Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (72)

71.

Семейство Дюмонт бяха в дъното на неочакваното посещение и организираха на двете жени тържество за рожден ден в подобния си на шато дом, който все още помнеше празненствата отпреди войната. Облеклото на гостите съвсем не бе модерно и изтънчено и покрай меките поли на Камилия Уоруик и Бес Дюмонт, бухналите дрехи на Типи изпъкваха като шарено пони на въртележка.

— Войната е взела своя дан — отбеляза по-късно Типи, докато обсъждаха гостите и ограничения брой обитатели на Хюстън Авеню, дошли на тържеството.

— Точно както предрече Сайлъс — отвърна Джесика.

— Забелязах, че семейство Дейвис ги няма. Да не би да пропуснаха, защото бях една от почетните гостенки?

— Не дойдоха, защото се срамуват и са изпълнени с горчивина заради недоброто си финансово състояние. Разбирам какво им е и им съчувствам. Изгубиха сина си Джейк във войната, а той беше толкова мило и добро момче. Все още липсва на Томас и останалите. Лоримър обаче сам си е виновен за останалите загуби. Той отрече онова, което Сайлъс предвиди, а именно, че Конфедерацията ще загуби, и продължи да купува земи и роби — при това на кредит, — след като здравият разум подсказваше как ще свърши войната. Тъй като не успя да покрие вноските по ипотеката, собствеността му премина под контрола на комисариата в Галвестън, включително и домът му на Хюстън Авеню. Генералът от армията в областта и офицерите му ползват къщата под наем. Поредният горчив хап за Лоримър. Не са единствените. Безброй други семейства с известни плантации из цял източен Тексас имат същата съдба.

Типи поклати тъжно глава.

— „Съмърсет“ оцеля.

Джесика сви рамене.

— Сайлъс се погрижи плантацията да изплува заради Томас, а Томас ще направи всичко по силите си да я предаде на сина си. Върнън е на три, а вече личи, че ще бъде същият като баща си. Моли го да ходи с него още от сутринта. Естествено, че предпочита компанията на баща си пред къща, пълна с жени.

— Момчето е като него — заяви Типи с типичния си пророчески глас.

Джесика настръхна. Двете с Типи се наслаждаваха на есенното слънце на верандата, където бяха разговаряли често, без да обръщат внимание на възмущението на съседите, че господарката на дома си позволява да пие чай с негърка. Джесика се отнасяше с пълно презрение към неодобрението им. Онези, които бяха успели да запазят домовете си на Хюстън Авеню, с изключение на семейства Дюмонт и Уоруик, би трябвало да се чувстват финансово привилегировани и със същите социални връзки като Типи. Изабел, както се наричаше сега, бе станала една от най-търсените моделиерки в Америка. Създадените от нея дрехи и аксесоари, специално за фирма производител в Ню Йорк, където я бяха назначили за пръв път, се превръщаха в хит на мига и водеха до други, още по-добре платени предложения в света на висшата мода. За да бъде наречена haute couture (Типи преведе израза като „висш шев“), модната къща трябваше да е член на Камарата за висша мода в Париж, контролирана от френското министерство на индустрията. Типи твореше за единствената фирма в Америка, която можеше да се похвали, че е член на престижната Камара. Сред клиентите й бяха семейства Астор, Вандербилт и Морган, тя се беше сприятелила със Сара Джозефа Хейл, издател на известната „Лейдис Бук“ и влиятелен арбитър на американския вкус.

— Не съм сигурна, че исках да чуя това — рече Джесика и подаде сметаната.

— Че Върнън е като баща си ли? Защо?

Джесика разбърка чая си. Как да отговори на Типи? Недоумението й бе същото като по времето, когато се върна към дневника си, след като дълго не беше писала в него и не знаеше откъде да започне, но за разлика от празните страници Типи я слушаше и отговаряше. Най-старата й приятелка и единствената жена, на която се доверяваше, си тръгваше на сутринта с влак за Ню Орлиънс, а след това за Ню Йорк в компанията на Джереми, който заминаваше по работа в града. На Джесика й оставаха няколко часа, за да се възползва от съветите й.

— Томас тръгна по стъпките на баща си и се ожени за жена, която не обичаше, единствено заради „Съмърсет“ — поясни Джесика.

Типи изви вежди с интерес. И те, като косата й, бяха сиви, тънки и извити.

— Томас, изглежда, има същия късмет като Сайлъс, когато се ожени за теб — изтъкна тя.

— А, научи се да обича Присила.

Джесика чу трясък в къщата близо до прозорците, край които бяха седнали. Слугите местеха мебелите, за да изтупат килимите.

— Изпи ли си чая? — попита тя.

Типи погледна в чашата.

— Има ли значение?

— Не. Ела да се разходим из градината. Розите „Ланкастър“ и „Йорк“ са изключително красиви в момента.

Далече от къщата, където слугите не можеха да чуят разговора им, Джесика й разказа за пристигането на красивия и обаятелен майор Дънкан по време, когато бракът на сина й и снаха й беше в окаяно състояние.

— За всички, освен за Томас, беше очевидно, че той е запленен от нея — обясни тя, — и се страхувам, че снаха ми, жадна за внимание, се е… поддала на интереса му.

— Томас разбра ли?

— Слава богу, не е. Случи се точно след войната. Той беше изгубил баща си и грижите и тревогите му бяха много.

Типи накара Джесика да спре.

— Тогава какъв е проблемът, приятелко? Бракът им не върви зле, а относно думите ти за фригидността на Присила, майор Дънкан, изглежда, е направил услуга на Томас.

— Не я обвинявам, че е имала извънбрачна връзка, ако е имала изобщо, и не мисля единствено за сина си.

— Тогава за кого?

— За Реджайна Елизабет.

Типи най-сетне проумя и в големите й очи проблесна разбиране.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така.

— Сигурна ли си?

— Не съм. — Бяха пред градинската порта. Джесика я отключи и двете влязоха. — Майор Дънкан и Присила може просто да са пофлиртували. Това може да й е дало самочувствие, да я е освободило от страха й от секса. Съмнявам се, че е било само това, но е напълно възможно. Присила лесно се впечатлява. Но ако, поради някаква странна прищявка на съдбата, Томас разбере за тях? Господ да ни е на помощ! Ще бъде по-зле, отколкото, ако къщата се срути върху нас. Томас никога няма да изпитва същите чувства към детето. Типи… — Джесика се обърна умолително към нея, — ти ги разбираш тези неща. Ти си от звездите. Ще разберем ли със сигурност дали Реджайна е от рода Толивър?

Типи се намръщи, сякаш мислеше над въпроса.

— Вярвам, че всичко скрито излиза наяве след време, Джеси, така че да, някой ден ще разбереш, но се надявам да не е прекалено късно, за да я обикнеш.

— Защо го каза? — попита стреснатата Джесика. — Разбира се, че обичам детето.

— Не и както щеше да я обичаш, ако беше сигурна, че носи кръвта на сина ти.

Джесика се извърна засрамено.

— Ти винаги виждаш онова, което другите не виждат. Господи, Типи, нямаш представа колко съм отвратена от себе си, но аз… Когато я погледна, виждам луничките и червената коса на майор Дънкан. Мразех го. Той се възползва от положението и Присила му позволи. Макар да разбирам как и защо се е случило, не мога да не възприемам детето като плод на измамата им.

— Ти си майка, Джеси. Вярваш, че Присила е изневерила на сина ти, и това, разбира се, оказва влияние върху чувствата ти към нея и детето, но виж само колко много обичаш Ейми, дъщерята на Петюния. Тя нито е твоя кръв, нито е от твоята раса.

— Така е, Типи, но да обичаш детето на приятел не е същото, като да обичаш дете от семейството. Реджайна е очарователна и никога не бих използвала изневярата на майка й срещу нея, но просто не чувствам с нея връзката, която имам с Върнън.

— Убедена си, че Реджайна не е дете на Томас, нали?

— Не съм сигурна, а ти знаеш, че не се съмнявам в нещо, за което нямам доказателства.

Типи поклати тъжно глава.

— Жалко, мила моя, защото Реджайна те обича много и търси най-вече твоето одобрение.

Джесика погледна червените и бели рози в градината си, отворените цветчета блестяха на есенното слънце. Щеше ли някога да настъпи момент, когато да положи червена роза в краката на внучката си? Шестмесечната Реджайна вече показваше признаци за верността на казаното от Типи. Също като домашната котка, която търсеше топлината на Джесика, когато не изпитваше нужда от компанията на себеподобни, Реджайна протягаше ръчички от креватчето си или от пода и щом се озовеше в скута на баба си, спираше да плаче. Никой друг не бе в състояние да я успокои така.

— Томас обича сина си — продължи Джесика, — но обожава дъщеря си, същото може да се каже и за Върнън. Не искам дори да мисля за болката им или за болката на Реджайна, ако онова, което подозирам, се окаже истина и излезе наяве. — Тя затвори очи. — Но Томас не трябваше да се жени за Присила единствено заради „Съмърсет“. Все се притеснявах, че ще дойде ден за разплата. Така се надявам да не се наложи Реджайна да страда.

— Сайлъс обаче не го сполетя нищо, задето се ожени за теб.

Пресиленият смях на Джесика проряза въздуха като нож.

— Напротив, Типи, напротив.