Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (45)

44.

През пролетта на 1846 година Карсън и Юнис Уиндъм посетиха дъщеря си и зет си в „Съмърсет“. Бяха дошли специално, за да приключат бизнес уговорката между Сайлъс и Карсън и да се запознаят с новия си внук, който веднага спечели сърцето на баба си.

— Как само ми се иска Бенджамин да беше доживял да види момчето — въздъхна тя. — Щеше много да се зарадва, че внукът му толкова много прилича на рода Толивър. Момчетата на Морис… те са се метнали на Лети и не се интересуват от плантацията.

— Значи приличат на Морис — вметна сухо Сайлъс и му се стори, че извършва предателство при мисълта за Лети, родила три здрави деца — двама синове и дъщеря. Юнис заяви, че за съжаление имали „едрия кокал“ на Морис.

Петимата седяха на столове на предната веранда и само след един бегъл поглед към спокойното, безизразно лице на съпругата си, Сайлъс се засрами от проболата го завист. Знаеше какво мисли тя. Искаше му се да протегне ръка към нея, да я утеши, но това единствено щеше да я засрами и да засили болката, която тя се опитваше да скрие.

Откакто бяха почистени първите четири декара на „Съмърсет“, въпреки че той се укори, че мисли по този въпрос, Сайлъс се запита как — и кога — „проклятието“ ще се прояви отново. Къде беше проклятието, когато ставаше въпрос за памука, който след трудно начало даваше все по-голяма реколта? Нима се таеше в обилните дъждове, в подходящото време, в забележителното здраве на робите му и животните? Семейството му и работниците бяха пощадени от злополуки и болести, които да ги извадят от строя, от пожари, които съсипваха реколтата на фермерите и постройките, преди хората да се усетят? Как тази благословия бе повлияна от проклятието на майка му?

Понякога, след като двамата с Джесика се бяха любили, той лежеше буден до късно през нощта, разкъсван от демоните, които се надигаха от леговищата си, за да измъчват душите на виновните, и се питаше дали проклятието не е в утробата на съпругата му. Глупости, казваше на утринната светлина. Джесика просто бе… празна. Не можеше да вини нищо — със сигурност не и някакво си проклятие. Джошуа бе загинал заради един глупав ковач, позволил му да язди непознат кон. Ако трябваше да се чувства виновен за нещо — а той се чувстваше виновен, — помисли си Сайлъс, докато наблюдаваше как Карсън демонстративно пали договора с разгорелия се край на пурата си, то бе, че все още възнамеряваше да върне парите на човека, който му беше платил да се ожени за дъщеря му. Как му се искаше да види изражението на наглия тип — и на Джесика също, — когато Карсън осъзнае, че зет му бе спечелил не само любовта на дъщеря му, но и огромна сума пари. Сайлъс Толивър щеше да е свободен от дълга си към Карсън Уиндъм, а Джесика най-сетне щеше да получи доказателство, че единствено любовта на съпруга й го кара да е до нея.

Това обаче бе все още фантазия. Желанието да разработи и подобри земята бе огромно. След като построи пристана на реката, той започна да спестява отново, но един ковач в Илинойс, някой си Джон Диър, бе измайсторил метално рало, което разрязваше лепкавата почва, без да засича, и Сайлъс се остави на изкушението да купи няколко от изделията му. Ралата, теглени от по един кон, му спестиха и време, и пари, благодарение на стоманените остриета, за разлика от дървените, които фермерите използваха векове наред. Новите правеха бразда независимо от времето и състоянието на почвата. Преди му се налагаше да чака по няколко дена, за да изсъхне подгизналата пръст, а пък ако беше прекалено суха, наемаше трима мъже и няколко силни животни, които да изорат полето.

Имаше и други неустоими „песни на сирени“, които той чуваше и на които не успяваше да устои през десетте години, когато бе задължен на Карсън, докато най-сетне спестените пари не се стопиха. Джесика така и не разбра, че той възнамерява да изплати всичко на баща й. Това беше тайна — и вина, — която Сайлъс щеше да отнесе в гроба. Докато наблюдаваше как договорът се превръща в пепел в керамичния пепелник, докато слушаше приказките на тъста си, който размахваше самодоволно пурата из дървената къща с шест стаи, срамът от неуспеха му го прогаряше като киселина.

— Всичко това е много хубаво, Сайлъс, но е крайно време дъщеря ми да заживее в прилична къща. Както обещах, парите за нея са в банката ти, и ще ти изпратя добър архитект.

Юнис погали Джесика по ръката.

— Не искаш ли голяма нова къща, която толкова много ще ти отива, миличка? — В мига, в който изрече думите, мрачен проблясък в очите й издаде за пореден път изпитания ужас при вида на дъщеря й, с която се срещаше за пръв път от десет години. „Мили боже, та ти… ти си… годините са ти се отразили добре“, беше възкликнала тя, за да прикрие срама си от слабото тяло в семпла рокля на селска жена, от прибраната в опънат кок под бонето червена коса.

— Благодаря, мамо — бе отвърнала Джесика, когато посрещна родителите си на гарата за дилижанси. Имаше намерение да облече единствената рокля, която бе позволила на Типи да й ушие, с богато разкроена пола и подчертана талия, но тесните ръкави ограничаваха движенията й, затова предпочете да облече роклята от домашнотъкано платно, с която ходеше всеки ден.

— Ще ми отива ли, мамо? — повтори Джесика въпроса на майка си.

— Като момиче от семейство Уиндъм… — Юнис погледна Сайлъс и макар да й беше унизително да го каже, се насили да добави: — … и съпруга на мъж с положение в новия щат Тексас…

Сайлъс димеше с пура и се чувстваше неловко, че слуша подобен разговор в присъствието на Томас. За него бе истински срам синът му да научи, че „Съмърсет“ и голямата къща са създадени с парите на друг, не на баща му. Томас бе едва на девет, но бе любознателно дете, което разбираше намеците, настроенията и завоалираните разговори.

— Какво е договор? — бе попитал той, когато Карсън го спомена и извади документа от джоба на палтото си.

— Съгласие между двама в писмен вид — бе отвърнал Карсън. — Този е между нас двамата с баща ти.

— И за какво сте се съгласили?

— Баща ти ще ти каже, когато прецени — отвърна Карсън и се подсмихна.

— Това засяга само нас двамата с дядо ти, Томас — бе добавил Сайлъс. — Върви да помогнеш на Джаспър с новото жребче.

— Джаспър! — възкликна Карсън. — Да не би да е кльощавото негърче, което ти позволих да вземеш, Джесика?

— Да, татко — отвърна през стиснати устни Джесика. Бе слушала разговора между Сайлъс и баща си, изпълнена с презрение и към двамата. Сайлъс бе сигурен, че е така. — Не знам какво щяхме да правим без него. Сега Джаспър е на около двайсет и осем, женен е и има няколко чудесни дечица. Много обичам една от дъщерите му, Петюния.

Карсън изви вежда към съпругата си, с което очевидно искаше да подчертае, че двайсет и осем годишната им дъщеря не се беше променила особено. С едно движение на пурата той сложи край на въпроса за роба и отрочетата му.

— Нека Томас остане — нареди той, без да се съобразява с казаното от Сайлъс преди малко. — Така двамата с баба му ще прекараме повече време с него.

— Да, татко, нека остана — помоли Томас.

— Върви в конюшнята, сине. Ще дойда да те взема след малко, за да прекараш известно време с баба си и дядо си.

Погледна злобно Карсън, за да му покаже, че ще го изпрати по дяволите, преди да му даде възможност да го засрами пред сина му. Остана силно изненадан, когато Джесика ненадейно се намеси.

— Искам къщата да бъде построена в града, на улицата, където са домовете на Дюмонт и Уоруик.

Сайлъс извади пурата от устата си.

— Няма ли да е тук, в „Съмърсет“?

— Не, в Хаубъткър, на Хюстън Авеню, на същата улица, на която живеят приятелите ни.

— След като аз плащам, държа дъщеря ми да построи къщата си където иска, по дяволите — натърти Карсън. Лапна отново пурата и се отпусна на стола, пъхнал палци в джобовете на жилетката, за да види какво мисли зет му по въпроса.

Без да обръща внимание на Карсън, Сайлъс огледа внимателно съпругата си. Бе изгубила част от жарта си след смъртта на Джошуа. Двамата с Джошуа бяха необичайно близки, грижеха се заедно за потиснатите, животните и природата, интересуваха се от книги и учение. Томас предпочиташе песните и гласовете на земята, бе изключително щастлив винаги, когато ходеше с баща си на полето — „Все едно яздя в облаците, татко!“ — и почти от бебе се интересуваше от реколтата и прибирането й. „Защо трябва да е топла земята преди сеитба? Как се отделят семената от памука, татко?“

Нямаше съмнение, че Томас ще заеме мястото си като син на господаря на „Съмърсет“. Той играеше с децата на робите — Джесика го поощряваше, — но не ги наричаше приятели както Джошуа. Приятелите му бяха синовете на семейства Уоруик, Дюмонт и Дейвис. Постепенно, докато Томас растеше, Сайлъс наблюдаваше как се превръща в човек, какъвто добродушният му брат никога нямаше да бъде: наследник и истински потомък на рода Толивър, до мозъка на костите.

Скоро след смъртта на Джошуа Сайлъс завари Джесика да прибира любимото дървено конче на момчето и якето от еленска кожа.

— Не трябва ли да ги дадем на Томас, за да има спомен за брат си? — предложи той.

— Не, Томас ще ги износи, ще забрави Джошуа и ще ги изхвърли — обясни тя и Сайлъс се стресна от горчивината в гласа й. — Предпочитам да ги запазя… за да имам аз спомен от Джошуа.

Докато мислеше за реакцията на съпругата си, на Сайлъс му хрумна, че тя иска да живее далече от плантацията, защото не желаеше да става свидетел как плантаторската система оказва влияние върху сина й. А може би не искаше да остава в къщата, която беше дом на Джошуа, където бе претърпяла спонтанните аборти. Или пък… Сайлъс забеляза погледа й, насочен към пепелта от договора. Може би след днешния ден съпругата му вече не искаше да живее заобиколена от всичко онова, което й напомняше за размяната, довела я тук.

— Ами ти, Томас? — попита Джесика. — Не искаш ли да живееш в Хаубъткър, близо до Джереми младши и Стивън, Арман и Филип?

— Тук ми харесва — отвърна Томас.

— Как иначе — измърмори Джесика.

Същата вечер, когато легна до съпругата си, Сайлъс сложи червена роза във водна чаша и я остави до печката. На следващата сутрин Джесика я завъртя пред него, когато той влезе в кухнята.

— Това пък защо е?

— За извинение.

Очакваше тя да попита за какво, но жена му не зададе въпроса. Знаеше.

— Ще построим къщата в Хаубъткър — заяви той.