Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (50)

49.

— Извинете, че ви прекъсвам, докато четете, мис Джесика, но мистър Хендли е долу — съобщи Мади, когато влезе в хола към голямата спалня, където Джесика четеше повечето следобеди. — Каза, че било важно да говори с вас.

— Разбира се, веднага ще сляза, Мади — отвърна радостно Джесика. Бившият частен учител на сина й много й липсваше, откакто се изнесе от апартамента над гаража за карети и си нае стая в пансион близо до училището. — Направи, ако обичаш чай, а аз ще се опитам да го накарам да остане малко.

Точно навреме, помисли си Джесика и отбеляза мястото, до което беше стигнала в английския превод на „Към себе“ от Марк Аврелий, който Сара Конклин й беше изпратила наскоро. Нямаше по-подходящ човек, с когото да обсъди възгледите на римския император от Ги Хендли. Колко хуманен и мъдър лидер и управник е бил — последният велик император на Рим, запомнен със социалните си реформи и законите, които давали на жените и робите по-голяма свобода и защита. Хората от коридорите на властта в Съединените щати — независимо дали бяха във Вашингтон, окръг Колумбия, или в малки градчета като Хаубъткър — можеха да се поучат от него. „Чуй чуждото мнение и нито един човек няма да реши, че греши. Ако нито един човек не се страхува, че греши, то тогава няма да съществуват и грешки.“

Нима това не бе достатъчно подходяща храна за умовете на лидерите, които вярваха, че гласът на опозицията трябва да бъде заглушен, дори да увиснат на най-близкото дърво!

Докато слизаше по стълбите, Джесика рязко спря. Защо му е на Ги Хендли да я посещава в работен ден, след като учебните занятия все още не са приключили? Господи! Не бе възможно нещо да се е случило с Томас.

Тя забърза и влезе в хола. Ги Хендли стоеше пред камината, приковал поглед в пламъците, които разпръскваха ноемврийския студ. Все още не беше свалил палтото си, а бастунът и шапката бяха оставени на масичката, за да са му под ръка, когато тръгва. Значи нямаше намерение да остане.

— Да не би нещо да е станало с Томас? — попита Джесика от вратата.

Ги Хендли се обърна бързо и Джесика притисна ръка към гърлото си, когато видя изражението му. Бившият преподавател от Хюстън Авеню пристъпи напред и протегна ръка, за да я успокои.

— Не… не — рече той. — Извинявам се, ако съм създал грешно впечатление.

— Къде е Томас?

— Все още в училище с останалите ми ученици. Асистентът ми е с тях. Дошъл съм по друг въпрос, а времето е от първостепенно значение.

Джесика се отпусна облекчено на най-близкия стол. Носеше книгата с размисли на Марк Аврелий и я остави на масичката.

— Какъв въпрос? — попита задъхано тя.

— Джесика… имам нужда от помощта ви.

Никога досега не я беше наричал по име и не би го направил и сега, каза си тя, ако не беше отчаян.

— Разбира се, стига да мога — отвърна тя.

— Аз… — Той погледна към зейналата врата към коридора и побърза да затвори.

— За бога, Ги — възкликна тихо Джесика. — Какво има?

— Искам да ми помогнете да уредя бягството на един роб.

Тя остана с отворена уста. Трябваха й няколко секунди, преди дъхът й да се върне.

— Беглецът на Лоримър Дейвис — досети се тя.

— Да. Мистър Дейвис е продал съпругата му на един плантатор в Хюстън и нещастникът е избягал с надеждата да я открие. Скрих го в склада зад училището, но той не може да остане затворен там. Знам, че поемам огромен риск, като се обръщам към вас, а ако не се съгласите да ми помогнете, поне се надявам да запазите тайната.

— Вие сте аболиционист.

— Точно така.

— Сигурна бях! — възкликна тя и удари победоносно с ръка по облегалката на стола. — Член сте на Тайната железница.

— Да.

Джесика се изправи и подаде ръка.

— Стиснете я. И аз съм аболиционист. Какво искате да направя?

Забеляза, че той почти се олюля от благодарност, докато поемаше ръката й.

— Бихте ли скрили човека — казва се Езекил — в стария ми апартамент над гаража за карети, докато не уредя да го отведат на безопасно място?

— Мислите ли, че тук ще бъде в безопасност?

— Не мога да се сетя за друго място, което патрулите не биха проверили.

Мислите на Джесика препускаха. Спомни си деня в „Уилоушайър“, когато двете с Уили Мей скриха Джаспър в беседката. Хората на баща й претърсиха всички постройки, без нито веднъж да се досетят, че един роб може да си избере скривалище толкова близо до голямата къща. От скришното си място в апартамента беглецът можеше да поглежда през прозореца и да наблюдава верандата на Лоримър Дейвис. Каква невероятна ирония.

— Прав сте — съгласи се Джесика и изтегли ръка. — Ще го направя. Имате ли с какво да го откарате? Предлагам да го взема в моята карета, когато учебните часове приключат, и да го доведа тук.

Ги поклати глава, мрачното му изражение бе заменено от възхитена усмивка.

— Вие сте невероятна жена, Джесика Толивър. Знаех си, че мога да ви се доверя. И аз щях да предложа същото, но какво ще правим с Томас? Нали ще се прибере след училище?

— О, само да се преоблече и да оседлае коня си — успокои го Джесика, — след това двамата с Джереми младши и Арман отиват в „Съмърсет“, за да помогнат при коленето на прасетата. Синът ми и баща му няма да се върнат до довечера.

— Ами слугите?

— Няма да кажат и дума на Сайлъс, още по-малко на Томас, дори случайно да открият Езекил. Много добре знаят, че има избягал роб, дори днес сутринта чух Мади да се моли на Господ да го спаси. — В този дом нямаше нито една Лулу, каза си Джесика. Беше се уверила, че в дома й не живеят предатели.

— Чудесно — зарадва се Ги. Взе шапката и бастуна. — Трябва да се връщам. Не смея да оставя асистента си сам за по-дълго, да не би да се обърка. Джесика… госпожо Толивър… не знам как да ви се отблагодаря. Надявам се, че с малко късмет, Езекил ще ви гостува само няколко дена.

— Нали знаете какво ще ви се случи, ако ви разкрият? Ще ви пребият с камшик и ще ви изгонят от града.

— Знам, но това е нищо в сравнение с мъченията, на които ще подложат Езекил.

— Вие сте смел човек, Ги Хендли. Моля ви, наричайте ме Джесика.

Веднага след като той си тръгна, Джесика изпрати Мади в дома на Бес Дюмонт с бележка, в която молеше за подправки, каквито не бяха насадени в градината на семейство Толивър.

— Какво е анасон? — попита Мади, сбърчила чело. — Как ще го използвам?

— Има вкуса на лакрица и ще го прибавя към тестото за сладки.

— Вий ли, мис Джесика? Не сте пекла нищо от години.

— Крайно време е отново да започна — отвърна тя и се постара да скрие нетърпението си.

На останалите слуги възложи задачи, за да останат в стаите в предната част на къщата, а Джеремая изпрати да плеви в страничната градина, така че да не види как господарката му пренася одеяла и нощно гърне към гаража за карети.

Когато Томас се върна от училище, гладен, както винаги, Джесика не му даде от недокоснатия поднос с чай, който Мади беше приготвила за Ги Хендли, като обясни, че ще му завие парче кейк и сандвичи за „Съмърсет“.

— Искам да стигнеш в плантацията, докато е все още светло, за да помогнеш на баща си — рече тя и промененото й отношение накара момчето да я погледне учудено. Томас беше свикнал майка му да търси претекст да удължи времето, което прекарваха заедно, но остана доволен, че най-сетне е променила мнението си. Преди да го вземе от училище, Джесика беше приготвила кошница с храна „за болните“, както обясни на Мади. Всъщност беше за беглеца и храната трябваше да му стигне, докато Джесика не намереше подходящо време, за да му занесе още. Благодарение на архитекта Хенри Хауърд имаше стълби към апартамента вътре в гаража за карети, за да се използват в лошо време, така че робът лесно можеше да се измъкне от каретата и да се скрие в мрака.

Джеремая беше впрегнал коня и каретата беше готова, когато Томас и приятелите му препуснаха по булеварда. Ги я очакваше и я поведе към вратата на използваната за склад барака зад сградата на училището. Изпълниха задачата за по-малко от минута, но в случай че някой познаеше каретата на Джесика, спряна на това необичайно място, Ги извади градинарски инструменти, които уж вземаше назаем.

Когато се върнаха на Хюстън Авеню, беглецът забърза по стълбите, но тя не се качи с него. Джеремая щеше да дойде всеки момент, за да се погрижи за коня. Джесика се надяваше той да не подуши силната мускусна миризма на роба, примесена с пот и страх.

— Горе има всичко, от което се нуждаеш — прошепна тя на Езекил малко преди да пристигнат.

— Сполай ви, мис.

— И не забравяй. Нито звук. Пълна тишина. Няма да кихаш, няма да кашляш, не шавай и никаква светлина. Конюшнята е до гаража за карети и съпругът и синът ми ще приберат конете си по здрач, а и през деня често влизат и излизат.

— Добре, мис.

Беше го виждала няколко пъти, когато семейство Дейвис канеха гости в плантацията, а жена му беше лична прислужница на Стефани в дома им на Хюстън Авеню.

— Много съжалявам за жена ти — рече Джесика. — Може би… може да се отнасят добре с нея.

— Онзи, дет я купи, е лош. О, Дела… — простена човекът.

Как бе възможно Езекил да се надява да я спаси, запита се Джесика и сърцето й се сви, когато долови мъката на чернокожия. Същата вечер, докато лежеше до дълбоко заспалия си съпруг, сърцето й биеше високо в гърлото от страх за безпомощния обитател над гаража за карети. Мъката на Езекил я измъчва чак до сутринта.