Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (36)

35.

— Ела и седни при мен, сине, трябва да ти кажа нещо — започна Сайлъс. Настани се на един от меките столове в стаята на Джошуа и придърпа още един за детето. Малкият беше похапнал обилно на вечеря, след като цял час си играха, докато прислугата качваше багажа в стаята. Изражението му издаде изненадата, когато видя някои от взетите вещи, но не попита нищо. Джошуа бе решил, че ще останат в хотела само седмица, докато керванът попълни запасите си и хората поправят каруците. Но го очакваха две изненади. Едната можеше да почака. Сайлъс реши, че първо трябва да му съобщи по-важната.

— Да, татко.

Сайлъс се приведе напред, за да привлече вниманието на малкия.

— Скрих нещо от теб, защото мислех, че няма да разбереш. Но макар и да не разбираш сега, по-късно, когато пораснеш, ще бъде различно.

Джошуа слушаше сънено. Сайлъс продължи.

— Джесика ти е повече от приятелка, сине. Тя ми е съпруга, твоя мащеха. Оженихме се в „Уилоушайър“ през януари.

Джошуа наостри уши.

— Двамата с Джесика сте женени така ли? Но вие не се държите като женени, не правите като баба и дядо.

— Знам. Тъкмо затова тази вечер няма да спя в твоята стая. Ще бъда със… съпругата си в съседната. Така правят женените хора. Спят… заедно. Типи ще бъде в стая, точно до твоята, повикай я, ако ти потрябва нещо.

Джошуа смръщи чело.

— След като Джесика ми е мащеха, това означава ли, че ще ми бъде само наполовина майка? Няма ли да ме обича колкото истинската?

— Изобщо не означава това, сине — каза Сайлъс, вдигна детето и го сложи в скута си. — Джесика те обича с цялото си сърце. Веднага се вижда. Тя не те е родила, но като стана моя съпруга, ти стана неин син.

— Истинската ми майка е умряла отдавна, когато съм се родил, нали?

— Точно така.

— И не е имала време да ме обича.

— Нямаше — потвърди Сайлъс и усети как гърлото му се стегна. Опита се много нежно да приглади лизнатия кичур мека коса на сина си.

— Джесика обаче ще ме обича и вместо нея.

— Не се съмнявам.

— И пак ли ще ми бъде приятелка?

— Завинаги. Тя обеща, а аз знам, че е жена, която държи на обещанията си.

— Ще ми позволи ли да й казвам мамо, както приятелите ми казват на техните майки?

— Сигурен съм, че ще й бъде много приятно.

— Много ми се иска да си имам майка.

Неочаквано, за изненада на Сайлъс, Джошуа скочи от скута му и застана между коленете му, вдигнал глава към него. Притисна лицето на баща си с длани, за да е сигурен, че го слуша внимателно.

— Татко… — започна той, взрян в очите на баща си.

— Да, сине — подкани развеселения Сайлъс.

— Обещай ми да не ме разделяш с Джесика, както направи с Лети, баба и чичо Морис.

Сайлъс усети как сълзите опариха очите му. Той вдигна отново момченцето в скута си и го притисна силно.

— Обещавам, Джошуа. Ще пазим Джесика, за да е винаги с нас, стига да иска да остане.

Това е то, помисли си Джереми. Утре Сайлъс и Джесика ще бъдат истински съпрузи. Той чу инструкциите, които приятелят му даде на собственика на хотела, и повика Сайлъс навън, за да не ги слушат останалите.

— Ако искаш, можеш да ми кажеш да си гледам работата — поде той, — но трябва да те попитам нещо. Онова, което предполагам ли имаше предвид, когато каза, че ще спиш в една стая с Джесика, или го каза единствено заради приличието?

— Говорех напълно сериозно.

— Защо си промени мнението?

— Послушах съвета ти и прочетох дневника й.

— Ясно.

— Надявам се наистина да ти е ясно, Джереми. Оказа се прав. Джесика е привлечена от мен, аз пък я обикнах. Нито един от нас няма представа къде ще ни отведат чувствата, но искам да постъпя правилно. Искам да я направя щастлива, стига това да е възможно.

Джереми потупа приятеля си по рамото.

— Сигурен съм, че ще успееш. Желая ви много щастие. Най-добри пожелания и на двамата.

Джереми се радваше истински за Сайлъс. Приятелят му не заслужаваше Джесика, след като се ожени за нея по такъв начин, но щеше да я обикне — не колкото плантацията си, но почти толкова. Забележката на Сайлъс: „Надявам се наистина да ти е ясно, Джереми“, му подсказа, че Джесика е негова. Джереми можеше да загърби тайната си надежда, че тя някога ще бъде в прегръдките му. Това едва ли щеше да се случи. Жалко. Беше готов да освободи робите си заради Джесика. Тя беше невероятен човек и бе спечелила възхищението му. Единственото, което му оставаше сега, бе да се надява, че жената, за която с радост би се оженил, щеше да стане истинска съпруга на най-добрия му приятел.

— Как разбра, че ще… се съглася? — попита Джесика, докато Сайлъс разкопчаваше последното препятствие към следващата бариера по пътя на взаимното им желание. Джесика не помръдваше, докато ръцете му се движеха.

— Прочетох дневника ти — призна той.

— Какво?

Той целуна устните й, разтворени от удивление.

— Докато ти спеше — продължи Сайлъс след малко, докато очите и все още бяха затворени от удоволствие. Целуна и тях. — Радвам се, че го направих. Щях да тъна в заблуда и да си мисля, че ме мразиш.

Тя отвори очи изведнъж.

— Опитах се. Не знам защо не се получи.

Дойде ред на корсета и камизолата.

— И аз нямам представа защо — промърмори Сайлъс и развърза панделките, които стягаха корсета. — Ще направя всичко по силите си… като съпруг, за да не ме намразиш.

Нежният намек бе ясен. Джесика го прие. Той може и да й даваше причина да го мрази като робовладелец, но като неин съпруг и любовник… как би могла да мрази мъж, който я изпълваше с толкова силно физическо желание.

Корсетът падна на пода и Сайлъс измъкна камизолата през главата й.

— Мили боже — ахна той, обзет от страхопочитание, когато видя за втори път гърдите й.

— Аз ще се заема с останалото — отвърна бързо Джесика, смъкна фустите и дългите долни гащи. Докато я наблюдаваше, Сайлъс развърза халата си и го пусна на пода. Докосна превръзката.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Достатъчно добре съм — потвърди тя и му подаде ръка, Сайлъс я пое и я поведе към леглото.