Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (66)

65.

Дванайсети април 1865 година, щеше да бъде запомнен завинаги в семейните анали на семейства Толивър, Дюмонт и Уоруик като деня, в който „момчетата“ се прибраха у дома. Войната между щатите бе свършила. На девети април генерал Робърт Лий, командир на Конфедерацията, щом разбра какъв е неизбежният изход, предаде двайсет и осем хилядите войници под свое командване на главнокомандващия съюзническите войски, генерал Юлисис С. Грант, при Аповатокс във Вирджиния, за да избегне нови жертви и унищожаването на собствеността на Юга. И двете армии бяха на края на силите си. Предупреждението на Сам Хюстън, че в случай на война щатът ще изгуби „цвета на тексаските мъже“, бе самата истина за онези тексасци от Конфедерацията, които бяха защитавали Юга. Джейк Дейвис беше сред тях. В края на войната бе напуснал частта на капитан Бърлесън, за да се присъедини към тексаската бригада, която се биеше на източния фронт под командването на генерал Лий. Джейк изпрати писмо до семейство Толивър, че „Уилоушайър“ е била опожарена от полк на съюзническата армия под командването на генерал Уилям Т. Шърман, докато прегазвал Южна Каролина. Джесика си представи разрушението от описанието на брат й Майкъл пред Джейк.

Февруари на Пътя на плантациите беше мрачно време с цвета на залез и един следобед Майкъл се стреснал, когато слуга влетял в библиотеката и се развикал, че сините униформи идват. Брат й погледнал през прозореца към съюзническия полковник на кон, повел дълга колона войници в сини униформи, които напредвали, без да бързат, по голата алея на „Уилоушайър“ към къщата. Джесика беше благодарна, че родителите им не са живи, за да видят случилото се след това. Брат й излязъл, за да посрещне натрапниците, и останал на верандата, докато командващият офицер слизал от коня, а хората му останали на седлата и се разгърнали около него.

— Добър ден — поздравил офицерът и свалил ръкавиците си, докато се качвал по стълбите. — Позволете да се представя. Аз съм полковник Пол Конклин. Може би помните леля ми.

Майкъл сигурно е пребледнял като топка памук, защото много добре помнел Сара Конклин.

Полковникът му позволил да изведе семейството си, слугите и ловните кучета от къщата, преди да я подпали, но наредил нищо друго да не бъде пипано. Джесика бе убедена, че заради приятелството й с любимата му леля на войниците не било позволено да разграбят родния й дом и тя бе благодарна, че е станало така.

Момчетата се прибраха вечерта, в която Сайлъс легна и повече не стана от леглото. Дотогава успяваше да язди до плантацията всеки ден, грижеше се за делата си, посещаваше събранията на градския съвет, в който бе преизбран. Доктор Удуърд предположи от каква болест страда Сайлъс и го изпрати на специалист в Хюстън, който бе добре запознат с рака на кръвта. Специалистът потвърди диагнозата на местния лекар. Болестта на Сайлъс бе известна като левкемия. Нямаше известно лечение.

Томас бе съкрушен. Мъката, която бе преживял през войната, не можеше да се сравнява с болката от предстоящата загуба на баща му. През септември младият мъж се бе върнал за погребението на Робърт и веднага забеляза колко много се е състарил Сайлъс. Нещо не беше наред, но той го отдаде на годините, в които баща му се беше тревожил, че единственото му дете ще бъде сред жертвите на войната, а смъртта на Робърт също бе оставила отпечатъка си. Родителите му, по-скъпи от всякога, и съпругата му, която бе сякаш непозната, страдаха искрено за загубата на семейство Уоруик. По време на това посещение той заяви открито на Присила.

— Искам дете, Присила, при това веднага. Разбра ли ме?

Тя бе кимнала, изпълнена със страх, както обикновено, но на Томас му беше все едно. За бога, какво бе очаквало това момиче, когато му стана съпруга? Че просто ще бъде поставена на някой рафт и околните само ще я поглеждат ли? Каква бе ползата от нея, ако не беше любовница, приятелка или помощница и не можеше да му роди деца?

Тя се подчини на желанието му и Томас я остави да се пита къде се е дянал нежният й, загрижен съпруг, изпълнен с разбиране, но когато се върна през април, тя беше в осми месец. Помоли се за безпроблемно раждане и баща му да види един малък Толивър от трето поколение, който някой ден щеше да стане наследник на плантация „Съмърсет“.

— Не знам как ще живея без Сайлъс — призна Джесика пред Джереми. Някои сутрини все още се срещаха в десет в беседката, за да изпият по чаша от горчивото кафе от жълъди на Бес Дюмонт, когато лауданумът бе облекчил болките на Сайлъс и той заспиваше.

— Това не е живот — отвърна Джереми, гласът му бе надебелял от мъка. — Важното е да остане жив за хората, които ще остави след себе си.

Двамата с Анри идваха всеки ден, за да се пошегуват със Сайлъс, да поклюкарстват, да му разкажат последните новини, да му помогнат да се изкъпе, да поседят с него, когато Джесика имаше нужда от малко почивка. Джереми му четеше, тъй като зрението на болния отслабваше. Анри носеше специални храни от магазина си. Болката, която криеха зад маската на весело настроение, караше сърцето на Джесика да се свива.

Сайлъс живя три седмици след като Присила роди здраво четирикилограмово момченце. Тя пожела синът й да бъде кръстен Върнън на незначителен член от родословното дърво, когото приемаше за герой, тъй като бе участвал във Войната на розите.

— Върнън — повтори Сайлъс с дрезгав от болката и лекарствата глас, подпрян на възглавници, за да може да подържи бебето. — Името ми харесва. Колко си умна, Присила. Виждам, че малкото войниче има твоите красиви уши. Имаш ли нещо против, че останалата част от него е на съпруга ти?

— Напротив, много се радвам — грейна Присила и погледна Томас, застанал близо до баща си от другата страна на леглото. Джесика забеляза погледа. Беше изпълнен с безнадежден копнеж. „Направих каквото се искаше от мен. Сега трябва да ме обикнеш“, сякаш му казваше. Само че съпругът й бе насочил вниманието си към Сайлъс и очевидно се опитваше да запомни радостта на баща си, докато той разглеждаше лицето на внука си.

Когато беше в съзнание и мислите му се проясняваха, Сайлъс викаше Томас и двамата прекарваха всяка минута надвесени над счетоводните книги и документите, над плановете как да вдигнат „Съмърсет“ на крака. Сайлъс го предупреди, че Тексас и Юга ги чака дълъг и нелек процес на възстановяване.

— Щатът ни няма лесно да коленичи пред северното надмощие и може и да не влезе в съюза още дълго — предсказа той, като ту губеше, ту възвръщаше гласа си. — Ще се шири беззаконие, старият ред на социалната ни структура ще рухне. Парите ни ще изгубят напълно стойността си, а цената на земята ще спадне драстично, но ти не се отчайвай, сине. Пази земята. Ще настъпят по-добри времена и „Съмърсет“ ще процъфти.

Тъй като не искаше да е далече от Сайлъс, Джесика седеше в хола от другата страна на стаята и чуваше всяка изречена дума. Разкъсваше се дали да му признае за банковата сметка в Бостън и така да облекчи тревогите му за финансовото им състояние, което обаче щеше да го настрои срещу Джереми заради договорката им да пазят парите в тайна.

— Не рискувай, Джес — посъветва я Джереми една сутрин в беседката. — Не му казвай заради мен.

— Мислиш ли, че има значение, че сме били замесени и двамата?

— Сигурен съм, че за него има.

Джесика долови странна нотка в гласа му.

— Защо?

Джереми забеляза разхлабен пирон на люлката. Зае се да го върне на мястото му с палец.

— Повярвай ми, Джес. В някои отношения познавам съпруга ти по-добре от теб. Няма да му стане никак приятно, че си се доверила на мен, а не на него, и че съм действал, без той да знае.

— Както кажеш, Джереми — съгласи се Джесика. — Не бих направила нищо, за да застраша дългогодишното ви приятелство, не и в самия му край.

Преди смъртта си Сайлъс научи за убийството на Линкълн през април, за залавянето на президента на Конфедерацията Джеферсън Дейвис в Джорджия през май, запозна се с новината, че е възможно природният газ да замени свещите, като осигури светлина, и дървата за готварските печки, а Джесика гордо му съобщи, че Мария Мичъл, застъпница за правата на жените, е станала първата жена професор по астрономия в Съединените щати, когато е била назначена за преподавател в колежа „Васар“ в Ню Йорк. Сайлъс се усмихна широко.

— Накъде, за бога, е тръгнал този свят?

Когато чу тези думи, жена му го перна с обич по ръката.

В последния ден от живота си Джесика чу Сайлъс да говори на Томас.

— Сине, знам, че… бракът ти е… че не е какъвто ти се иска да бъде, но би ли приел един съвет от мен като баща?

— Разбира се, татко.

— Може никога… никога да не обикнеш Присила, но трябва… трябва да уважаваш любовта й към теб. Това не е малко. Трябва да я цениш. Ако не друго, то поне… поне се отнеси подобаващо…

Джесика стана и притисна ръка към устните си. За Сайлъс бе истинска борба да изрече всяка дума и това бяха последните, които щеше да чуе от съпруга си. Страхът й се оказа основателен. На зазоряване на следващия ден тя се събуди след изтощителна нощ и усети как Сайлъс стиска ръката й.

— Джесика — едва промълви той.

Тя веднага скочи на крака.

— Да, любов моя.

— Беше… — Устните чу започнаха да изричат дума с „ч“, но така и не успя да довърши.

— Чудесно — рече вместо него Джесика. Нежно затвори клепачите му и го целуна по устните. — Така беше, единствена моя любов.

Сайлъс издъхна на 19 юни 1865, в деня, когато съюзническият командир на американските войски издаде заповед, че Прокламацията за освобождение^[1], която забраняваше робството, влиза в сила в Тексас.