Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (92)

91.

Уж щеше да остане в Хюстън само през уикенда и в неделя да си тръгне, за да се прибере в „Съмърсет“ и да провери как върви брането, но Върнън остана в града цели четири дена. Когато се върна у дома на Хюстън Авеню, Джаклин го посрещна с тих вик на облекчение.

— Върнън, да знаеш колко се притеснихме. Помислихме, че те е сполетяло нещо лошо.

— Трябваше да изпратя телеграма. Извинявай, Джаклин, може ли… може ли да говоря с теб?

Върнън я отведе в библиотеката, за да говорят насаме. Посрещнаха го черни, разтревожени лица — на Ейми, Барнабас, Саси и някои от другите слуги. Баба му беше на горния етаж, а баща му в плантацията. Когато остана сам с мащехата си, Върнън заговори.

— Джаклин, май… влюбих се.

— Аха — кимна тя. — Значи, затова се забави. Коя е тя? Как се запознахте?

С Джаклин се говореше с лекота, приятно. Първоначално Върнън беше настроен леко враждебно срещу брака им. Ала няколко седмици след като тя дойде да живее в дома от детството му, той разбра с какво е привлякла баща му. Очакваше тя да започне да се разпорежда в къщата, да направи грандиозни, коренни промени, да налага вкуса си, новата си власт, но тя не стори нищо подобно. Не просто се сля с обстановката, ами спечели с един замах сърцата на прислугата, одобрението на баба му и възхищението на доведения си син. Внесе спокойствие и приятна атмосфера в дома и въпреки че по петдесет и пет годишното лице на баща му се бяха врязали бръчки от тревоги и мъка, Върнън не помнеше някога да го е виждал толкова щастлив — и дали изобщо го е виждал щастлив.

— Във влака към Хюстън — отвърна той на въпроса на мащехата си. — Джаклин, ти вярваш ли в любовта от пръв поглед?

Тя стисна устни.

— На твоята възраст вярвам във физическо привличане от пръв поглед.

— Защо на моята възраст? Защо не и на твоята? Нали нещо подобно е възникнало, когато сте се запознали с татко? — Върнън бе разбрал от тюхканията на майка си, че е допуснала най-голямата грешка в живота си, като е изпратила баща му в магазина на Джаклин Частейн. „Нещо е припламнало между него и тази жена и тя се е погрижила пламъкът да не угасва“, винеше я майка му.

— Защото на нашата възраст с баща ти, ние откриваме нещо повече от физическото привличане.

— Как разбираш, че е нещо повече от физическо привличане?

— Това става едва когато опознаеш другия човек.

Върнън прокара пръсти през косата си.

— Не знам дали ще дочакам да опозная Дарла Хенли. Очарован съм от нея, Джаклин. Едва намерих сили да я оставя, за да се кача на влака. Искаше ми се да я пъхна в чантата си и да я донеса у дома. Не съм си представял, че е възможно да изпитам подобно нещо към жена, но сега не мога да мисля, не мога да дишам, все ми е в главата.

Майка му го беше предупредила, че Дарла е златотърсачка, но Върнън беше убеден, че греши. Реши да скрие, че е богат, въпреки че бяха пътували в купе първа класа и той бе поръчал френско шампанско, въпреки че беше облечен в безупречен костюм. Отби се у тях на втората вечер от престоя си в Хюстън и вместо да я заведе в елегантния ресторант над „Таунсмен“, елитния клуб за джентълмени, в който членуваха и двамата с баща му, той я покани в скромно заведение. Беше с небрежни дрехи, които държеше в дома на майка си, за да има с какво да се преоблече, докато е в къщата й. Взе и прибра Дарла в тясната къща на баща й с такси. Дори да бе изненадана или разочарована от мъжа, който се появи на прага й вместо богаташа, в чието купе пътува, тя не се издаде с нищо. Беше очарована, че е удържал на обещанието си да й се обади. Във влака Върнън умело избягваше въпросите за себе си, а тя бе твърде възпитана, за да го попита с какво се занимава. По-късно сам й каза, че работи заедно с баща си в памукова плантация в източен Тексас.

— Много трудна работа — бе отбелязала Дарла. — Леля ми добре го знае.

След като разказа всички тези подробности на мащехата си, Върнън продължи:

— Мислиш ли, че тя ще се обиди, когато разбере, че съм богат?

— Питаш ме дали ще си помисли, че си облякъл обикновени дрехи и си я водил в евтини ресторанти, защото според теб това е подходящо за жена с нейния произход?

— Веднага разбра какво искам да кажа, Джаклин — потвърди Върнън. — Да, точно това питах.

— Бъди честен с нея, Върнън. Обясни й, че не си се ръководел от социалното й положение, и изложи причината, поради която си бил притеснен. Дай й право на избор да се разсърди или да разбере желанието ти да изясниш на какво се дължи интересът й.

— Въпреки това — каза гузно Върнън — постъпих гадно.

— Така е — съгласи се Джаклин. — Има и други начини да разбереш какви са истинските чувства на даден човек, освен да скриеш истинското си положение.

— Ще го запомня, Джаклин. Благодаря ти — прегърна я той.

Следващата събота Върнън отново бе на прага на Дарла, след като изпрати писмо, в което я уведомяваше, че ще я посети. Беше решил да изчака още малко, преди да й разкрие истината. Обществено положение. Колко много мразеше израза. Напомняше му за майка му. За да не дели ограниченото време, с което разполагаше с нея, той си взе, макар и разкъсван от чувство за вина, стая в хотел близо до дома на семейство Хенли. Рано сутринта дръпна въженцето на звънеца.

— Подранил ли съм? — попита, когато Дарла отвори, и сърцето му препусна развълнувано.

— Очаквах те по-рано — усмихна се тя. — Чакам те от сутринта.

Беше приготвила кошница за пикник и го заведе в очарователен малък парк наблизо. Есента беше прекрасна за разходки. Така нямало нужда да харчат пари за такси, обясни тя. Намериха си място под едно дърво и разпънаха одеялото. След като хапнаха сандвичи и торта, Върнън отпусна глава в скута й, тя извади книга.

— Много обичам да чета поезия. Имаш ли нещо против? — попита и му показа тънко томче със стихотворения на Хенри Уадсуърт Лонгфелоу.

— Много обичам да слушам поезия — излъга Върнън. — Почети ми.

Тя го галеше по косата, по слепоочията, по челото, докато четеше на глас, а знойният й тембър се носеше като музика от небесата, отвъд времето и пространството. Той се разтопи от мекотата на бедрата й под главата си. От топлата плът го деляха единствено полата и фустата. Никога не се бе радвал на по-приятен следобед.

— Ходиш ли на църква в неделя? — попита с надеждата тя да не ходи, за да може да прекара с нея още няколко часа на следващия ден, преди да се качи на влака за Хаубъткър.

— Понякога — отвърна тя. — Татко не ходи често.

Застанаха пред вратата на къщата й. Фенерът на верандата беше запален. Бяха вечеряли в едно кафене наблизо.

— А утре ще ходиш ли? — попита той.

— Не, надявах се да дойдеш да закусиш с мен и татко.

— С удоволствие — прие Върнън и протегна ръка, за да намали пламъка на фенера и да ги обгърне полумрак, едва разсейван от есенната луна. — Бих искал да те целуна — призна той.

В отговор тя затрепка скромно с клепки.

— Ами… щом настояваш.

— Настоявам, и то много.

Той наведе глава и потъна в кехлибарените очи, преди да се затворят, а тя се отдаде на устните му със страст, която би го накарала да помисли, че е лесно момиче, ако не бе убеден, че изпитва към него същото, което и той към нея. Двамата бяха създадени един за друг. Върнън добре помнеше думите на баща си.

— Сине, няма по-суха пустиня от брак без любов. Ожени се по любов или изобщо не се жени.

— Дори заради „Съмърсет“ ли? — бе попитал той.

— Дори заради „Съмърсет“.

Върнън помнеше как изглеждат полята на „Съмърсет“ след сух сезон. Дъждът бе валял през нощта, бе напоил сухата почва, бе изпълнил пукнатините между редовете с памук с жизнени сили, които бяха достигнали корените им. Те също бяха вкусили сладостта, утолила жаждата им. В този момент Върнън усети същото.

Щеше обаче да се вслуша в съвета на Джаклин. Разбираш каква е жената едва след като я опознаеш. Нямаше да допусне грешката на баща си. Устните им се разделиха, но тялото й продължаваше да се притиска към неговото и Върнън се вгледа в кехлибарените очи и каза думите, които се надяваше да изрича до края на живота си.

— До сутринта.

— Ще те чакам.

На следващата сутрин Дарла помаха на Върнън, докато той се отдалечаваше в таксито. Баща й пристъпи зад нея.

— Кога ще му кажеш, че знаеш кой е? — попита той.

— Когато той ми каже — отвърна Дарла. — А това ще стане съвсем скоро.

Когато го видя във влака, стори й се познат. Гъстата черна коса, стряскащо зелените очи, трапчинката на брадичката, красивото лице, което се запомняше, разбудиха същите чувства, които изпита, когато видя снимката му в статията, оставена на бюрото на редактора. Фирмата, в която работеше, предлагаше и услуги на различни вестници. Тя нарочно премълча тази информация, когато обясни на Върнън с какво точно се занимава. След като се запознаха, тя разпита шефа си за Върнън Толивър.

Оказа се, че той добре познава името на семейството. Каза й, че Толивър са „стари тексасци“ — с много пари, известни личности в своя край на щата, — и насочи Дарла към стари броеве на вестници, в които можеше да открие информация за семейството от дните на Републиката чак до съвремието. В края на седмицата и след втората среща с Върнън Толивър тя бе добре запозната с историята на семейството от Хаубъткър, Тексас.

Дарла съвсем не се обиди, когато Върнън скри, че е известен и богат. Според нея това бе много умен ход. Той наистина не я познаваше, но нямаше причини да се притеснява. Тя не искаше парите му. Единственото й желание беше да стане негова съпруга и да се грижи за него до края на живота си. Той имаше нужда от нея и тя бе готова да го дари с много щастие. Щеше да му роди много деца — момчета, поне така се надяваше. Не вярваше, че е създадена за майка на момичета. Те бяха фалшиви създания, а и знаеше, че няма да е щастлива, ако се налага да дели обичта на съпруга си с друга жена, дори дъщеря. Когато Върнън се увереше в нейната любов, той щеше да й каже истината. Дотогава Дарла щеше да се остави в ръцете на времето и природата, на собствените си инстинкти, които да я водят напред.