Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (57)

56.

От високата беседка Джесика се вглеждаше към задната ограда от ковано желязо и черния път, зад които се простираха пасищата, там жителите на Хюстън Авеню пасяха конете си. Единственият кон, който видя в късния следобед на януари 1861 година, бе Полет на фантазията. Винаги при вида му на Джесика й се свиваше сърцето от мъка по загиналата Нанет Дюмонт. Като по часовник, Робърт Уоруик излезе да прибере кобилата, стиснал оглавник в ръка. Приветливо поздрави Джесика. Животното наостри уши, когато чу гласа му, и припна към него, за да зарови нос, както обикновено. Той сложи оглавника и кобилата го последва послушно към конюшнята на Дюмонт.

Джесика преглътна, когато усети, че очите й се овлажняват. Напоследък все намираше за какво да плаче. Кризата на средната възраст я беше налегнала и очите й овлажняваха почти от всичко, но грижите на Робърт за Полет на фантазията пет години след смъртта на Нанет можеха да просълзят всеки. Той бе помолил да се грижи за коня след смъртта на приятелката от детството, а сега, едва навършил двайсет, приемаше животното като единствената връзка с момичето, за което бе дал дума да се ожени, когато пораснат.

Джесика избърса сълзите си с края на шала. Не биваше да се срамува от емоциите си. Напоследък имаше предостатъчно причини да се разчувства, а по нищо не личеше, че идва краят на потока от тежки новини, започнал малко преди Коледа, когато Южна Каролина се отцепи от съюза. Десет дена по-късно войските й завладяха арсенала на Съединените щати в Чарлстън, а в началото на януари това подстрекателско действие бе последвано от заповедта на губернатор Франсис Пикънс, чест посетител в „Уилоушайър“, да бъде обстрелван невъоръжен федерален кораб с доставки, изпратен да подсили гарнизон на съюза във Форт Съмтър в пристанището на Чарлстън.

— Започна се — бе отбелязал Сайлъс, гласът му бе дрезгав от разочарование, докато четеше на глас на Джесика и Томас изпратеното по телеграфа съобщение от брат му с информация за нападението. Денят, в който бе извършен обстрелът на кораба, Мисисипи се отцепи от съюза. На следващия ден Флорида стори същото и съюзът бе преименуван на Конфедерация в конституцията. Алабама не изостана. Очакваше се и Луизиана да се присъедини към тях след няколко дена, а и Тексас бе на път да се откъсне от Съединените щати. По всичко личеше, че гласуването ще бъде в полза на отцепването на щата.

— Кой ще защитава Тексас, ако всички здрави и прави мъже заминат да се бият за Юга? — споделяше тревогата си Томас пред роднини и приятели. — Кой ще защитава жените и децата, собствеността ни от команчите и киова, от мексиканците, които дебнат кога Тексас ще остане без защита, за да нахлуят през границата? Много добре знаете, че федералните сили ще се опитат да блокират реките ни и крайбрежието, за да ни попречат да получаваме храни. Ще се опитат да ни уморят от глад. Смятам, че трябва да сформираме бригада, която да остане тук, в родината ни.

Родителите му слушаха и кимаха в знак на съгласие с разумните думи, а после свиваха безпомощно рамене. Настоятелните призиви на Томас да създадат местна група, която да охранява реките и крайбрежието и да защитава общността от индиански нападения, не се харесаха на голяма част от приятелите им робовладелци, чиито синове изтъкваха, че е проява на малодушие, ако не се биеш за Юга. Твърдяха, че това било поредното доказателство за разликите, които открояваха семейство Толивър от останалите от тяхната класа. Първо, Сайлъс Толивър се бе оженил за аболиционистка, след това бе нанесъл тежка обида на нравите им, като се отнасяше към робите си коренно различно от останалите плантатори и въпреки това имаше печалба. Сайлъс бе единственият сред тях противник на отцеплението и дори се отнесе до щатското законодателство в подкрепа на молбите на губернатор Хюстън Тексас да остане част от съюза. Нима бе странно, че синът му предпочиташе да си остане вкъщи, вместо да се присъедини към събратята си от Тексас и да защитава хората и собствеността на жителите на Юга от нашествениците от Севера?

Джесика въздъхна. Чувството да си отритнат не бе ново за нея, но то допринасяше за тъгата й, караше я да плаче и при най-незначителния повод. Типи беше напуснала Хаубъткър. Една сутрин миналия октомври, на рождения ден на Джесика, мъж, облечен като министър-председателя на Англия, бе влязъл в универсален магазин „Дюмонт“ и бе връчил картичката си на Анри. Идваше при Типи. Беше собственик на фирма за дизайн и производство на дрехи в Ню Йорк и бе виждал някои от невероятните творения на асистентката на Анри на свои клиенти, посещавали града.

— Знаех си, че ще стане така — сподели Анри с групата, с която вечеряше веднъж в седмицата. На масата седяха представители на семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт. — Съвестта ме накара да окуража Типи да замине. Каква възможност само й предлагаше той, каква заплата… — Сви рамене типично по галски, но в очите му заблестяха сълзи. — Как иначе?

— Ще я изпратя до Ню Йорк — предложи Джереми. — И без това имам работа там.

И така Джесика се раздели с дългогодишната си приятелка, към която вече се обръщаха с истинското й име, Изабел, защото новият й работодател настояваше така. Типи много се дърпа, плака, но Джесика забеляза нещо полуприкрито в очите й — възможност да осъществи мечта — и не си позволи да слуша доводите на приятелката си срещу предложението.

— Трябва да отидеш, Типи.

— Как ще те оставя, Джесика?

— На входната врата, скъпа приятелко. Тази възможност е създадена само за теб.

— Съсипах рождения ти ден.

— Ще има и други.

Типи вдигна палец по познатия начин и Джесика го захвана със своя.

— Какво ще си обещаем? — попита тя.

— Да се видим отново на петдесетия ти рожден ден — отвърна Типи.

Джесика се радваше на първите жълти минзухари и зюмбюли, надигнали глави над металните сандъчета около беседката. Напомняха й за вазите с минзухари и зюмбюли, преплетени с бели сатенени панделки и аранжирани от Типи в чест на събитие отпреди много години. Тази сутрин, когато Сайлъс я целуна за довиждане, тя не му напомни. Лицето му беше посивяло от тревога и от дългите безсънни нощи.

— Тази вечер не ни чакай с Томас — предупреди я той. — Трябва да помогнем на надзирателите и управителя да успокоят робите, за да си свършат работата.

Джесика разбра. Слуховете за политическото положение бяха стигнали до селището на робите и памуковите поля, и плантаторите дебнеха за най-незначителния знак за бунт. Изпрати съпруга си, без да му напомни, че този ден бе двайсет и петата годишнина от брака им.

— Мис Джесика — провикна се Петюния и размаха писмото, което Джеремая бе взел от пощата. — Дошло е нещо за вас и май е важно. Инак нямаше да ви притеснявам.

Джесика се загърна с шала и посегна към сгънатия лист обемна кремава хартия с впечатляващ восъчен печат. Обратният адрес бе от правна фирма в Бостън.

— Благодаря ти, Петюния.

— Няма ли да влезете, мис Джесика? — попита икономката разтревожено. — Става студено.

— На мен ми е добре. Толкова е приятно след горещото лято — отвърна разсеяно Джесика, докато разглеждаше писмото.

— Време е за вечеря — напомни й Петюния. — Няма ли да влезете и да похапнете малко? Един господ знае кога ще се приберат мистър Сайлъс и мистър Томас. Те са свикнали да ядат студено, ама вий не искате ли нещо топло?

— Не, само каничка чай — каза Джесика. — Донеси ми го тук, ако обичаш, докато прочета писмото.

— Би трябвало да ядете торта с шампанско, мис Джесика. Да не забравихте, че днес ви е годишнина от сватбата?

Джесика погледна изненадано младата икономка.

— Ти пък откъде знаеш?

— Че как ше забравя? През януари 1856-а се разболях от пневмония и вий настояхте да ме докарат в къщата, за да дойде лекар да ме прегледа. Помня, че оставихте тържеството и дойдохте в стаята ми с красивата си рокля, за да ми пипнете челото за температура. Когато попитах защо сте тъй натруфена, вий рекохте, че имате годишнина от сватбата. Беше петнайсети януари. Помня, щот ми казахте датата.

— Точно така, петнайсети януари — повтори Джесика и си спомни празненството. Събитие, бе нарекъл Сайлъс двайсетата им годишнина. „Трябва на всеки пет години да организираме тържество, за да празнуваме щастието си“.

— Нека си остане наша тайна, Петюния — помоли Джесика. — Мистър Сайлъс ще се почувства неудобно, че е забравил. Напоследък толкова много неща го тревожат. Кажи на малката Ейми, че ще й почета, преди да заспи.

— Добре, мис Джесика. Тя много ще се зарадва. Ей сегичка ще ви направя чай.

Джесика счупи печата на писмото. Съдържанието я потресе и сълзите рукнаха. Леля й Елфи бе починала. Нежната й леля вдовица, която не бе виждала от онази позорна Коледа в родния си щат, бе починала в деня на отцеплението на Южна Каролина. В писмото си адвокатът й изказваше съболезнования, описваше подробности около смъртта на леля й и съобщаваше невероятната информация, че Елфи Съмърфийлд е оставила цялото си имущество на племенницата си Джесика Уиндъм Толивър. Адвокатът молеше Джесика да замине за Бостън, за да подпише документите и да реши какво да прави със скъпата резиденция, която леля й бе оставила.

Джесика много добре помнеше внушителната къща. Докато учеше в пансиона, бе прекарала много щастливи часове на гости във викторианския хол на леля си, хранеше се с нея в слънчевата трапезария, през уикендите спеше в спалня с тапети на цветя, наречена „стаята на Джесика“. Къщата и великолепното й обзавеждане сега бе нейно.

Какво да прави с тях? Как да замине на Север сама — сега там бе вражеска територия, — за да изпълни условията на завещанието?