Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (75)

74.

През 1876 година Ръдърфорд Б. Хейс, републиканец, бе избран за президент на Съединените щати в най-оспорваните президентски избори през деветнайсети век. Преките избори бяха в полза на опонента на Хейс, Самюъл Тилдън, демократ, губернатор на Ню Йорк. Три гласувания не бяха дали категоричен резултат. Политическите анализатори на деня бяха убедени, че е сключена сделка под масата, за да влезе Хейс в Белия дом. Демократите от Юга в комисията, която решаваше съдбата на изборите, се разбраха да дадат на Хейс гласовете си, при условие че републиканците изтеглят федералните войски от Юга и сложат край на Реконструкцията. Сделката доведе до компромиса от 1877 година, неписано споразумение, според което националното правителство щеше да позволи на щатите от Конфедерацията да се управляват сами, без намеса от Севера в политиката им.

В резултат на това освободените негри от Юга бяха оставени без защита и на милостта на законите на Джим Кроу. Това бяха федерални и щатски постановления, чиято цел бе сегрегацията на черните от обществото на белите, лишаването им от граждански свободи и връщането им към предвоенния статут. Системата на аренда, както бе замислена в полза на бившите роби, сега ги обвързваше отново с предишните господари. Манипулацията на собствениците на земя бе много простичка. Земевладелецът даваше на арендатора си „необходимото“ на кредит — магаре, рало, семе, къща и други пособия, за да започне, като се разбираха разходите да бъдат приспаднати от реколтата след продажбата й. В повечето случаи, според изчисленията на белия господар, дългът на неграмотния чернокож арендатор надхвърляше печалбата и той бе принуден да остане, да повтори цикъла, който го обричаше на вечна зависимост. Бягството от подобна тирания бе почти невъзможно. Работниците, които бягаха от законните си задължения, бяха преследвани от местните шерифи или от групи наемници, за да ги върнат при господарите, докато не изплатят дълговете си.

Откликът на чернокожите на тази тирания бе „Масовото преселение на черните от 1879“, когато двайсет хиляди негри напуснаха районите производители на памук в бившата Конфедерация заради обещанието за свободни земи в Канзас, Оклахома и Колорадо. Сред тях бяха и синовете на Джаспър и семействата им.

— Защо? — питаше Томас, неспособен да повярва, когато Ранд, по-големият от синовете му съобщи новината за заминаването. — Нима не се отнасях справедливо към вас?

— Не можем да искаме нищо по-добро, мистър Томас. И аз, и семейството ми, и семейството на брат ми сме ви много благодарни. Вие се отнасяхте честно с нас, получихме добри пари и можем да разчитаме на добро начало. Получихме образование и никой не може да ни излъже. Всичко дължим изцяло на вас. Нямаме нищо против вас, ама си отиваме, за да си купим собствена земя, а няма да имаме наша, докато сме в „Съмърсет“.

Томас долови издайническа нотка в гласа на Ранд, която му разкри, че ако се съгласи да продаде на двамата с брат му Уили земята, която обработваха, те щяха да останат. Изражението на чернокожия сочеше, че не е късно да сключи сделка с тях.

— Иска ми се да можех да ви продам земята, която наемахте години наред, Ранд, но земята на семейство Толивър не е за продан и никога няма да бъде. Дадох обещание на татко и държа да го спазя.

— От години знаем, че е така — кимна Ранд. — Двамата с Уили ще останем, докато насадим реколтата, ще изчакаме кръщенето на дъщеричката на Ейми, след това заминаваме. Ще пристигнем в Канзас навреме, за да съберем една реколта жито преди зимата.

Ранд беше дошъл да се сбогува. Стояха пред стария дом на семейството, който Томас използваше за канцелария, когато беше в плантацията, останал празен след смъртта на Джаспър. Четиринайсетгодишният Върнън бе застанал до баща си. Томас му даваше пример, който искрено се надяваше да следва, когато стане господар на плантацията. Синът му знаеше, че сърцето му се къса от загубата на двамата най-добри работници, най-верните, на които можеше да има пълно доверие, но нямаше право да им се сърди. Ранд, брат му и семействата им бяха свободни и можеха да заминат, когато пожелаят. Ранд протегна ръка и Томас я стисна.

— Сигурен съм, че си чувал за негодниците, които искат пари предварително, за да те отведат до земята, която ви е обещана, но след това не идват в уречения ден и час — рече Томас. — Пази се от тях и да знаеш, че ако в Канзас не ви потръгне, винаги можете да се върнете. При същите условия, както преди.

— Знам, мистър Томас. — Ранд нахлупи старата пропита с пот шапка на главата си. Погледна Върнън.

— Моите момчета заръчаха да се сбогувам с вас, господарю Върнън. Щяха да дойдат, ама им е много тежко.

Томас забеляза, че синът му преглътна с усилие.

— Те… те ще ми липсват — призна Върнън. — Не знам как ще ходя на риба без тях.

— И те рекоха същото. — Ранд отново насочи вниманието си към Томас. — Сбогом на всички, мистър Томас. Да кажете на Петюния, че ще пишем.

И Томас, и Върнън мълчаха, докато наблюдаваха как първородният син на Джаспър се отдалечава. Двамата с брат му Уили бяха прекарали целия си живот в плантацията. Томас беше израснал с тях, а Върнън с техните синове. Джаспър пък беше дошъл в Тексас със семейство Толивър и се беше превърнал в неделима част от историята на „Съмърсет“.

— Тате, защо не им продадеш земята, която обработваха, за да останат? — попита жално Върнън, като мигаше бързо.

Томас вдигна брадичката на момчето, за да го погледне в очите. Върнън вече стигаше почти до рамото му и много скоро щяха да се изравнят по ръст.

— Някои неща са по-важни от личните ни чувства, сине. „Съмърсет“ е едно от тях. Тази земя принадлежи на семейство Толивър и нито един квадратен метър не е за продан, независимо от цената, независимо от причината. Ние сме единствените господари на тази земя. Не можем да я делим с абсолютно никого. Запомни го добре.

— Добре, тате.

Томас кимна. Бе сигурен, че момчето ще запомни. Синът му бе съвсем същият като него на четиринайсет. Върнън обичаше плантацията и проявяваше интерес към нея още откакто се клатушкаше, едва проходил, между редовете памук, стиснал ръката на баща си. Дейвид, единайсетгодишният му син — малкият им разбойник — бе същият. Томас бе благословен с двама синове, които учеха как се управлява плантация с лекота и желание. Дейвид също щеше да дойде днес, но му предстоеше да участва в бейзболния мач в събота сутринта, най-новия спорт на деветнайсети век. И двамата разбираха какво се очаква от един Толивър. Томас нямаше да позволи синовете му да живеят от земята на семейството, без да дадат своя принос. Нито едно негово дете нямаше да се облагодетелства от името си, без да заслужи правото да го носи.

И дъщеря му разбираше ролята си като член на семейство, което пазеше и ценеше наследството и традициите. Томас се усмихна, щом си помисли за Реджайна. Синовете бяха дадени от бога, а дъщерите от ангелите.

— Тате, Петюния и Ейми са много тъжни — бе му казала тази сутрин.

Бе първото от децата, които му казваха „тате“. Започна се с та-та, а по-късно и момчетата започнаха да се обръщат към него по същия начин. Реджайна често налагаше как някои неща трябва да се казват и вършат в дома на семейство Толивър. От всички от семейството, които познаваше, тя най-точно отговаряше на определението благородна. Беше мила, със силен дух, щедра и състрадателна, и най-близо до кралската кръв във вените им.

— Знам, съкровище — бе отвърнал той.

— Братята на Петюния и семействата им напускат „Съмърсет“. Не можеш ли да направиш нещо, за да ги накараш да останат?

— Не мога. Те сами са решили да заминат.

Това бе един от редките случаи, в които отказваше нещо на дъщеря си, и разочарованието й го проряза като нож. За частица от секундата се замисли дали да не отстъпи — бе готов на какво ли не, за да заличи болката от сладкото лице, обсипано с лунички. Вместо това я привлече в скута си. На дванайсет, тя все още бе малкото момиченце, което седеше на коленете му, в прегръдките му. Повечето бащи щяха да предложат някоя залъгалка, подарък, с който да компенсират отказа, но това нямаше да се получи при Реджайна. Нищо не бе в състояние да я откъсне от онова, което си беше намислила. И не можеше да бъде купена.

— Заминават за място, на което мислят, че ще им бъде по-добре — обясни той.

Тя намръщи чело.

— По-добро от „Съмърсет“ ли?

— Да.

— Няма по-добро място от „Съмърсет“ — заяви тя.

Той я бе прегърнал.

— Дано братята на Петюния не го разберат чак в Канзас.

Когато му станеше тъжно, както днес, Томас се замисляше за семейството си и настроението му се подобряваше. Беше благословен с работлива съпруга и любяща майка, помнеше предания си баща и имаше три чудесни деца, които го наричаха тате. Понякога сърцето му така преливаше от обич, че той се страхуваше да не се пръсне.

— Защо се усмихваш, тате? — В гласа на Върнън прозвуча неодобрение. Сълзите му едва бяха пресъхнали, а баща му се усмихваше.

Томас прегърна сина си през раменете, докато се връщаха към малката къща.

— Мислех си, че съм невероятен късметлия, след като съм баща на три чудесни деца — отвърна той.

— Наследници на „Съмърсет“. Нали сме такива?

— Добре си научил урока си, сине. Да, вие сте наследници на „Съмърсет“. Как само ми се иска татко да бе доживял, за да се увери, че няма проклятие върху земята.

— Проклятие ли?

На Томас му се прииска да си бе прехапал езика. Върнън бе като куче, надушило кокал, когато искаше да научи нещо.

— Гибел — обясни Томас. — Предполага се, че някаква свръхестествена сила е насочила зло към някого или нещо като наказание за прегрешение.

— Да не би баща ти да е направил нещо нередно?

— Нищо подобно. Той просто… направил е някои жертви, за да създаде „Съмърсет“.

— Какви жертви?

— Вече не помня.

— И какво наказание е смятал, че ще му бъде наложено?

Томас се поколеба. В Луизиана върлуваше коремен тиф и със сигурност щеше да прехвърли границата на Тексас, но всички прозорци на семейния дом на Хюстън Авеню наскоро бяха покрити с нова метална решетка, наречена мрежа, която ги пазеше от комарите, пренасящи заразата. Винаги дебнеше опасността холерата да се върне, както и други болести и нещастни случаи, които можеха да застрашат живота на децата, но не и гневните думи, изречени от майката на баща му преди повече от половин век. Да, от суеверие Томас нямаше желание да изрече страха на баща си, че думите й са били насочени към наследниците на семейство Толивър и опазването на рода. Сайлъс Толивър не се бе тревожил за нищо. Да, наистина бе изгубил първородния си син, но Джошуа, мир на праха му, нямаше да е истински наследник на „Съмърсет“. Истинският наследник на Сайлъс Толивър беше жив и здрав, а внуците му щяха да носят името Толивър и да предадат плантацията в ръцете на следващото поколение.

— Само си губим времето, като говорим за глупости — каза Томас на сина си. — Проклятия не съществуват.