Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (53)

52.

Немощно слънце продължаваше да грее над Хаубъткър и щастието на семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт още цяло десетилетие. Слънчевите времена на спокойствие и радост се редуваха с тревожния тътен на заплахата от война и трагедиите, естествени както за хората, така и за природата. Общността се разрастваше. Районът с център Хаубъткър продължаваше да привлича жадни за земя заселници, сред тях имаше плантатори от най-южните щати, които вярваха, че ако бъде обявена война между Севера и Юга, разрушенията няма да поразят Тексас. Хората имаха чувството, че нов бизнес се появява всеки месец и след няколко години градът с павираните с червени тухли улици можеше да се похвали, че сред постоянните му жители има двама лекари, трима адвокати, архитект, двама учители, инженер по парните машини и един артист. Други източници на гордост за общността бяха трите църкви, училището с четири стаи, областната библиотека, пощенската станция и сградата на вестника, разположени по улиците, които водеха към кръга в центъра и съда, но най-внушителен, с най-силна притегателна сила беше магазин „Дюмонт“.

Тъй като търсенето беше огромно, магазинът с позлата и стъкло, махагон и мрамор бе заел цяла пресечка. В началото на 1856 година, непосредствено преди петият губернатор на Тексас, Илайша Маршъл Пийс, да се нанесе в новопостроената къща в Остин, съпругата му Лукейдия дойде при Анри с надеждата да я посъветва какви платове да избере за двуетажната, бежова тухлена резиденция в неокласически стил, която тя описа като „студена черупка“. Тексаското законодателство беше отпуснало две хиляди и петстотин долара за обзавеждане, а те нямаше да стигнат за много неща, въпреки това Анри и Типи направиха всичко по силите си. Невероятният резултат очарова всички, които видяха резиденцията на губернатора, дори репортер на светските събития за „Стейт Газет“ от Остин се почувства длъжен да напише: „Всеки, който иска да остави следа в обществото, трябва първо да посети магазин «Дюмонт» в Хаубъткър, Тексас, и да се посъветва с изумителния собственик и талантливата му асистентка“.

Подобни отзиви допринасяха за непрекъснато нарастващата слава на магазина като място, което предлагаше изключителен избор — от женско бельо до посуда за масата в трапезарията. Към края на десетилетието магазинът на Анри, който навремето се състоеше от две стаи, се бе превърнал във водещия тексаски арбитър в модата и обзавеждането на дома.

Дърводобивна фирма „Уоруик“ също разшири бизнеса си, въпреки че пълните ковчежета се дължаха отчасти на негласно направените инвестиции на Джереми в търговски дружества, които нямаха общо с дървосекачеството. През 1843 г., докато беше в Ню Орлиънс на гости при родителите на съпругата си, той се запозна с професор от университета в Ню Йорк, на име Самюъл В. Морз. Художникът на портрети се бе заел да събере пари, за да финансира изобретената от него машина, наречена телеграф. С нея се изпращаха съобщения по жици, по които течеше електричество. Джереми веднага прозря потенциала й и инвестира в телеграфната фирма на Морз. Шест години по-късно инвестицията му се беше върнала четири пъти, а цената на акциите на фирмата беше скочила.

От 1858 година Джереми имаше и други финансови попадения, когато се присъедини към екип нюйоркски финансисти и инвестира във фабрика, произвеждаща дълготрайно консервирано мляко, което нямаше нужда да се държи в хладилник. Процесът бе разработен и патентован от някогашния жител на Тексас, Гейл Бордън, създал и първата топографска карта на щата. Продажбите на кондензираното мляко на Бордън скочиха и доведоха до отварянето на нови фабрики за кондензирано мляко в Ню Йорк и Илинойс, които носеха огромни приходи на първоначалните инвеститори. Резултатите от тези финансово рисковани начинания осигуряваха лукс за съпругата му, въпреки това Джереми се смяташе за дървосекач с надеждата някой ден фирмата му да стане една от най-крупните в Тексас.

Производството на памук, както и „Съмърсет“, и плантаторската култура процъфтяваха и през 1850-те, независимо от паниката през 1857 година, когато ерата на просперитет в западните и северните части на страната приключи ненадейно. Търсенето на памук в Съединените щати, Мексико и Великобритания беше много голямо и доведе до златния век на плантаторската система и пощади южен и източен Тексас от рецесията, която порази другите индустрии. „Съмърсет“ беше водеща в района и захранваше зиналите челюсти на непрекъснато нарастващия брой текстилни фабрики на север със сурови бали „бяло злато“, където преработваха суровината в платове. Фразата „Памукът е крал“ бе създадена в средата на десетилетието в опит да се опише продуктът, който съставляваше половината от износа на Съединените щати и подсилваше убеждението на Сайлъс Толивър, че война няма да има.

— Северът има нужда от Юга, за да поддържа стабилна икономика, а как ще бъде стабилна, ако робството бъде премахнато? — питаше той и махваше с ръка към онези, които твърдяха обратното.

Някои от градските лидери и приятелите на семейство Толивър бяха обнадеждени от уверенията на Сайлъс, но повечето си останаха неспокойни. През това десетилетие Югът, към който Тексас бе прикачен здраво, също като ръка или крак, търпеше онова, което целият район възприемаше като ръкавица, с която някой непрекъснато ги перва през лицето. Книгите и статиите против робството ставаха все по-многобройни. Най-огнена сред тях се оказа публикуваната през 1852 година „Чичо Томовата колиба“, роман против робството, възприет от свободните щати като истинско и много точно описание на бруталната система, на която се градеше южняшката икономика и на която разчитаха плантаторите. Творбата на Хариет Бийчър Стоу вбеси застъпниците на робството, а „Демократик Телеграф енд Реджистър“ заклейми романа като „безобразно предубеден, грозна измислица от началото до края“ и още повече намали шансовете на южняците за мирно споразумение със Севера.

В резултат на неразбирателството свободните щати отказаха да се съобразят със закона за избягалите роби, влязъл в сила през 1850 година и превърнал се в източник на нов конфликт и разочарование на Юга от северните съседи. Според новия закон специално овластени лица щяха да преследват избягали роби във всеки щат на съюза и задължаваха гражданите да помагат при залавянето на бегълците. За да защитят бегълците, северните щати прокараха закона за личната свобода, който анулираше федералния закон, и по този начин вбесиха южняците, за които това бе противоконституционно.

В щатската законодателна власт Югът обмисляше как да остане част от съюз, грозно подиграващ се с конституцията, в която се подчертаваше, че ролята на правителството е „да осигури спокойствие“ и „да работи за общото благо“, след като политическите лидери от Север бяха готови да прибират бегълци, да подкрепят въстания на роби, бунтове против робството и разпространение на пропаганда, подкопаваща южняшките закони. С други думи, как можеше Югът да продължи да уважава законно избраните представители на Севера, които вършеха всичко по силите си, за да съсипят вътрешния мир, спокойствието и общото благосъстояние? Как бе възможно родината да не се съобразява с доктрината от Декларацията за независимост, която утвърждаваше, че „когато някоя форма на управление се превръща в разрушителна за целта, за която е била създадена, право на хората е да я променят или забранят и да създадат ново правителство“.

Общото мнение беше, че накрая на щатите поддръжници на робството ще им омръзне тиранията на Севера и ще излязат от съюза. На Хюстън Авеню, наречен „Улицата на създателите“ от по-бедните заселници, подобни разговори караха майките и някои бащи да изтръпват от страх, че ако бойните тръби зазвучат, синовете им, навършили подходящата възраст, ще имат основателна причина да се бият за наследството си и начина си на живот.

Заплахите за отцепване и война си оставаха просто приказки и макар жителите на Хаубъткър да тръпнеха в очакване на облаците на настъпващия конфликт, те продължаваха да се радват на благосклонното слънце на просперитета, прогреса и сравнително мирното съществуване.

Имаше и смърт. През 1853 година Ню Орлиънс беше поразен от епидемия на жълта треска, по време на която измряха над пет хиляди жители на града. Сред тях бяха и родителите на Камилия Уоруик. Когато отидоха на погребението, семейство Уоруик научиха, че Хенри и Жизел Морган, собственици на хотел „Уинторп“, които бяха останали приятели на семейството на Анри, също бяха починали от разпространявания от комари вирус. През февруари 1854 година пристигна писмо от Юнис Уиндъм, в което информираше Джесика, че Уили Мей е „издъхнала в съня си“. Джесика никога не прости на майка си, че не й е телеграфирала веднага след смъртта на Уили Мей, за да може Типи да отиде на погребението.

На десети август 1856 година, докато беше на бал на дебютантките в курорт на Мексиканския залив, разположен на Ласт Айлънд край брега на южна Луизиана, петнайсетгодишната Нанет Дюмонт се удави, когато ураган, разразил се в Атлантическия океан, погълна острова. Така и не откриха тялото й. Семействата бяха съсипани от загубата на красивото момиче, което бе като дъщеря за всички. В нейна памет Анри и Бес пуснаха на свобода коня й Полет на фантазията, който Нанет беше яздила в английски състезания. Никой нямаше да го язди отново.

В края на есента на 1858 година Томахок Лейси отиде на лов за сърни и така и не се върна. Две седмици по-късно Джереми организира претърсване на любимите гористи райони, където мускогът ловуваше, и откриха окървавените останки, които познаха единствено по ботушите и пушката. Предположиха, че верният разузнавач е загинал от лапите и челюстите на кръвожадна мечка гризли.

Създателите на Хаубъткър тъгуваха за загубите си, но се радваха на семействата и децата, техните съкровища, на приятелите, с които останаха близки в годините на холера, малария и коремен тиф, по време на заплахите от индиански нападения и непрестанната опасност от робско въстание. Доставяше им удоволствие да устройват изложби и музикални фестивали, театрални постановки, задължителни за хора с тяхното положение и богатство. Те имаха и финансова възможност, и достатъчно свободно време, за да четат книги и списания, да организират читателски клубове и клубове по покер, празненства, танци и маскаради, типични за класата им. Притежаваха достатъчно богатство, за да пътуват с подобрения параход или да се качат на влака, за да посетят различни социални събития в Ню Орлиънс, Хюстън и Галвестън за много по-кратко време, отколкото с коне и карета.

1850-те напредваха и се разнесоха стряскащи новини за изобретения, като шевна машина, пастьоризиране на млякото, въртящата се пералня. За тях пишеха във вестника на Хаубъткър, а жителите клатеха глави, когато научаваха за чудесата на века, в който живееха. Нито една разумна страна с блестящо бъдеще не би съсипала прогреса с война. Така твърдяха гласовете на разума.

Към края на десетилетието, през декември 1859-а, аболиционист подстрекател, предвождал нападение над американския федерален арсенал в Харпърс Фери, Вирджиния, бе обесен заради намерението му да снабди робите с оръжия и да ги разбунтува да нападнат белите си господари. Джон Браун бе признат за виновен в предателство срещу щата Вирджиния, убийството на петима застъпници на робството и подстрекаване към робско въстание. На Север го провъзгласиха за мъченик в името на свободата; на Юг бе сочен като луд убиец, който заслужаваше да увисне на въжето. Много от известните автори — Уилям Гилмор, Мери Ийстман и Джон Пендълтън Кенеди от Юга и Хенри Дейвид Торо, Ралф Уолдо Емерсън и Уолт Уитман от Севера — се обосноваха за и против обесването, но мнението на Хенри Лонгфелоу накара Джесика Толивър да настръхне. Известният поет бе предвидил екзекуцията. „Посяват вятър, за да поникне буря, която много скоро ще избуи.“