— Донесох още една чаша — посочи Реджайна. — Нали нямаш нищо против да пием чай заедно?

— Както винаги, за мен е огромно удоволствие — отвърна Джесика и й направи място до себе си. — Какво е това? Да не би да са дългоочакваните мостри от Типи?

Момичето се изкиска.

— Много е симпатично да наричаш една от най-известните моделиерки в Америка Типи, след като всички останали я наричат Изабел.

— Тя невинаги е била Изабел. Какво си избра?

— Тъкмо за това исках да говоря с теб. — Реджайна извади три плика от запечатан пакет, нов материал, в който се изпращаха по пощата дребни стоки. — Трябва ми помощта ти за тате.

Джесика наля на внучката си чаша чай.

— И как мога да ти помогна с баща ти? Достатъчно е да поискаш нещо и той веднага ще го изпълни.

Реджайна се усмихна.

— Не и този път — отвърна тя. — Искам шивачът на Арман да ми ушие рокля за рождения ми ден по този модел. — Тя подаде на Джесика един от трите плика. — С мама обаче сме единодушни, че моделът е прекалено дързък. Тя настоява да избера някой по-скромен, но искам ти да убедиш татко, че тъкмо този е най-подходящият за мен.

Джесика извади очилата си от джоба, за да разгледа илюстрациите на плика с мостри, които приблизително отговаряха на мерките на Присила. Вечерната рокля бе по дизайн на „Изабел“, създаден за фирма „Е. Бътърик“ в Ню Йорк. Типи работеше във фирмата от 1876-а, когато Ебенизър Бътърик й бе предложил поста на главен моделиер в империята си. От революционното създаване на кройките за домашна употреба фирмата вече имаше сто нови клона и хиляда агенции в Съединените щати, Канада, Париж, Лондон, Виена и Берлин. Роклята беше с дълбоко деколте и тънка като на оса талия. Джесика веднага разбра защо Томас ще негодува. Реджайна беше почти на шестнайсет и фигурата й беше доста развита — „поредното привлекателно качество, за което виним теб, мамо“, бе въздъхнал също като баща си синът й и бе извил очи.

— Ставам на шестнайсет, бабо — изтъкна Реджайна. — Време е тате да разбере, че вече не съм малко момиченце.

— Бащите никога не разбират, че дъщерите им вече не са малки момиченца — отбеляза Джесика. Присви очи към модела. — Ами ако шивачката вдигне малко деколтето и спусне раменете малко повече? Така ще покажеш предостатъчно плът и ефектът ще си остане същият.

— Бабо, ти си истински гений — извика Реджайна и прегърна Джесика през раменете. — Благодаря ти, че не предлагаш дантела като мама. Ти представяш ли си дантелено деколте на подобна рокля? Веднага ще съсипе ефекта, който се опитвам да постигна.

— И какъв е ефектът? Да разбиеш сърцето на всяко момче на празника ли?

Реджайна се намести удобно на люлката.

— Не на всяко — каза тя. — Само на Тайлър Макорд.

— Синът на фермера?

— Същият. О, бабо, той е… красавец. Толкова е висок и силен… като тате.

— Да, хубавец е — съгласи се Джесика.

— Не само хубав, но и мил. Бабо, ти на колко беше, когато се омъжи?

Охо, помисли си Джесика. Разбра защо момичето задава този въпрос.

— На осемнайсет — отвърна тя.

— И сега ще ми кажеш, че осемнайсет навремето е било различно от осемнайсет сега, нали? — наклони глава Реджайна и погледна въпросително Джесика. В дните, когато майка й не „приемаше“, Реджайна пускаше огнената си коса и отказваше да седи цял един час, времето, необходимо на Ейми, за да укроти гривата й в кок. Априлският ветрец полюшна дърветата и понесе кичури коса настрани от бялото лице, обсипано с лунички. Джесика никога не се вглеждаше в очите на внучката си, зелени с лешникови точици, както и очите на майор Дънкан. Няколко седмици след запознанството им тя повече не вдигна поглед към тях.

— Нищо подобно — възрази тя. — Осемнайсет са си осемнайсет при всяко поколение, въпреки че годините може и да не разкриват възрастта на човека.

Реджайна отпи глътка чай и погледна Джесика над ръба на чашката.

— Ти на осемнайсет ли беше, когато стана на осемнайсет?

— В някои отношения, но не във всички.

— Беше ли готова за брак?

Джесика се поколеба, след това се усмихна.

— Не бях готова за Сайлъс Толивър.

— Наистина ли? — ококори се Реджайна. Джесика обичаше моментите, когато двете бяха сами и можеше да си спомня младостта и да разказва на внучката си. — А той беше ли готов за теб?

— Със сигурност смея да твърдя, че не беше.

Смехът на Реджайна се понесе из двора, млад, чист, щастлив, само седмица преди шестнайсетия й рожден ден. След това стана сериозна.

— Тайлър със сигурност е готов за мен.

— Тъкмо това тревожи баща ти. Той смята, че на шестнайсет ти не си готова за него.

— Но аз ще стана на осемнайсет. Бабо, искам да се омъжа за Тайлър. Тате, разбира се, ще получи удар. Според него Тайлър не е достатъчно добър за мен.

— Това ме подсеща за друг принцип, когато става въпрос за дъщери. За бащите няма достатъчно добър мъж, на когото да дадат дъщеря си.

— А твоят баща мислеше ли, че дядо Сайлъс не е достатъчно добър за теб.

Джесика се замисли и отпи глътка чай. Реджайна чакаше и в погледа й личеше нетърпение.

— Абсолютно не — заяви Джесика и попи устни със салфетката, — но дядо ти го изненада, като ме направи щастлива. Коя материя и какъв цвят ще избереш за роклята?

— По този въпрос ще трябва да поговоря с Арман — отвърна Реджайна и отново насочи вниманието си към моделите. — Мисля си за сатен с драматичен цвят, нали, с ръкавици до лактите от същия плат…

Джесика я слушаше, ала не чуваше. Замисли се отново за Джереми старши. Той се надяваше един от внуците му, Джереми III или Брандън, да спечели сърцето на Реджайна. „Да обединим кръвта на семействата, Джес. Това би било чудесно.“ Искриците в очите му ясно показваха желанието му правнуците му да имат част от Джесика Толивър и част от него.

Камилия бе починала през пролетта на 1880-а, преди три години. Синовете на Джереми си имаха свои домове, а баща им живееше в огромната си къща сам, само с готвачка и иконом, които се грижеха за нуждите му. Когато не работеше по дванайсет часа на ден, децата и приятелите запълваха предостатъчно часове, стига той да им позволеше, или пък четеше ненаситно у дома. От всички семейства той беше най-добре информиран. От Джереми Джесика научи за експериментите на Грегор Мендел, австрийски монах, чиито проучвания за кръстоските на градинския грах бяха довели до откриването на основните принципи в наследствеността — цвят, форма и височина на растенията, които можеха да бъдат приложени и към хората и животните. Джереми й показа глава от книгата, която обясняваше как някои черти на хората, наречени доминантни и рецесивни, свързани с всичко — от цвят на косата до темперамент, — могат напълно да изчезнат във второто поколение, но да се появят в следващото.

— Така че сега имаме обяснение за червената коса на Реджайна, луничките и съблазнителната фигура — подхвърли Джереми.

Джесика се чувстваше неловко, когато някой сравняваше внучката й с нея. Това само й напомняше за майор Андрю Дънкан. Джереми обаче й даде още една възможност да отклони кучетата от следата. Тя взе книгата и я показа на Томас.

— Това четиво ще ти се стори интересно — рече. — Отбелязаният параграф обяснява вината ми.

В рядка проява на обич, въпреки че Джесика обичаше искрено момичето, тя прегърна внучката си през раменете и я притисна до себе си. След седмица Реджайна щеше да стане на шестнайсет. След още две години щеше да се омъжи. Щеше да напусне семейството си, да заживее със съпруга си във ферма. Щеше да си има собствено семейство. Докато остаряваше, притисната от задълженията на жена и майка, времето щеше да се отрази на лицето и фигурата й. Годините щяха да минават и да заличат всяка връзка със съюзническия майор, който бе минал през Хаубъткър преди толкова много години. Какво можеше да събуди миналото? Реджайна трябваше да издържи още две години, а Джесика не предвиждаше опасност, която да постави под въпрос кой е бащата на момичето.

— Ще кажа някоя и друга добра дума за роклята пред баща ти — обеща тя.