Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (71)

70.

— Мамо, тя ти е одрала кожата — заяви Томас и обърна добре увитото бебе в ръцете си към Джесика, за да погледне тя внучката си.

— О, боже — възкликна Джесика, след като надникна в розовото одеялце, където се гушеше червеното личице на Реджайна Елизабет Толивър.

— Недей, недей — сгълча я Томас и се засмя гордо като баща, очарован от новороденото си. — Знам, че не харесваш светла кожа и лунички, нито червена коса, но татко много ги харесваше, аз също, и ще ги обожавам на това ангелче. — Докосна с устни мъничкото челце.

— Може луничките да се скрият — промълви Джесика с надеждата да греши откъде е наследило бебето това нещастие.

Томас се усмихна на сина си, вече на две годинки, който беше стиснал крака му. Лицето на момченцето бе изпълнено с любопитство към нещото в ръцете на баща му, което бе погълнало вниманието му. Бяха сами в библиотеката. Семейство Удуърд бяха на горния етаж с дъщеря си и много скоро майката на Присила щеше да пристигне, за да отнесе детето на дъщеря си да го накърми.

— Добре — рече Томас, — твой ред е, Върнън. Ела, седни и ще те запозная с малката ти сестричка.

Джесика наблюдаваше как високият й син придърпва стол, за да помогне на внука й да види първото момиче в семейство Толивър от двайсет години насам. Радостта на Томас, когато научи пола на детето, я изненада. Беше се надявал да е момченце, за да има Върнън другарче в игрите. Томас не криеше, че иска Върнън да има много братя. Не му беше приятно да е единствено дете след смъртта на Джошуа и я бе попитал тогава: „Кога ще си имам още едно братче като приятелите ми?“ Още не бе пораснал достатъчно, за да научи, че не е прилично да се задават подобни въпроси.

— Двайсет години! — бе ахнала Присила, когато Томас я бе уведомил за този слабо известен факт от историята на семейство Толивър, след като лекарят им съобщи, че бебето е момиченце. — Че това е цяло поколение!

— Направи онова, което нито една друга жена в семейството не успя за всичкото това време — рече Томас и нежно попи мокрото от пот чело на съпругата си с кърпа.

— Значи не си разочарован? — попита тя. Присила лежеше изтощена след три часа родилни мъки, които издържа с необичайно търпение. Повикаха конкурента на доктор Удуърд да помага при раждането и той сподели с бащата на Присила, който крачеше нервно в коридора, че никога не е виждал друга майка да прояви подобна воля по време на раждане.

— Много иска това дете — бе отбелязал той.

— Не, не съм разочарован — отвърна Томас. — Съжалявам, че съм ти дал причина да зададеш подобен въпрос.

— Ти толкова много искаше син.

— Исках още едно дете. Като знам колко момчета се родиха в останалите семейства, дори не смеех да мечтая да стана баща на момиче.

— Нали нямаш нищо против, че тя… не прилича на нито един от нас двамата? — попита Присила.

— Ни най-малко. Наследила е чертите на семейството на мама.

— Да знаеш само колко се радвам, че мислиш така — въздъхна Присила.

Джесика слушаше разговора от ъгъла на стаята (беше отстъпила мястото отстрани на старото си легло на майката на Присила) и се запита какво значение има кой е бащата на детето. Трябваше ли във вените му да тече кръвта на семейството, за да го обичаш?

Щеше да има огромно значение, ако Томас някога заподозреше, че дъщеря му не е клон от дървото на семейство Толивър, мислеше си тя. Засега обаче той не подозираше нищо. Дори не бе забелязал привличането между Присила и майор Дънкан. Нито мрачното настроение на жена му, след като майорът си замина, не породи подозрения у него. Реши, че всичко е заради палежа на училището.

— Тя толкова обичаше работата си там — бе казал той.

— Това трябва да е — бе отбелязала Джесика, но не остана изненадана, когато Присила се извини с бременността си и отказа на Бюрото на освободените да поднови преподавателската си дейност в изоставен склад, докато не бъде построена нова сграда.

Бащинството, кръвта и наследствеността бяха важни за Томас. Джесика усети студена тръпка, докато го слушаше как обяснява на Върнън задълженията му на брат към малката сестричка. Ами ако Томас се усъмнеше дали малкото червенокосо момиченце, което наричаше своя дъщеря, е наистина негова плът и кръв? Ами ако някой ден, докато наблюдава Реджайна Елизабет, кръстена на баба си от „Куинскраун“, неочаквано си спомни майор Андрю Дънкан и колко весела и щастлива е била съпругата му, докато той беше в Хаубъткър? Ами ако навържеше фактите и се досетеше каква е истината? Подобни неща се случваха.

На нея й се беше случило. Джесика помнеше много ясно момента, в който осъзна, че Джереми Уоруик я обича не просто като приятел, макар той никога да не прояви повече внимание от допустимото. Семействата играеха крокет на ливадата пред къщата на семейство Уоруик, Джереми беше партньор на Джесика, Анри играеше с Камилия, а Бес приготвяше лимонада. Топката на Джереми мина през последната врата и удари колчето. Той й се усмихна.

— Спечелихме — посочи и пред очите на Джесика сякаш се разкри таен вход. В този момент разбра истината.

Джереми бе наясно, че Сайлъс също знае. Тъкмо затова я беше помолил да не разкрива пред Сайлъс, когато приятелят му умираше, истината за парите в Бостън и как са попаднали там. „Повярвай ми, Джес. В някои отношения познавам съпруга ти по-добре от теб. Няма да му стане никак приятно, че си се доверила на мен, а не на него, и че съм действал, без той да знае.“

Сайлъс бе разчитал, че те няма да го предадат, нито ще разрушат близкото им приятелство, и така трябваше да остане. Тя бе силно впечатлена от проницателността му, но Джереми никога нямаше да научи, че тя знае.

— Точно така — бе отвърнала, вдигна топката и я размаха доволно пред останалите.

Господи, каква трагедия щеше да стане, ако Томас откриеше, че Реджайна Елизабет е от друг мъж, при това от съюзнически офицер. Тогава никой нямаше да успее да събере счупените парчета — нито на брака, нито на отношенията с дъщеря му.

— Макове — обади се Върнън. — Косата й е с цвят на макове.

— Тогава ще я наричаме така, сине. Ще я наричаме Попи^[1].

Бяха красиви заедно, синът й, грейнал от щастие, и любопитният внук, надвесен над новороденото в ръцете на Томас, съвършена картина за някой художник на портрети. Джесика се запита защо тя, като представител на първото поколение, не намира сили да се присъедини към картината.

— Ела при нас, мамо, преди да ни вземат малката принцеса.

Предложението на Томас бе прекъснато, когато вратата на библиотеката се отвори и влезе Петюния.

— Мис Присила ме изпрати да взема бебето, мистър Томас. Време е да я нахрани.

Детето бе започнало да плаче от глад и малките ръчички и крачета шаваха нервно под одеялото. Томас подаде малкото вързопче на прислужницата, без да крие неудоволствието си.

— После пак ми я донеси, Петюния — нареди той. — Искам да познава баща си.

Петюния стрелна Джесика с поглед, но господарката извърна очи и усети как стомахът й се свива.

— Както кажете, мистър Томас — отвърна Петюния.

През цялата пролет и лятото, почти до петдесетия рожден ден на Джесика имаше граждански брожения. Наследникът на майор Дънкан се оказа генерал с железен юмрук, който отговаряше за всички съюзнически сили в Тексас. Тъй като остана недоволен от опитите в района да се заобиколят директивите на Конгреса, наложени върху политическата, социалната и икономическата структура, генералът се настани в Хаубъткър и веднага подпали недоволството на гражданите, като замести местните чиновници и съдии със свои хора. Единствено онези, които положиха „клетва“, както бе изискването на правителството, и поеха ангажимент никога да не вдигат оръжие срещу Съединените щати и да не „оказват помощ, да не дават насоки, съвети и да не поощряват въоръжените лица, които проявяват враждебност“, можеха да служат в градската управа. Томас бе отстранен незабавно като председател на градския съвет и Арман Дюмонт като кмет.

Тези постове, както и други, овакантени от чистката на командира, бяха заети от прошляци от Севера, наречени така, защото пристигнаха, понесли вещите си в торби от зебло. Въпросните пришълци се втурнаха да купуват разорени ферми и плантации за незначителна част от цената, която щяха да платят за същите имоти в северните щати. Хората от окръга очакваха с нетърпение и неодобрение да видят какъв контрол ще наложат новодошлите над местните от позиция на властта.

През 1867 година епидемия от коремен тиф утежни още повече положението в източен Тексас, както и нов вредител, наречен памучен червей. Докато се задъхваше от жегата на затворени прозорци, за да не влизат комари, Джесика си мислеше как държавният секретар Уилям Суърд е купил Аляска от Русия и по този начин е прибавил милион и половина леденостудени квадратни километра към територията на Съединените щати, и се запита дали там е възможно да се отглежда памук. Децата бяха раздразнителни, Томас бе притеснен и нервен, на Джесика й беше омръзнала потискащата работа в благотворителната болница за ветерани от Гражданската война. Затова пък Присила, изглежда, бе над всичко това, доволна от подобрението във връзката със съпруга си, който й даваше възможност да упражнява повече власт в домакинството.

— Какви ги вършиш, Джесика?

Джесика се обърна, когато чу властния глас. Присила бе застанала на вратата на килера, където Джесика броеше намаляващите запаси от продукти, все още дефицитни след войната.

— Ама… — започна Джесика, подразнена, че трябва да дава обяснение. — Нали сама виждаш, че проверявам с какво разполагаме за храна?

— Това не е ли моя работа?

— Ако искаш да я вършиш.

— Бях заета с децата.

— Тъкмо затова се заех аз.

Подобни разговори се повтаряха често. Нямаше го вече срамежливото, впечатлително момиче, което дойде в дома им с широко отворени очи и попиваше елегантността и изтънчеността на свекъра и свекърва си. То си отиде с пристигането на майор Андрю Дънкан, който я освободи от някои задръжки, а от това се облагодетелства Томас.

През октомври захладня и Присила съобщи, че отново е бременна. Неочакван посетител потърси Джесика следобеда на рождения й ден. Тя завари в хола слаба чернокожа жена на нейната възраст, облечена в една от новите рокли по последна мода с кринолини и подплънки, които придаваха форма на дребната й несъразмерна фигура. Жената се усмихна широко, когато видя, че Джесика остана с отворена уста от изумление.

— Да не би да си мислила, че ще пропусна петдесетия ти рожден ден? — рече Типи.