Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (42)

41.

„Откъс от дневника на Джесика:

18 септември 1836

Сайлъс го няма вече три месеца и половина. На моменти ми се струва, че няма да издържа още един ден до завръщането му. Откакто се почувствах по-добре, събрах и подредих няколко сандъка, които ще бъдат качени в каруцата, готови за Тексас, когато той пристигне. Стефани е неспокойна като мен. И на нея й омръзна да се чуди какво да прави с времето си и да стои затворена в хотелска стая с шестгодишното си дете.

Въпреки това се радвам, че Сайлъс не е тук, за да види колко ми е зле през първите месеци на бременността. Не смея да се отделя много от нощното гърне, а това съвсем не е приятна гледка за нов съпруг. Едва през последните седмици успявам да поизляза малко, и то колкото да се кача на трамвая до магазин «Дюмонт», където присъствието ми напомня на собственика му заплахата ми.

Не беше изтекъл и ден от заминаването на Сайлъс, когато бащата на Анри поиска да вземе Типи.

— На заплата, разбира се — обясни той, — тъй като съпругът ви ме уведоми, че момичето не се продавало. Отказа невероятно щедро предложение — натякна сърдито, все още не бе преглътнал обидата.

Зяпнах го, останах с отворена уста и той веднага разбра, че за пръв път чувам за въпросното предложение.

— Съпругът ви нищо ли не ви каза? В такъв случай… — в очите му заблестяха алчни искрици. — … може двамата с вас да се договорим, още повече че момичето е ваша прислужница и можете да правите с нея каквото пожелаете.

Попитах го колко е предложил на Сайлъс и когато ми каза, едва не си глътнах езика. Не знам колко пари се е съгласил татко да плати на Сайлъс, за да се отърве от мен, но няма никак да се изненадам, ако сумата, предложена от мосю Дюмонт, е доста близо до татковата. Ако Сайлъс беше приел парите, нямаше да разчита на татковите толкова години. Можеше просто да хвърли договора в лицето му.

Можеше да се отърве и от мен.

Само че Сайлъс спази обещанието си никога да не продава Типи и не беше се възползвал от предложението на мосю Дюмонт.

— Е? — подкани ме нетърпеливо посетителят.

Усетих как главата ми се замая. Нямаше никак да се изненадам, ако ми поникнеха крила, с които да се понеса нагоре, с натрупаните килограми и всичко.

— Ще повторя думите на съпруга си, мосю — заявих. — Прислужницата ми не се продава.

— Какво ще кажете да ми я дадете под наем за… — Той стисна пресметливо устни и назова сума. Увери ме, че работата нямало да бъде тежка. Дори мислел, че на прислужницата ми щяло да й хареса. Искал да я използва като моделиер.

Отвърнах, че ще попитам Типи какво мисли по въпроса. Докато го изпращах, той не скри разочарованието си, че не съм му дала отговор веднага, и попита защо било нужно да питам робиня за мнението й, но все пак се съгласи да се върне на следващата сутрин, за да чуе решението ми.

Нямах търпение да се отърва от него, за да помисля над отказа на Сайлъс. Припомних си разговора ни в късния следобед, след като той се бе срещнал с Жан Дюмонт, но тогава Сайлъс не ми каза защо е идвал. Сигурно е бил наясно колко обтегнати ще станат отношенията ни, ако продаде Типи, но нима това имаше значение, щом той щеше да спечели много, включително и възможността да се отърве от съпругата, за която бе принуден да се ожени?

Поставих ръка върху издутината, плод на двете ни нощи заедно. В мен беше семето на нашето унищожение. Нямахме нужда от друго. Трябваше да приема Сайлъс като робовладелец, а не можех да се съглася, че за детето ни ще бъде напълно естествено да купува и продава човешки същества, които да изпълняват чужди заповеди без каквато и да било компенсация за положения труд или право на свободен избор.

Този конфликт щеше да се разрази съвсем скоро, казах си. В момента бях във възторг — преливах от радост заради жертвата, която вярвах, че съпругът ми е направил в името на брака ни.

Типи не можа да скрие радостта си от възможността да работи над моделите на дрехите в магазин «Дюмонт». Заплатата почти не я интересуваше. За нея бе истинско удоволствие да прехвърля в ръцете си коприна и сатен, брокати и фин памук, вълна. Размаха ръце, когато си представи как ще създава чудеса на подобно място.

— Ами ти как ще се грижиш за себе си и Джошуа, след като няма да съм тук по цял ден? — изохка тя.

— Двамата с Джошуа ще се грижим един за друг — уверих я аз. Доведеният ми син вече се държеше като грижовен по-голям брат и често полагаше глава на нарастващия ми корем и му говореше.

— Ако си момче, ще те науча на всичко, което обичам да правя — казваше той. — Ако си момиче, ще те защитавам от лошото.

В тези моменти целувах доведения си син по косата и се питах дали е възможно да обичам собственото си дете колкото това малко момченце.

Типи прие работата, но едва след като предупредих мосю Дюмонт, че ще отговаря пред баща ми, ако някой се държи зле или се възползва от нея независимо по какъв начин. Настоях да изпраща карета, която да я отвежда и връща от магазина в търговската част на Канал Стрийт. Хората гледат на Типи като на странно създание и тя привлича ненужно внимание. Ню Орлиънс е екзотичен, чувствен, мистериозен град, но в него лесно можеш да потънеш и без моята намеса някой ден със сигурност щяха да я нападнат бандити, да я отвлекат търговци на роби или да я отмъкне някоя злобна госпожа и да я държи заключена в скритата си зад испански мъх къща до края на живота й.

Засега върви добре и ако не бяха Джошуа и разказите на Типи за магазин «Дюмонт», щях да се предам и да си губя непрекъснато времето в хотел «Уинторп». Дните ми са толкова отегчителни и еднообразни, че често няма какво да запиша. Дано Сайлъс разбере защо не съм писала всеки ден. Може би следващия път ще има нещо интересно.

 

 

19 септември 1836

Слава на бога. Снощи някой почука на вратата и когато отворих, пред мен стоеше Сайлъс Уилям Толивър.“