Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (65)

64.

Войната стигна в Хаубъткър през септември 1864-та и взе един от най-обичаните синове. Джесика, Присила и Петюния бяха в кухнята и сипваха в пакети пепел от царевични кочани като заместител на сода бикарбонат, за да раздадат на съседите, когато Ейми, на осем годинки и „помощница на мама“, хукна да отвори вратата. Недостигът на храна по време на войната и съюзническата блокада бяха родили интересни идеи за заместване на кафе, брашно, пипер, захар и сол. Жителите на Хюстън Авеню бяха направили кооператив за размяна. Всеки си имаше задача и трябваше да приготви големи количества заместители на продуктите, които да използват всички. Бес Дюмонт например беше натрупала опит в печенето и смилането на жълъди и семе от бамя, от които правеше доста прилично кафе, а Камилия Уоруик получаваше нелошо брашно от картофи. Жените от Хюстън Авеню се събираха за размяната на продукти, като се редуваха да си ходят на гости. Джесика щеше да е домакиня на следващия ден.

— Сигурно мисис Дейвис ми носи букет хризантеми за масата — предположи Джесика.

— Много е мила с вас, откак мистър Сайлъс се оказа прав за всичко, а съпругът й сбърка — натякна Петюния. — Не може да се отрече, че клекна.

— Това никак не радва Сайлъс — отвърна Джесика. Предвижданията на Сайлъс бяха излезли истина. Конфедерацията не можеше да се защити срещу военната мощ на Севера и се понесоха слухове, че се подготвя помитаща Юга инвазия. Франция и Великобритания нямаше да дойдат на помощ на Конфедерацията заради памука, както се очакваше, стотици роби бягаха от плантациите, тъй като надзирателите им бяха заминали на война и вече нищо не ги задържаше. Засега поне работната сила на „Съмърсет“ бе непокътната, с много малко изключения.

На вратата звънеше съседското момче. Малкият се втурна в кухнята. Ейми заситни след него, по дребното й личице се бе изписала тревога. Момчето смъкна шапката си. Бе останало без дъх, поруменяло от тичането.

— Мис Джесика — едва успя да изрече, — сините униформи дойдоха.

Джесика скочи.

— Какво? Къде са?

— На пасището зад дома ви. Крадат конете.

— Присила, знаеш къде са пистолетите. Въоръжи слугите — нареди Джесика. — Петюния, ти остани тук с Ейми. Лион, ти знаеш ли как се използва пистолет?

— И още как. Татко ме научи. За всеки случай.

— Присила, дай пистолет и на него.

— Какво ще правим? — попита снаха й, ококорена от страх.

— Не знам.

Джесика грабна кремъклийката, оставена до вратата на килера, и тръгна към задната врата. Всички мъже от улицата бяха на работните си места, а децата на училище. Джесика се запита защо Лион, синът на банкера, си е вкъщи. Чу кашлица, която изригна от гърдите му, и разбра причината. Единствено жените си бяха по домовете и по това време на деня повечето си бяха полегнали, а слугите им нямаха представа от сцената, разиграла се пред очите й, когато от високата беседка се взря към пасището.

Десетина мъже на коне във федерални униформи мятаха ласа в опит да хванат впрегатните коне на жителите на Хюстън Авеню, пуснати от конюшните за деня. Конете бягаха, успяваха да се спасят от примките, насочени към главите им. Джесика с ужас видя, че и Полет на фантазията е сред тях. Расовият кон бе привлякъл вниманието на главния офицер. Чу го как изкрещя: „Хванете този кон!“.

Тя стоеше, без да помръдва. Войниците не биваше да отведат коня на Нанет, но какво можеше да направи сама жена с една кремъклийка срещу десет добре въоръжени мъже? Не можеше да позволи да ранят Лион или да видят Присила. Не се знаеше какво ще направят войниците, когато я зърнат. Прииска й се мъдрият и силен Джеремая да е с тях, но той беше починал по-миналата пролет. Докато се колебаеше, видя как Робърт Уоруик скочи на пасището, стиснал пистолет в ръка. Беше забравила, че той както обикновено е в дърводелската си работилница в дома му. Правеше бюро за Томас като подарък за завръщането. Мили боже, не!

Присила, Лион и слугите наизскачаха, стиснали в ръце оръжията от колекцията на Сайлъс.

— Присила, тичай в съседните къщи и съобщи какво става. Да се въоръжат — разпореди се тя. — Кажи на всеки да изпрати човек да извести другите. Бързо. Няма време за губене.

— Добре — отвърна Присила, очевидно облекчена, че получава такава задача.

Командващият офицер, първи лейтенант, ако можеше да съди по жълтите му пагони, обърна коня си към Робърт и извади пистолет от кобура. Без да мисли, Джесика затича по стълбите на беседката, но прояви достатъчно здрав разум да остави кремъклийката, втурна се през портата от ковано желязо на пътя и се разкрещя:

— Не! Не!

Всички мъже се обърнаха към нея. Полет на фантазията видя Робърт, спря на място и се насочи към него.

— Мис Джесика! — викна той и в гласа му прозвуча изненада, когато тя се приближи. — Какво правите тук?

— Надявам се да набия малко разум в главата на всеки син, който има майка. Добър ден, лейтенант.

Лейтенантът се окопити и затвори уста.

— Госпожо — отвърна той и докосна с ръка в ръкавица шапката си.

— Робърт, миличък — заговори отново Джесика, — моля те, прибери оръжието. То е напълно безполезно срещу толкова много хора.

Робърт, на двайсет и три, все още страдаше от бронхит и дробовете му не спираха да свистят и хъркат. Изглеждаше толкова слаб, сякаш по-силен порив на вятъра ще го отнесе. Той нямаше сили да се опълчи на ездачите.

— На твое място бих я послушал — обади се лейтенантът с леден глас, а по очите му личеше, че няма място за приказки. Полет на фантазията бе при тях и хълбоците й потръпваха нервно.

— Не можете да вземете този кон — заяви твърдо Робърт, свали пистолета, но не го прибра.

— Ще взема кобилата, както и всички останали коне тук, така че прибери оръжието. И двамата се върнете откъдето дойдохте, няма да ви нараним.

— Няма да я вземете — повтори Робърт и стисна инатливо зъби. — Тя няма да служи като военен кон в съюзническата армия.

— Ще служи, и още как.

— Никога. Предпочитам да умре — заяви Робърт, допря пистолета зад ухото на Полет на фантазията и натисна спусъка.

Джесика не вярваше на очите си. По изумените погледи на мъжете разбра, че и те не могат да повярват. Миг по-късно конят се свлече тежко на земята и едва когато димът от пистолета на Робърт се разсея, всички осъзнаха какво е станало.

— Не трябваше да го правиш — процеди през зъби лейтенантът и насочи оръжието си към главата на Робърт.

— Моля ви, недейте! — изпищя Джесика, но бе прекалено късно. Куршумът уцели Робърт в средата на челото и той се свлече до тялото на падналия кон. Джесика се отпусна на колене и притисна окървавената глава в скута си. Той бе умрял веднага, но в стъкления му поглед все още се четеше дързост. Джесика вдигна пълните си със сълзи очи към офицера. — Как можахте да направите подобно нещо? Та той бе още момче.

— Всички сме били — сопна се лейтенантът. — Мъж, който е в състояние да застреля красив кон като този, за да не го вземем не заслужава да живее.

— Конят беше на момичето, което обичаше. Тя почина на петнайсет. Робърт се грижеше за кобилата й в нейна памет — обясни Джесика, а от очите й капеха сълзи.

По лицето на лейтенанта се изписа съжаление. Извърна поглед към зелените пасища, след това отново го насочи към Джесика.

— Войната е просто поредица от трагични недоразумения, госпожо. Искрено съжалявам, че сгреших.

Джесика чу врява и погледна през рамо. Видя господарките от Хюстън Авеню и слугите им да се подреждат в редица от бухнали поли покрай черния път. Стискаха пушки, които бяха научили как да използват, за да защитават домовете си. Сред тях бяха майки, чиито синове бяха загинали или бяха ранени в битки в Тексас и в целия Юг. Изглежда, чакаха сигнала и какво да правят.

Камилия Уоруик, дребна и нежна, се отдели от редицата с писък и хукна към тях, а полата й почти не докосваше земята, Джесика се обърна към лейтенанта.

— Сега си вървете, млади човече, приберете се при майката, която никога няма да изпита болката, която причинихте на тази жена. Ако останете, ще има кръвопролитие и най-вероятно вие ще сте сред загиналите.

— Не водя война с жени и слугини — отвърна лейтенантът, — но ще взема конете. Дайте сигнал на хората си да кротуват и си тръгваме.

По време на трагедията Сайлъс беше в кабинета на доктор Удуърд. По-късно препусна до „Съмърсет“ и любимото си място, откъдето да види плантацията и резултата от цял живот работа. Спокойствието, което обикновено умиротворяваше мислите и галеше душата му, този път не дойде. Той разбра за трагичното събитие и героизма на съпругата си едва когато се прибра по здрач. Не преживяхме ли достатъчно мъка, помисли си. Реши да изчака, докато поотмине болката от смъртта на Робърт, за да каже на Джесика диагнозата, която му бе поставил доктор Удуърд.