Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (48)

47.

Четвъртата събота от всеки месец, когато настанеше студ, бе от най-дългоочакваните щастливи дни на Сайлъс. Традиционната среща в „Съмърсет“ с Джереми, Томахок, Анри и синовете им, които растяха, бе започнала преди няколко зими. Томахок остана при Джереми и се бе превърнал в дясната му ръка. Познанията му за животните, природата и терена бяха изключително полезни за бизнеса с дървен материал и за отглеждането на добитък на обезлесените земи, засадени с ръж, която бе продавана като фураж, но индианецът предпочиташе да ходи на лов с любимия си работодател и приятел.

Една неделна сутрин, когато температурата беше паднала до нула градуса, двамата с Джереми пристигнаха в „Съмърсет“ с две одрани сърни, преметнати на конете. Дивечът на Томахок винаги беше добре дошъл. Той никога не застрелваше животните в корема, не само защото беше жестоко, ами и защото трупът щеше да се развали бързо вместо да узрее, процес, който правеше месото по-ароматно и крехко. Узряването се постигаше, като еленът се оставяше да виси няколко дена до седмица, за да могат ензимите да разградят жилавите свързващи тъкани. Ловците, които нямаха опит с този метод, не желаеха да оставят елена да виси по-дълго от няколко часа, да не би месото да се развали, докато Томахок познаваше точния час, в който да нареже улова и да го отнесе на масата.

Тъй като не обичаше лова, Сайлъс и семейството му посрещаха гостите с готовност и през останалата част от деня всички помагаха да се нареже месото и да може Джесика да разпредели голяма част между робите. Много скоро шишовете започваха да се въртят в двора на „Съмърсет“ и в селището на робите, ароматът на печено месо от многобройните огньове се смесваше. Като благодарност за усилията и щедростта на Джереми и Томахок, ги канеха на вечеря и чаша, дори две боровинково вино.

Благородството на Джереми и уменията на Томахок доведоха до включването на Анри в съботния ритуал, но по това време Джесика вече живееше в града и мъжете оставаха сами, за да нарежат месото, да го изсушат и осолят и да натъпчат наденици. Имаше много храна и напитки, смях, разговори и груби шеги, подходящи единствено за мъжка компания, които правеха работата по-лека. Скоро след това четвъртата събота от студените месеци бе отбелязана на календарите в домовете на семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт като мъжкия ден в „Съмърсет“.

И така, Сайлъс, дългогодишните му приятели и синовете им се събраха в едно ясно, но мразовито съботно утро в края на октомври 1850 година. На Сайлъс всеки път му се искаше да си бяха останали в дървената къща, където сега вече живееше надзирателят. Бараката с една стая, която използваше за кабинет и където преспиваше понякога, бе малка, за да се хранят и подслонят четирима възрастни мъже и шестимата им подрастващи синове, но земята отвън беше твърда, добре отъпкана и подходяща за маси и столове.

Рано следобед разфасоването бе приключено и шишовете се завъртяха. Бъчва бира от таверната в града бе поставена наблизо, а чашите какао, които Джесика беше изпратила за момчетата, стояха на топло върху жарта на лагерния огън.

Сайлъс обожаваше тези моменти на спокойствие с приятели по средата на кралството си. Най-много се радваше, че може да ги сподели с Томас, вече на тринайсет. Момчето приличаше безкрайно много на него и като външен вид, и като държание, и като разбирания. Колкото и да се опитваше, Сайлъс така и не успя да открие и луничка от Джесика по кожата му, нещо, което и тя бе забелязала, но пък момчето я обичаше безкрайно много. Тази сутрин ги завари в кухнята, Джесика все още по халат, а Томас, облечен в дрехи за лов. Тя бе станала рано, за да провери кошниците с храна, които щяха да занесат в плантацията. Томас се беше промъкнал зад нея, за да я прегърне през кръста, и бе отпуснал брадичка на рамото й. Беше пораснал толкова висок, че вече трябваше да се наведе, за да отпусне глава, както навремето.

— Вече си твърде висок за тази възглавница, Томас — бе казала тя.

— Още не съм готов — призна той.

Сайлъс видя, че отговорът й достави удоволствие. Тя се завъртя и близна пръсти, за да приглади рошавите черни вежди, съвсем като на баща му. Докато тя наблюдаваше сина си, Сайлъс забеляза измъчения поглед на човек, който трябва да пусне любимата си птичка, отглеждана от съвсем малка на свобода.

— Напротив — отвърна тихо тя и наведе главата му, за да го целуне по челото. — Да прекараш хубаво с баща си, сине.

В подобни моменти Сайлъс усещаше как го прорязва болка за другия му син, погребан в местното гробище. Той никога нямаше да прояви същия интерес към „Съмърсет“ като Томас. Джошуа щеше да остане до Джесика.

Замисленият Сайлъс протегна крака и преплете пръсти на все още стегнатия си корем, и погледна над главите на групата около огъня. По устните му трепкаше усмивка и показваше, че слуша приказките, макар да не чуваше за какво говорят. С изключение на голямата къща, мечтата му за „Съмърсет“ се беше сбъднала. Все още го чакаше много работа — да купи още земя, роби и животни, също и машини, да разшири постройките, но основната част от плантацията бе вече създадена. Всичко, което притежаваше беше негово, макар да не го беше постигнал изцяло със своите ръце. Независимо от това той нямаше дългове, а реколтата бе толкова добра през изминалите години, че успя да отдели част от печалбата, за да плати на Карсън Уиндъм. Този път нямаше да се провали. Нямаше да позволи изкушението да го отклони от целта. Прецени, че ще му трябват още две години, за да уреди сметките си с човека, когото мразеше, макар да бе минало толкова много време. Сайлъс се надяваше единствено тъстът, който наближаваше седемдесет, да живее достатъчно дълго, за да получи цялата сума.

Чувстваше, че трябва да го направи: да върне парите на бащата на Джесика, за да бъде спокоен, че е спечелил дори онази малка част от сърцето й, която не беше негова. След всичкото това време той усещаше, че Джесика задържа част от себе си и цялата му любов и грижи не биха могли да я спечелят. Все още усещаше слабо, но натрапчиво ехо при спомена как бе станала негова съпруга и въпроса дали щеше да я пожелае, ако имаше избор. Бе решил да премахне това съмнение завинаги. След като изгуби доведения си син, когото обичаше като свое дете, след като роди момче в система, която мразеше, Джесика щеше поне да бъде сигурна, че съпругът й не желае друга жена до себе си, освен нея.

Сайлъс насочи вниманието си към синовете на тримата си приятели. Всичките момчета бяха хубави, истинска амалгама от прелестни майки и красиви бащи. Най-големите — тринайсетгодишните Томас, Джереми младши и Арман — бяха неразделни още от пеленачета. Вторите — Филип, син на Анри, и Стивън Уоруик, на дванайсет и единайсет — също бяха изковали здрава връзка. Робърт, най-малкият на семейство Уоруик, създаваше известни проблеми, тъй като имаше хроничен бронхит, беше почти връстник на прелестната седемгодишна дъщеря на Анри, Нанет, и си играеха често, но навършил девет години, той вече скучаеше с момиченцето и предпочиташе компанията на братята и приятелите си. Тази година за пръв път се присъединяваше към групата в „Съмърсет“. На Сайлъс щеше да му бъде приятно да включат и Ги Хендли в събиранията, но той бе нает в новото училище и момчетата — всичките му бяха ученици — щяха да се притесняват.

Разговорът стана сериозен, когато се насочи към компромисното споразумение от 1850 г., ратифицирано от Конгреса и превърнато в закон от президента Филмор в края на септември. Всички бяха единодушни, че отношението към Тексас е било благосклонно. Когато щатът даде част от територията си, Съединените щати се съгласиха да поемат дълговете на бившата република, решение, което бе добро за икономиката на Тексас. Имаше обаче нещо, което силно тревожеше Сайлъс. Калифорния бе приета като свободен щат и сега и двете камари на Конгреса бяха контролирани от аболиционисти.

Обсъждането бе неочаквано прекъснато от силния лай на кучета и тропот на конски копита, които наближаваха „Съмърсет“. Сайлъс може и да си въобразяваше, но му се стори, че селището на робите, на осемстотин метра от тях, потъна в мълчание.

Мъжете, жените и децата сигурно познаваха звука. Такава врява вдигаха патрулите, когато търсеха избягали роби. Сайлъс и гостите му скочиха, когато шестима мъже, водени от Лоримър Дейвис, се приближиха до тях. Сайлъс веднага забеляза как заблестяха очите на Лоримър, когато разбра, че тук има събиране, на което той и синът му никога досега не са били канени. Въпреки че Томас харесваше Джейк, Сайлъс така и не успя да приеме Лоримър и съпругата му. Бе забелязал подлост у плантатора. Той твърде много обичаше да замахва с камшика, а Стефани му се струваше прекалено претенциозна.

— Добър ден, господа — поздрави плантаторът и докосна шапката си. — Простете, че вдигам прах около храната ви, но търсим един от моите черньовци. Избяга снощи, а не е най-обикновен полски работник. Беше иконом в дома ми. За лоялност и дума не може да става. Може ли да претърсим селището на вашите роби? Едва ли е отишъл далече.

— Ще дойда с теб — реши Сайлъс и остави халбата с бира. В никакъв случай нямаше да позволи на Лоримър и главорезите му да претърсят бараките на робите и да ги подплашат с камшиците и пушкалата си. Стана му неприятно, когато разбра, че избягалият е Езекил. Икономът на семейство Дейвис работеше за тях от много време и беше мил човек, отнасяше се чудесно с децата. Томас и приятелите му го обичаха. Сайлъс веднага забеляза тревогата на момчетата, които не отделяха поглед от мъжете.

— И аз ще дойда — заяви Джереми и метна на широките си рамене ловджийско сако.

— И аз идвам — изправи се Анри и застана до Сайлъс. — Момчета — заръча, — оставате тук и поддържате огъня.

При претърсването не откриха избягалия иконом от плантацията на Дейвис. Селището бе оставено във вида, в който го завариха, и благодарността на робите към хуманното отношение на господаря и приятелите му бе почти осезаемо, тъй като знаеха, че новопристигналите са способни на жестокости. След това те отново завъртяха шишовете над огньовете и подновиха танците. Всички в „Съмърсет“ — и черни, и бели — знаеха какво ужасно наказание очаква Езекил, когато го заловят.