Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (16)

15.

На закуска в дома на семейство Толивър, както и на други маси в господарските имения на Пътя на плантациите, разочарованите семейства обсъждаха неочакваното отлагане на ежегодните празненства, които се провеждаха в „Уилоушайър“. Те включваха коледния бал, чая в чест на ежегодното посещение на сестрата на Юнис от Бостън за празниците и новогодишното тържество, на което бяха поканени много видни личности и светила. Поканените щастливци очакваха тези социални събития през цялата година, а дамите планираха отдалече роклите, аксесоарите и прическите.

— Какво ли е станало? — попита Елизабет насядалите около масата, докато похапваха шунка и булгур сутринта преди планирания празник. Тя си помисли със съжаление за роклята, която висеше в гардероба й, защото сега нямаше къде да се покаже с нея. Тази сутрин синовете й и внукът й се радваха на компанията не само на Лети и баща й, които често оставаха да преспят у тях, но и на Джереми Уоруик. След закуска двамата със Сайлъс щяха да обсъдят насаме все по-мрачните перспективи на сина й и Лети да заминат, когато керванът тръгнеше за Тексас през пролетта.

— Нищо не съм чул — призна Джереми.

— Все едно черно наметало е обгърнало „Уилоушайър“ — отбеляза Лети. — Така и не успях да се видя с Джесика. Отидох да я посетя, но на вратата ме върнаха.

— Същата работа е и с Майкъл — добави Морис. — Вчера двамата с него трябваше да ходим на лов, но той прати човек да ми съобщи, че било изникнало нещо неотложно.

— Трябва да се е случило нещо необичайно — подхвърли преподобният Седжуик. Никой от семейството не дойде на коледната кантата в сряда вечерта. Много необичайно. Мистър Уиндъм винаги оставя огромно дарение.

— Мис Конклин замина ли за Масачузетс? — обърна се Джереми към Лети. — Доколкото знам, Джесика трябваше да я закара на пристанището с каретата им.

— Не знаем със сигурност, но сме малко притеснени — отвърна Лети. — Затова и потърсих Джесика. Когато отидох да проветря къщата при гробището, по чаршафите видях кръв, а в кофата за боклук имаше окървавена марля.

— Много странно — въздъхна преподобният Седжуик.

— Да не би да се е порязала? — предположи Сайлъс.

— Как само ми се иска да поговоря с Джесика и да разбера какво става — продължи Лети.

— Може би просто природата си казва думата — намеси се Елизабет и хвърли на Лети поглед, от който младата жена се изчерви и смени темата. — Нямах търпение да видя „Уилоушайър“ пременен за празниците — оплака се тя. — Онова цветнокожо момиче на семейство Уиндъм… как се казваше?

— Типи — подсети я Сайлъс.

— Тя прави чудеса с украсата. Не мога да си представя, че подобна изобретателност притежава една отблъскваща цветнокожа.

Морис отхапа от намазаната с масло бисквита и заговори с пълна уста.

— Да не би да говориш за прислужницата, която прилича на маймуна, онази с големите крака? Всеки път, като я видя, имам чувството, че ще увисне на някой полилей?

— Да, скъпи — потвърди Елизабет. — Очевидно Джесика умира за нея.

Разговорът прекъсна, когато Лазаръс отвори неочаквано двойните врати към трапезарията. Пристъпи към стола на Морис и се наведе към ухото му.

— Моля да ме извините, господарю, но в хола чака посетител.

— Толкова рано сутринта, Лазаръс? Кой, за бога, е дошъл?

— Мистър Карсън Уиндъм, сър.

Морис дръпна рязко салфетката от яката и стана, сподирен от стреснатото мълчание на останалите на масата.

— Той обаче не идва при вас, сър — обясни Лазаръс. — Търси мистър Сайлъс.

— Брат ми ли? — заекна Морис сякаш чутото бе немислимо.

— Мили боже — ахна Елизабет.

Сайлъс сгъна салфетката си и се изправи. Ухили се на Джереми и намигна на Лети.

— Може старият да си е променил мнението — предположи той.

Морис изви вежда.

— И е дошъл чак дотук по Коледа? Не разчитай на тази работа.

— Разбери каквото можеш за „Уилоушайър“ — заръча Елизабет, покрила устата си с ръка.

Карсън Уиндъм гледаше през високите прозорци на хола, хванал ръце зад гърба си. Лазаръс беше взел шапката и камшика за езда, без които гостът не ходеше никъде. Сайлъс позна стойката на човек, потънал в мисли. Нямаше как да не се съгласи с мнението на Морис. Защо му е на най-влиятелния и богат човек в Южна Каролина да си направи труд да дойде, за да уважи молбата му за заем по време на закуска, и то около Коледа, когато бизнесът е съвсем замрял?

— Мистър Уиндъм?

Карсън се обърна и единствено доброто възпитание попречи на Сайлъс да не покаже изненадата си. Пред него бе познатото лице, но изпито от грижи и силно безпокойство. И по неговото започваха да се появяват издайнически знаци на тревога, когато се погледнеше рано сутрин в огледалото. Киселото изражение на Карсън Уиндъм — надменността вече не се забелязваше в погледа — съвсем не отиваше на колосаната риза и набора на вратовръзката.

— Благодаря ти, че ме прие, без да имаме предварителна уговорка, Сайлъс — започна той.

— За мен е удоволствие, сър — поклони се леко Сайлъс.

— Не съм сигурен дали ще си на същото мнение, след като разбереш защо съм тук.

— Тогава да седнем и аз ще позвъня да ни донесат кафе.

Карсън махна пренебрежително с ръка и едрият рубин на пръстена печат улови отблясъците от камината.

— Няма нужда, по-добре седни. Аз обаче ще остана прав.

Сайлъс седна на един от безценните столове „Хепълуайт“ на майка си, обзет от пълно недоумение, и се опита да отгатне защо Карсън Уиндъм се беше изправил в хола му — хола на Морис — сутринта, когато социалното събитие на годината трябваше да се състои в „Уилоушайър“. Не можа да намери обяснение, но бе сигурен в едно. Гостът не бе дошъл, за да му даде заем.

Убеждението му стана на пух и прах, когато застаналият пред него Карсън, разкрачил яките си крака, свил ръце зад гърба, го погледна гневно и заговори.

— Какво би казал, ако ти дам заема, платя всичките ти разходи до Тексас, добавя достатъчно пари, за да разработиш собствена плантация и да си построиш хубава къща, и ти подаря петдесет роби.

Сайлъс го зяпна, сякаш посетителят най-неочаквано бе прострелял копчетата на безупречно скроената си жилетка. След като се възстанови от шока, отговори:

— Бих казал, че сънувам, или пък вие страдате от кошмар.

— Не сънуваш, а пък аз съм буден като бухал в полунощ.

— Простете, сър — каза Сайлъс, — но не разбирам.

— Какво си готов да направиш, за да получиш онова, което току-що ти предложих?

Изумен, но вече зърнал тънкия лъч надежда да разсейва объркването му, Сайлъс рече:

— Почти всичко, освен убийство или грабеж на банка.

— И аз така си мислех. — Карсън стисна уста и се замисли над нещо в мълчание, сякаш се колебаеше дали да продължи. Най-сетне взе решение и си пое шумно въздух през носа.

— И така, Сайлъс. Всичко, което ти предложих, е твое, стига да направиш едно-единствено нещо за мен.

Сайлъс усети как сърцето му застива. Предложенията на плантатора танцуваха като захаросани сливи пред очите му. Да замине за Тексас с достатъчно пари, за да сбъдне не само всички свои желания и мечти, ами и тези на Лети… бе почти готов да сключи сделка с дявола, но всяко нещо си имаше цена — естествено, щом предложенията идваха от Карсън Уиндъм.

— Какво искате да направя? — попита.

— Ожени се за дъщеря ми — отвърна посетителят.