Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (100)

99.

На Джесика й бяха необходими две седмици след нещастието в Галвестън, за да се съвземе и да се изправи срещу Дарла. Когато се облече, тя изпрати Ейми да помоли съпругата на внука й да я чака в дневната.

— В дневната ли, мис Джесика? Няма ли да се видите в кабинета?

— В дневната, Ейми.

Дарла влетя в стаята, която бе побързала да заеме като свой команден център, и остана изумена, че вижда бабата на съпруга си на бюрото, което смяташе вече за свое.

— Искала си да ме видиш, Джесика.

— Точно така. Седни, Дарла.

— За съжаление, не мога. Имам толкова много работа…

— Сядай, Дарла!

Дарла седна. Джесика се врътна на стола, за да е с лице към нея.

— Държа да те уведомя, че те виня за смъртта на снаха си. Ако не беше ти, тя нямаше да се чувства длъжна да се махне от нетърпимото ти присъствие.

Дарла отвори уста, готова да протестира.

— Моля?

— Не моли, защото прошка за теб няма. Никога няма да има! Вземам си обратно къщата. Изнеси си нещата от тази стая веднага. В противен случай аз ще ги махна, и то без да ги подредя, както ти се иска. В бъдеще слугите ще отговарят пред мен. Ясно ли е?

Дарла се изправи и я изгледа с пълно пренебрежение.

— Върнън ще реши.

— Върнън не може да решава абсолютно нищо в тази къща. Къщата ми принадлежи и аз ще вземам решенията в нея. Ако не си доволна, заедно със семейството си можеш да се изнесеш.

— Няма да посмееш да причиниш това на внука си и децата му — ахна слисаната Дарла.

Джесика се изправи и застана пред младата жена. Вгледа се в кехлибарените очи и почувства своите, като ахати в студена вода.

— Няма да посмееш да ме принудиш да го направя, но бъди сигурна, че ако ти проявиш кураж да ме предизвикаш, Дарла, ще изпълня обещанието си. Дори за миг не смей да си помислиш, че ще успееш да отделиш Върнън и децата от Томас или от мен. Върнън никога не би го позволил. Ще видиш страна от характера на съпруга си, която не би искала да опознаеш, а той ще види твоя страна, която много си се постарала да скриеш. Изразих ли се пределно ясно?

Дарла се отдръпна от пронизващия поглед, притиснала ръка към гърлото си.

— Да, струва ми се.

— Чудесно — каза Джесика.

— Заповядайте, мисис Толивър — рече представителят на издателство „Хокс“ в Хюстън, когато й подаде томче, подвързано с виненочервена кожа, заглавието бе гравирано в златно листо. — Първият брой на „Пепел от рози“, още топъл от печатната машина. Много красиво издание, ако позволите да отбележа.

— Позволявам — кимна Джесика и прелисти страниците, чисто съдържание бе подбрано от стотиците дневници, които бе прегледала. — Книгата наистина е много красива и излиза тъкмо навреме за Коледа. Нали ще се погрижите останалите бройки да бъдат изпратени в дома ми в Хаубъткър?

— С огромно удоволствие, мисис Толивър. Всички в „Хокс“ много се гордеем с тази поръчка и държа да подчертая, че книгата ни достави огромно удоволствие. Като тексасец съм благодарен, че сте отделили време и сили да ни оставите подобно наследство.

— Дано семействата основатели на града споделят високата ви оценка — отвърна Джесика. — „Пепел от рози“ е коледният ми подарък за тях.

Стисна своята бройка, пожела на човека весели празници и излезе на улицата. Неочаквано се почувства потисната. Проектът й се получи точно както си го бе представяла, дори по-добре. Качеството на изданието и вниманието към подробностите показваше, че ръкописът й е бил в ръцете на загрижени хора. Издателска къща „Хокс“ се бе оказала добра фирма. Сега обаче тя бе завършила едногодишната си мисия и се чувстваше като балон, който изпускаше въздуха си. Какво да прави човек с изпуснал балон?

Джесика копнееше за компанията на Джереми. Той умееше да я разведрява. Щеше да я заведе до „Таунсмен“ да празнуват, тя можеше дори да пийне малко повече шампанско, а той нямаше да има нищо против. Трябваше да го помоли да дойде с нея до Хюстън, но не искаше да разваля изненадата на подаръка.

Стана добре, помисли си Джесика, докато оглеждаше улицата за такси, което да я откара на гарата. Трябваше да се върне в Хаубъткър. Томас много се тревожеше, когато тя заминаваше сама, а не искаше да го плаши повече. Той я умоляваше да го изчака да се освободи, за да я придружи, но ако го бе направила, щеше да закъснее за целта си. Беше средата на ноември 1900 година. Щеше да се утеши с тръпката да се върне вкъщи. Беше постигнала малък подвиг, така щеше да каже Джаклин.

Джаклин.

Освен Джереми и Типи, най-добрата й приятелка вече я нямаше. Болката от загубата на Джаклин я пронизваше всяка сутрин, още със събуждането, и Джесика знаеше от мъката, която добре помнеше след смъртта на Сайлъс, какво изпитва Томас от мига, в който отвореше очи. Добре, че я имаше Мери. Красивото бебе бе възпряло сина й да се удави в скръбта си.

Дарла бе уредила внучката му да е по-често около него след краткия разговор с Джесика. Вечер бе определила време, което нарече „времето на дядо Томас“, когато поставяше Мери в ръцете му, за да я люшка, докато заспи, а Майлс седеше на коляното му и му разказваше как е минал денят му. Томас рецитираше „Мери имаше малко агънце“ и затова цялата къща, включително Дарла започнаха да наричат бебето Мери Агънцето.

Върнън реши, че съпругата му е поотпуснала юздите от съчувствие към загубата на баща му. Джесика не можеше да определи дали благородството на Дарла се дължи на високата оценка на съпруга й за нея, или просто бе поредната стратегия да го заблуди, но мотивите й нямаха значение. Сега с нея се живееше по-лесно. Дарла поотхлаби някои от правилата по отношение на децата, най-вече за Мери, на която не позволяваше почти никакъв контакт с хора, освен с родителите. Прехвърли грижата за детето през деня на Саси, която я обожаваше, и не гонеше приятелите на Майлс. Пърси Уоруик и Оли Дюмонт, когато идваха на гости и се надвесваха над люлката. Пърси бе очарован от малката чернокоса сестричка на приятеля си. Носеше й играчки, правеше смешни физиономии, за да я разсмее, и често на Майлс се налагаше да го повика, за да си играят. Върнън загуби битката, в която се опитваше да накара Мери да го нарича „тате“, но не заради намесата на Дарла. Мери просто имитираше брат си и повтаряше „та-то“, което Върнън възприе като бебешки вариант на „татко“.

Температурата беше паднала до минус един и Джесика вдигна яката на палтото си. Всеки момент щеше да завали. Беше излязла без чадър и както можеше да се предполага, не се мяркаше нито едно такси. Повървя до кръстовището, където имаше по-голяма вероятност да спре такси, но дъждът я заваля по пътя. Когато най-сетне махна на такси, беше подгизнала, а докато влезе в гарата, отново се измокри. Кондукторът, който познаваше семейството й отдавна, й донесе бързо кърпа и одеяло, чаша горещ шоколад, за да престане да трепери, но на сутринта, след като се прибра на Хюстън Авеню, Джесика усети, че гърдите й са стегнати.

— Няма страшно — успокои тя разтревожените Томас и Ейми. — Дробовете ми са по-здрави от на кон.

Повярваха й. Джесика не помнеше някога да е настивала. Кутията с книгите, за които бе платила сама, пристигна с влака на следващата вечер. Началникът на гарата бе така любезен да изпрати сина си да я донесе и в ранните часове на следващата сутрин, раздирана от дълбока кашлица, Джесика се зае с работата си.

Универсален магазин „Дюмонт“ се канеше да представи през декември чудесното нововъведение да се опаковат коледните подаръци в червена и зелена хартия, вместо в кафявата амбалажна, която се използваше обикновено. Джесика бе купила за книгите хартия и панделки и те я чакаха, за да обгърнат „Пепел от рози“ за семействата основатели на Хаубъткър. Имаше книга за Томас, за Джереми старши, за синовете му, за Арман и Ейбъл и за неженения му брат Джийн. Две копия бяха запазени за градската библиотека и щатския архив в Остин. Джесика се канеше да изпрати бройка и на Типи.

— Ейми — рече Джесика, когато си легна с висока температура. — Би ли се погрижила купчината подаръци — тя посочи стола, отрупан с увитите в червена и зелена хартия книги, — да бъде поставена под елхата, когато семействата се съберат на Бъдни вечер.

— А, мис Джесика — отвърна Ейми, — сама ще си ги турите, дето искате.

— Не, Ейми, няма. — Джесика се замисли за Типи, родена само с една „торбичка за дишане“, както тя се изразяваше, все още здрава и силна на осемдесет и три. Но Типи бе родена в сърцето на звезда и цял живот бе под закрилата на небесата.

В последните си дни, докато бълнуваше заради белодробното възпаление, с което тогавашните лекари не можеха да се преборят, Джесика се върна в миналото. Видя отново Сайлъс, застанал под тъмнозелените листа и восъчнобелите цветове на магнолията в двора на хотел „Уинторп“, когато се канеха да се сбогуват. Джошуа стоеше до нея, облечен в огромното за него кожено яке. Събралите се около леглото й видяха бегла, далечна усмивка. Джереми пое ръката й и я притисна към сърцето си.

— Вижда някого — досети се той.