Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Somerset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Лийла Мийчам

Заглавие: Розите на Съмърсет

Преводач: Цветана Генчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-521-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3539

История

  1. — Добавяне

97.

 

— Дарла се надява на още едно момче — сподели Джесика с Джереми.

— Момиче в семействата ще бъде чудесно — отбеляза Джереми. — Момичетата внасят свежест. Върнън какво иска?

— Няма да има нищо против момиче, но нашите момичета умират.

— Аха — отвърна Джереми както обикновено, когато нямаше какво друго да каже. Джесика се бе научила да разбира емоциите, които той изразяваше с едно потрепване на вежди.

— Върнън ми довери, че ако бебето е момиче, ще настоява да му казва „тате“ — рече Джесика. — Не му е приятно, че Майлс го нарича „татко“. Призна, че така се чувствал стар, но Дарла насърчавала сина си.

— Аха — вметна отново Джереми.

— Именно — съгласи се Джесика.

Отново беше есен и оставаха три месеца до края на деветнайсети век, събитие, очаквано с нетърпение в цялата страна, около което се завъртя разговорът на приятелите по-рано, когато седнаха в беседката. Джесика съобщи на Джереми, на когото бе много приятно, когато тя споделяше с него какво е прочела, че пуристите ще настояват новото хилядолетие да започне на първи януари 1901, защото Грегорианският календар брои вековете от едно до сто. Тя се радваше, че прагматиците не следват този принцип и се съобразяват с идеята на древните астрономи да броят годините от нула до деветдесет и девет. Иначе можеше и да не доживее новия век през 1901 година.

— Стига, Джес — предупреди я Джереми.

— Просто мисля разумно, Джереми. Старото ми тяло е износено и ми го напомня всяка сутрин, когато стана от леглото.

— Виж ти… — Джереми кръстоса крака на другата страна, почувствал се неловко, когато тя спомена неизбежното. Джесика беше на осемдесет и две, а той на деветдесет и три. Тя смени темата. Беше получила писма от Сара Конклин и Типи. Търговската камара бе избрала Сара за една от бостънските жени на века, а Типи пускаше нова линия дамски облекла, с които да помогне на жените, които влизаха в обществото, решени да бъдат социално полезни и самостоятелни.

— Комфортни, практични и радват окото — цитира Джесика описанието на Типи за дрехите, а Джереми отвърна с обичайното си „Аха“.

Най-сетне Джесика стигна до причината, поради която го бе повикала. Посегна към малката кутийка за бижута, която бе донесла в беседката.

— Джереми, скъпи, би ли ми направил услуга?

— Каквото пожелаеш, Джес. Знаеш, че съм готов на всичко за теб.

— Би ли я продал вместо мен?

Джесика вдигна капачето и отвътре засия смарагдовата брошка, подаръкът на баща й за осемнайсетия й рожден ден. Приятелят й веднага я позна и остана силно изненадан.

— Джес! Това е брошката, с която беше, когато се запознахме! — възкликна той.

— Имаш забележителна памет, Джереми.

— Че как ще забравя?

На Джесика й се стори, че очите му се наляха със сълзи. Тя сведе поглед към брошката и сутрешното слънце подпали зелен огън в ръката й.

— Не съм я слагала след онази вечер — призна тя. — Пазех я за всеки случай. Би трябвало да донесе доста пари, ако бъде продадена от мъж, който умее да се пазари.

— Защо, за бога, ще я продаваш, Джес?

— За пари. Искам да публикувам книгата си „Пепел от рози“. Не разполагам с достатъчно, а нито един издател не изрази желание да ми плати за привилегията да отпечата историята на семействата ни. Кой щял да я купи? По очевидни причини не мога да поискам пари от Томас.

— О, Джес… — Джереми извади брошката от кутийката и я разгледа с възхищение. — Толкова е красива, толкова рядка. Стоеше ти прекрасно на тържеството по случай осемнайсетия рожден ден. Защо не я задържиш и не ми позволиш да ти дам пари за книгата?

— Недей, скъпи Джереми. Сайлъс не би се съгласил, а и тримата с Анри имате договорка още от едно време — да не давате и искате заем един от друг. Това се е отразило чудесно на семействата. Пък и когато умра, не искам брошката да стане причина за дрязги между Джаклин и Дарла. Като знам каква е Джаклин, тя ще я остави на Дарла, което ме кара да предпочитам да я заровя някъде. Би ли я продал вместо мен?

— Разбира се. Познавам човек, който ще я купи за истинската й стойност.

— И още нещо, Джереми.

— Кажи, Джес.

— Да не си посмял да прибавиш от твоите пари. Обещаваш ли?

— Обещавам, Джес.

 

 

Той замина за Хюстън с влака още на следващата сутрин. Винаги когато можеше, помагаше на търговците от града, но в случая се изискваше дискретност и анонимност. Реши да отиде в магазина, от който бе купувал скъпоценни камъни със забележително качество за покойната си съпруга. Той нямаше проблема на Джесика, когато раздели накитите на Камилия между двете си снахи и съпругата на Джереми III, Биатрис. Камилия щеше да е горда, ако видеше колекцията си на жените, които нейните момчета обичаха. Джереми се смяташе за щастливец в много отношения.

Тейн и Тадиъс Опенхаймър бяха близнаци, собственици на бижутериен магазин, в който влизаха единствено богаташи. Тейн продаваше, а Тадиъс купуваше. Джереми помоли елегантно облечената продавачка да повика Тадиъс и след като тя видя визитката му и прецени скъпите му дрехи, го поведе направо към гемоложката лаборатория в задната част на магазина.

— Господи, невероятна е! — заяви Тадиъс, докато оглеждаше брошката през лупата си, малко помощно средство, което бижутерите използват, за да определят качеството на камъните. — Не биваше да го казвам. Сега сигурно ще поискаш майка си и баща си.

— Тейн ще я продаде за същата сума, та и няколко пъти отгоре — изтъкна Джереми.

— Така е — измърмори Тадиъс. Назова цена.

— Съгласен съм — кимна Джереми.

— Веднага я прибирам в касата — каза бижутерът. — До края на деня може и да я продадем.

— Сигурно — съгласи се Джереми.

Джереми обядва в „Таунсмен“, клуба му в Хюстън. Парите от брошката бяха издули портфейла му. Не бързаше, наслади се на брендито и кафето си в салона, където побъбри с други известни индустриалци и се запозна с един от новобогаташите в щата. Той беше от Корсикана в източен Тексас. Докато копаел плитък кладенец през 1897 г., се натъкнал на петрол и природен газ. След приятния разговор, Джереми погледна часовника си на златен ланец и прецени, че е оставил предостатъчно време на братята да включат брошката в инвентара си, да я почистят, лъснат, оценят наново и да я изложат под ярката светлина на една от витрините в магазина на Опенхаймър. Трябваше да побърза.

Тейн беше зад щанда. Джереми забеляза накита, изложен на отделна витрина в предната част на магазина, за да привлече погледа на всеки клиент, който влезе.

— Искам да купя смарагдовата брошка, Тейн — рече той.

Тейн го погледна недоумяващо.

— Но нали… нали току-що ни я продадохте, мистър Уоруик?

— Сега искам да я откупя — на определената от вас цена, разбира се.

— Ами… добре. Както кажете, мистър Уоруик.

Джереми написа чек на бижутера за исканата сума.

— Няма нужда да я опаковаш, Тейн. Щом се прибера, ще я пъхна в сейфа.

Бижутерът не скри любопитството си. Гласът му бе притихнал, зареден с вълнение.

— Няма ли да я носи някоя дама, мистър Уоруик?

— Само в спомените, Тейн — призна Джереми.

 

 

Силно изненаданата Джесика преброи парите.

— Наистина ли ти платиха толкова много, Джереми? Обеща да не добавяш от твоите пари.

Джереми вдигна ръце.

— Честна дума — увери я той. — Това е точната сума, която бижутерът плати за брошката. Можеш да ми вярваш, че ще я продаде за много повече.

— Интересно, кой ли ще я купи? — попита замислено Джесика.

— Може би мъж, който много обича някоя жена — отвърна Джереми.