Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (8)

7.

— Сайлъс, мили, какво не е наред? — попита Лети годеника си. Той бе застанал до прозореца в жилището на свещеника с изглед към малка градинка, пълна със златни хризантеми. Щеше да занесе на майка си огромен букет за Деня на благодарността утре. — Да не би да ти омръзнаха всички тези глупости около сватбата?

Сайлъс се обърна към нея и си каза, че Лети, седнала на масата със сватбените материали — дантели, панделки и нещо прозрачно — е много по-прекрасна от която и да било градина.

— Не, любов моя, въпреки че, честно казано, тези неща доставят повече удоволствие на жената, отколкото на мъжа.

— Всичко е наред, стига да не си размислил за сватбата.

— В никакъв случай. — Сайлъс седна до нея на масата и тя остави плочката за писане, на която отбелязваше безкрайния списък със задачи за сватбата, определена за първата събота през февруари. Той не разбираше защо жените се чувстват длъжни да започнат подготовката за сватбата месеци предварително (майка му не се спираше). Увериха го, че заради предстоящите празници ранната организация е от съществено значение. Той се опита да настоява за по-ранна дата, за да може бракът им да започне преди отпътуването на първи март, ала братът на годеницата му учеше в Уест Пойнт и не можеше да си вземе отпуска преди първите седмици на февруари.

— Какво тогава те тревожи? — Лети прокара пръсти по намръщеното му чело. — Когато сбърчиш така чело, веднага ми става ясно, че си разтревожен.

Сайлъс стисна ръката й и притисна пръстите й към устните си. Дори най-лекото докосване по кожата й го възбуждаше. Господ да му прости, но дори не помнеше плътта на първата си съпруга, която му беше родила син. Ако не беше Джошуа, нямаше да помни дори лицето й. Наричаше се Ърсюлин, доста морално и превзето име, което много отиваше на прекалената й скромност, особено когато ставаше въпрос за секс. Тези спомени за нея бяха все още ясни. Съпругата му беше дъщеря на плантатор и земевладелец, но истината бе, че тъстът му беше скандалджия и разбойник. Сайлъс очакваше част от огъня на стария да тече във вените на дъщерята, но се оказа разочарован. Лети, дъщеря на проповедник, не знаеше какво е превзетост и бе нетърпелива, също като него, да сподели брачното ложе. Сайлъс наричаше разликите в поведението им, толкова нетипични за възпитанието им, приумици на природата.

Замисли се дали да не каже на Лети истината, но все пак тя беше презвитерианка, шотландка до мозъка на костите и ненавиждаше дълговете. Разбираше, че му се налага да вземе пари от Карсън Уиндъм за разходите до Тексас, но бе убедена, че с упорит труд двамата ще успеят да върнат взетото за няколко години.

— Няма да седим на верандите си, както правят членовете на плантаторската класа тук — беше казала тя. — Ще превиваме гръб редом с работниците, за да приключим всичко. Времето да се правим на благородници и господари на дома ще дойде, след като си върнем дълговете.

— Татко сигурно ще се обърне в гроба, ако разбере, че работим редом с черните — разсмя се Сайлъс, изпълнен с обич към нея заради куража и готовността й да се отправи към неизвестното или по-точно казано, към известните опасности и лични несгоди — без никаква защитна броня, освен обичта и вярата в него.

— Да се обръща. Ние заминаваме за Тексас. Там всичко е възможно.

Отношението на годеницата му го караше да я обича повече с всеки изминал ден и Сайлъс не разбираше защо изпитва потребност да я защитава от тревожните новини, като последните размирици в Тексас и новото развитие, което застрашаваше мечтата му. Лети умееше да преодолява всички неочаквани трудности. Там, където той виждаше препятствия, тя съзираше предизвикателства. Онова, което за него бе влудяващо отклонение — дразнеща промяна на плановете и мечтите му, — Лети неочаквано приемаше като „скрита благодат“, изпратена от велик замисъл, чиято цел е да предпази хората да не тръгнат по грешния път. Тя следваше мотото, което сама бе създала, учеше на него и учениците си, и то й помагаше да се справи с трудните, но задължителни задачи: „Страхувай се и действай или недей и съжалявай“.

Макар да приличаше на порцеланова кукла, тя му се струваше съвършената съпруга, която да отведе със себе си в страшната страна, където всичко бе неочаквано и ново. Ала докато проблемите продължаваха да се трупат, Сайлъс не успяваше да се отърве от страха, че дори Лети ще си каже, че трудностите са непреодолими, когато дойде време да напусне дома на баща си, приятелите, които познаваше открай време, и любимия си Чарлстън, толкова близо до градеца, в който беше израснала. Ами ако откажеше да тръгне с него? Сайлъс не можеше да понесе мисълта да замине и да я остави, докато създаде живот за двамата в новите земи, нито пък бе готов да се примири и да остане в „Куинскраун“.

Джереми бе много по-сигурен в решителността й от него.

— Лети няма да се откаже, Сайлъс — бе повтарял той неведнъж, — но ти трябва да постъпиш правилно и да й кажеш всичко, в противен случай по-късно ще съжаляваш.

Сайлъс бе решил да рискува и да скрие част от стряскащите новини — както стана днес например. Нов облак бе надвиснал над главите им и той не виждаше как слънцето ще успее да се покаже. Осем от десетте семейства, които бяха подписали да вземат под наем големите покрити каруци, се бяха оттеглили. Той пък бе убеден, че вложението му във въпросните каруци е златна мина. Беше ги купил с намерението да ги дава на семействата, които не могат да си позволят собствен транспорт до Тексас. Сайлъс смяташе, че удобните, елегантни каруци ще увеличат броя на превозните средства в кервана (колкото повече, толкова по-сигурно), а парите от наема щяха да покрият част от инвестицията и пътните разходи. Щом пристигнеше в Тексас, щеше да продаде каруците, а една от клаузите в договора подчертаваше, че наемателите им му дължат процент от реколтата си през първите две години. Той обаче не бе и предполагал, че в Тексас ще пламне война, нито че мъжете ще се подплашат и ще се откажат да търсят по-добър живот. Ако знаеше, че ще стане така, щеше да задържи парите си.

Джереми нямаше подобни финансови трудности, но Сайлъс в никакъв случай не желаеше да взема пари от най-добрия си приятел. Семейства Уоруик и Толивър нямаше да започнат новия си живот в Тексас с дългове едни към други, които да тежат на доброто им приятелство. Щеше да завали сняг в ада, преди Сайлъс да достави на брат си удоволствието да поиска от него заем. Ако не успееше да намери заместници на хората, които се отказаха да вземат каруците, щеше да бъде принуден да заеме още пари от Карсън Уиндъм, а Лети нямаше да одобри подобно нещо. Щеше да й стане безкрайно неприятно, че затъват в дългове към човек, когото ненавиждаше.

Скоро трябваше да й каже, реши Сайлъс, но едва след като получи резултат от обявите, които пусна в щатските вестници и в „Нашвил Рипъбликън“, където рекламираше каруците, макар да не се надяваше някой да отговори. В Тексас положението се нажежаваше и тъкмо затова осемте семейства се бяха отказали.

— Сподели с мен — настоя Лети и го погали по челото.

Сайлъс реши да й съобщи по-малко страшното от двете потискащи събития, които не му даваха мира.

— Съгледвачът, когото Джереми изпрати в края на септември да огледа района, където отиваме, се върна — призна той. — Изглежда, незначителните проблеми през октомври между тексасците и мексиканската армия са подклали огън, който не може да бъде потушен.

— Започнало е на рождения ден на Джесика — втори октомври — рече Лети, донякъде в недоумение, че някои хора се стрелят, докато други празнуват.

Сайлъс се усмихна снизходително и я перна по носа.

— За бога, момиче, как само помниш датите — отбеляза той. — Да, станало е на осемнайсетия рожден ден на Джесика. Съгледвачът се натъкнал на огъня и се приготвил за бой.

Според вестниците на втори октомври имало сблъсък между английските заселници и сто драгуни от мексиканската армия в градче в Тексас, наречено Гонзалес. Всичко започнало, когато командирът на мексиканските военни настоял да бъде върнато оръдието, което гражданите на Гонзалес били взели назаем, за да се пазят от индианските нападения. Колонистите отказали и оказали въоръжена съпротива под набързо ушито от сватбена рокля знаме, на което пишело: „Елате и си го вземете“.

Мексиканците пробвали, но били отблъснати и оръдието останало у заселниците.

Реакцията на Лети бе точно каквато очакваше. Тя се разсмя.

— Тези тексасци ми харесват — призна тя. — Проявяват упорство и смелост, когато се налага.

Сайлъс набра парчето прозрачен плат, което Лети наричаше тюл, около врата й и привлече лицето й към себе си. Беше открил, че любовните моменти смекчават успешно лошите новини.

— Помниш ли как си мислехме, че инцидентът ще отшуми? — попита той и се вгледа в блестящите сини очи, които още през първата брачна нощ щеше да наблюдава как се затварят сънено, а на следващата сутрин щяха да се събудят до него. — Не стана. Вестниците наричат битката за Гонзалес „Лексингтън на Тексас“.

Лети премести прелъстително очи към устните му и той усети как желанието му напира.

— Какво означава това?

— Че тексаската революция е започнала.

Ужас замъгли влюбения й поглед и тя стисна прозрачната тъкан.

— Мили боже! Да не би това да означава, че ще трябва да отложим заминаването, докато нещата там не се поуталожат.

— Не можем да отлагаме. До март трябва да тръгнем, за да стигнем на мястото, преди да е настъпила зимата. Трябва да сме там навреме, за да построим заслони и да подготвим земята за сеитбата следващата пролет.

Устните му се спускаха бавно от челото към устните й и той чу тихата й въздишка от удоволствие.

— Не се безпокой, любов моя — рече замечтано тя. — Съединените щати са създадени с революция. Не можем да очакваме друго от Тексас.

— Ти си най-прекрасното момиче — отвърна той, но преди да успее да я целуне, прислужницата се показа на вратата.

— Новата учителка е дошла да ви види, мис Лети. Да я поканя ли?

— Разбира се.

Лети се изправи, за да посрещне гостенката, и погледна Сайлъс с нескрито съжаление, след като го перна игриво с тюла. Той усети раздразнение при това прекъсване, но от друга страна, се зарадва, че повече няма да обсъждат проблемите в Тексас.

— Нямаш представа колко съм щастлива, че оставям учениците си в ръцете на Сара — сподели Лети. — Отначало имах съмнения, тъй като е севернячка, но господ откликна на молбите ми и ни изпрати компетентен човек, посветен на учителската професия.

— Според Джереми това е по-скоро дело на Джесика, отколкото на господ — поправи я Сайлъс, а тя не остана никак доволна. И той се бе питал защо жена на възрастта на Сара Конклин, при това забележително красива, е приела учителско място толкова далече от дома си в Кеймбридж, Масачузетс.

— Въпреки че е много чаровна и усмихната, усещам, че не се чувства на мястото си — бе отбелязал Джереми. — Не съм напълно убеден, че е така, но в прекрасната Сара Конклин има нещо изкуствено.

Сайлъс обръщаше специално внимание на наблюденията на приятеля си. Без да сочи хората с пръст, той умееше да ги преценява по-добре от когото и да било друг, същевременно знаеше кога и с кого да бъде нащрек.

— Може би масачузетският акцент звучи неестествено сред нас, южняците — бе подхвърлил Сайлъс.

— Може и така да е.

— Лети казва, че Сара е избягала, защото някой е разбил сърцето й.

— Толкова далече на юг ли? Защо не е била разгледана кандидатурата на местни хора за мястото на Лети? Познавам някои, които са изключително добре квалифицирани.

Сайлъс се беше изсмял.

— Сигурен съм, както съм сигурен, че всички са с поли. Лети каза, че нито една от жените, които са кандидатствали, не е имала блестящите препоръки и преподавателския опит на Сара.

— Не квалификацията й е била определяща, за да получи работата — бе отвърнал Джереми. — Сара Конклин е получила мястото благодарение на Джесика Уиндъм. Двете се познавали от школата в Бостън. Сара била сестра на една от съученичките й. По молба на Джесика татенцето Уиндъм задействал връзките си, за да я назначат.

— Като основен благодетел на училището, предполагам, че Карсън има това право, но така или иначе, децата от Уилоу Гроув получават първокласна учителка.

Първоначално Сайлъс си мислеше, че резервите на Джереми към жена, която е точно негов тип — независима и сдържана, — са резултат от романтичната му връзка с една от „местните кандидатки“, които мечтаеха за поста, и той се е почувствал засегнат, че тя не го е получила. После се изненада, че скромната нова преподавателка в училището не прояви абсолютно никакъв интерес към красивия му приятел, при това ерген, на нито едно от социалните събития, когато тя беше в компанията му. Бе напълно нетипично и за Джереми да не й обърне никакво внимание, освен да й отправи небрежна, развеселена усмивка. У Сара Конклин имаше нещо, което му се струваше фалшиво.

Лети посрещна заместницата си с протегнати ръце.

— Добро утро, Сара. Татко впрегна Джимсънуийд специално за теб. Ще видиш, че конят ни е много послушен. — Обърна се към Сайлъс, за да му обясни. — Сара идва, за да вземе назаем Джимсънуийд и каруцата ни, за да отиде до Чарлстън. В пощата са пристигнали книги за децата. Сара, наистина ли не искаш да дойда с теб?

— Не, не! — вдигна и двете си ръце Сара, за да подчертае нежеланието си. — Не бива да ти губя времето, след като имаш толкова много работа. — Тя посочи отрупаната маса и едва тогава се обърна към Сайлъс, сякаш го виждаше за пръв път. — Добро утро, мистър Толивър.

Сайлъс кимна отсечено.

— Добро утро, мис Конклин.

Веднага забеляза ледения поглед и строгото изражение, последвани от пресилена усмивка. Да не би тя да мразеше мъжете след провалена романтична връзка или у него, Джереми и Майкъл, брат на Джесика и син на най-влиятелния й благодетел, имаше нещо, което я отблъскваше?

Въпросът не го интересуваше особено. Важното бе, че Лети я харесваше. Той остави жените да обсъждат молбата на Сара, преди годеницата му да предложи той да я закара до Чарлстън, за да вземе книгите. Сайлъс си каза, че едва ли има друг човек, с когото би имал по-малко желание да прекара времето си, отколкото с леденостудената Сара Конклин, пък и по обяд го чакаше среща с Карсън Уиндъм, пред когото щеше да се появи с наведена глава и шапка в ръка.