Метаданни
Данни
- Серия
- Рози (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Somerset, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лийла Мийчам
Заглавие: Розите на Съмърсет
Преводач: Цветана Генчева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-521-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3539
История
- — Добавяне
97.
— Дарла се надява на още едно момче — сподели Джесика с Джереми.
— Момиче в семействата ще бъде чудесно — отбеляза Джереми. — Момичетата внасят свежест. Върнън какво иска?
— Няма да има нищо против момиче, но нашите момичета умират.
— Аха — отвърна Джереми както обикновено, когато нямаше какво друго да каже. Джесика се бе научила да разбира емоциите, които той изразяваше с едно потрепване на вежди.
— Върнън ми довери, че ако бебето е момиче, ще настоява да му казва „тате“ — рече Джесика. — Не му е приятно, че Майлс го нарича „татко“. Призна, че така се чувствал стар, но Дарла насърчавала сина си.
— Аха — вметна отново Джереми.
— Именно — съгласи се Джесика.
Отново беше есен и оставаха три месеца до края на деветнайсети век, събитие, очаквано с нетърпение в цялата страна, около което се завъртя разговорът на приятелите по-рано, когато седнаха в беседката. Джесика съобщи на Джереми, на когото бе много приятно, когато тя споделяше с него какво е прочела, че пуристите ще настояват новото хилядолетие да започне на първи януари 1901, защото Грегорианският календар брои вековете от едно до сто. Тя се радваше, че прагматиците не следват този принцип и се съобразяват с идеята на древните астрономи да броят годините от нула до деветдесет и девет. Иначе можеше и да не доживее новия век през 1901 година.
— Стига, Джес — предупреди я Джереми.
— Просто мисля разумно, Джереми. Старото ми тяло е износено и ми го напомня всяка сутрин, когато стана от леглото.
— Виж ти… — Джереми кръстоса крака на другата страна, почувствал се неловко, когато тя спомена неизбежното. Джесика беше на осемдесет и две, а той на деветдесет и три. Тя смени темата. Беше получила писма от Сара Конклин и Типи. Търговската камара бе избрала Сара за една от бостънските жени на века, а Типи пускаше нова линия дамски облекла, с които да помогне на жените, които влизаха в обществото, решени да бъдат социално полезни и самостоятелни.
— Комфортни, практични и радват окото — цитира Джесика описанието на Типи за дрехите, а Джереми отвърна с обичайното си „Аха“.
Най-сетне Джесика стигна до причината, поради която го бе повикала. Посегна към малката кутийка за бижута, която бе донесла в беседката.
— Джереми, скъпи, би ли ми направил услуга?
— Каквото пожелаеш, Джес. Знаеш, че съм готов на всичко за теб.
— Би ли я продал вместо мен?
Джесика вдигна капачето и отвътре засия смарагдовата брошка, подаръкът на баща й за осемнайсетия й рожден ден. Приятелят й веднага я позна и остана силно изненадан.
— Джес! Това е брошката, с която беше, когато се запознахме! — възкликна той.
— Имаш забележителна памет, Джереми.
— Че как ще забравя?
На Джесика й се стори, че очите му се наляха със сълзи. Тя сведе поглед към брошката и сутрешното слънце подпали зелен огън в ръката й.
— Не съм я слагала след онази вечер — призна тя. — Пазех я за всеки случай. Би трябвало да донесе доста пари, ако бъде продадена от мъж, който умее да се пазари.
— Защо, за бога, ще я продаваш, Джес?
— За пари. Искам да публикувам книгата си „Пепел от рози“. Не разполагам с достатъчно, а нито един издател не изрази желание да ми плати за привилегията да отпечата историята на семействата ни. Кой щял да я купи? По очевидни причини не мога да поискам пари от Томас.
— О, Джес… — Джереми извади брошката от кутийката и я разгледа с възхищение. — Толкова е красива, толкова рядка. Стоеше ти прекрасно на тържеството по случай осемнайсетия рожден ден. Защо не я задържиш и не ми позволиш да ти дам пари за книгата?
— Недей, скъпи Джереми. Сайлъс не би се съгласил, а и тримата с Анри имате договорка още от едно време — да не давате и искате заем един от друг. Това се е отразило чудесно на семействата. Пък и когато умра, не искам брошката да стане причина за дрязги между Джаклин и Дарла. Като знам каква е Джаклин, тя ще я остави на Дарла, което ме кара да предпочитам да я заровя някъде. Би ли я продал вместо мен?
— Разбира се. Познавам човек, който ще я купи за истинската й стойност.
— И още нещо, Джереми.
— Кажи, Джес.
— Да не си посмял да прибавиш от твоите пари. Обещаваш ли?
— Обещавам, Джес.
Той замина за Хюстън с влака още на следващата сутрин. Винаги когато можеше, помагаше на търговците от града, но в случая се изискваше дискретност и анонимност. Реши да отиде в магазина, от който бе купувал скъпоценни камъни със забележително качество за покойната си съпруга. Той нямаше проблема на Джесика, когато раздели накитите на Камилия между двете си снахи и съпругата на Джереми III, Биатрис. Камилия щеше да е горда, ако видеше колекцията си на жените, които нейните момчета обичаха. Джереми се смяташе за щастливец в много отношения.
Тейн и Тадиъс Опенхаймър бяха близнаци, собственици на бижутериен магазин, в който влизаха единствено богаташи. Тейн продаваше, а Тадиъс купуваше. Джереми помоли елегантно облечената продавачка да повика Тадиъс и след като тя видя визитката му и прецени скъпите му дрехи, го поведе направо към гемоложката лаборатория в задната част на магазина.
— Господи, невероятна е! — заяви Тадиъс, докато оглеждаше брошката през лупата си, малко помощно средство, което бижутерите използват, за да определят качеството на камъните. — Не биваше да го казвам. Сега сигурно ще поискаш майка си и баща си.
— Тейн ще я продаде за същата сума, та и няколко пъти отгоре — изтъкна Джереми.
— Така е — измърмори Тадиъс. Назова цена.
— Съгласен съм — кимна Джереми.
— Веднага я прибирам в касата — каза бижутерът. — До края на деня може и да я продадем.
— Сигурно — съгласи се Джереми.
Джереми обядва в „Таунсмен“, клуба му в Хюстън. Парите от брошката бяха издули портфейла му. Не бързаше, наслади се на брендито и кафето си в салона, където побъбри с други известни индустриалци и се запозна с един от новобогаташите в щата. Той беше от Корсикана в източен Тексас. Докато копаел плитък кладенец през 1897 г., се натъкнал на петрол и природен газ. След приятния разговор, Джереми погледна часовника си на златен ланец и прецени, че е оставил предостатъчно време на братята да включат брошката в инвентара си, да я почистят, лъснат, оценят наново и да я изложат под ярката светлина на една от витрините в магазина на Опенхаймър. Трябваше да побърза.
Тейн беше зад щанда. Джереми забеляза накита, изложен на отделна витрина в предната част на магазина, за да привлече погледа на всеки клиент, който влезе.
— Искам да купя смарагдовата брошка, Тейн — рече той.
Тейн го погледна недоумяващо.
— Но нали… нали току-що ни я продадохте, мистър Уоруик?
— Сега искам да я откупя — на определената от вас цена, разбира се.
— Ами… добре. Както кажете, мистър Уоруик.
Джереми написа чек на бижутера за исканата сума.
— Няма нужда да я опаковаш, Тейн. Щом се прибера, ще я пъхна в сейфа.
Бижутерът не скри любопитството си. Гласът му бе притихнал, зареден с вълнение.
— Няма ли да я носи някоя дама, мистър Уоруик?
— Само в спомените, Тейн — призна Джереми.
Силно изненаданата Джесика преброи парите.
— Наистина ли ти платиха толкова много, Джереми? Обеща да не добавяш от твоите пари.
Джереми вдигна ръце.
— Честна дума — увери я той. — Това е точната сума, която бижутерът плати за брошката. Можеш да ми вярваш, че ще я продаде за много повече.
— Интересно, кой ли ще я купи? — попита замислено Джесика.
— Може би мъж, който много обича някоя жена — отвърна Джереми.