Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (5)

4.

 

Типи прокара четката от челото на Джесика чак до края на дългата, лъскава къдрица. Беше повтаряла движението няколко пъти през естествено къдравата коса на Джесика, докато кичурите не заблестяха като усукани ленти от ръждивокафяв сатен и се разстлаха по раменете. След малко щеше да оформи вечерната прическа, вдъхновена от ерата на романтизма в Англия и наречена Мадоната. Трябваше да раздели косата на път в средата, да прикрепи къдриците с фуркети на темето и да ги спусне да обрамчват лицето. Рокля от кремав брокат бе нагласена на телен манекен с мерките на Джесика. Роклята бе по последна мода и откриваше сметанови рамене, тънка талия и източени глезени.

— Моделът е съвършен за теб — бе заявила госпожица Смитфийлд, шивачката, измайсторила роклята в магазина си в Бостън, но моделът беше на Типи, която бе избрала и плата. Аксесоарите също бяха извадени: пантофки с правоъгълни носове от сатен, ръкавици до лактите, малка вечерна чантичка в зелено, която да отива на смарагдовата брошка, подарък за рождения ден на Джесика от баща й.

Докато седеше с изпънат гръб пред огледалото, Типи застанала зад нея, Джесика виждаше единствено бухналата пухкава коса на прислужницата (много странно, тъй като не беше жилава като на останалите от нейната раса, а светлокестенявият нюанс контрастираше с тъмната й кожа), горната част на ушите и острите връхчета на непрекъснато движещите се лакти. Не по-висока от четката за камината и слаба като вейка, Типи бе дарена със забележително големи уши, ръце и крака, каращи онези, които не познаваха нито нея, нито многобройните й таланти, да я оприличават с гротеска.

— Какво е накарало добрия Господ да лепне тези дълги израстъци по лицето и тялото на момиченцето ми, вместо да й направи втори бял дроб? — оплакваше се често Уили Мей.

Джесика си задаваше същия въпрос. За нея Типи беше най-странно скроеното човешко същество, което бе виждала, въпреки това намираше дребната фигурка с непропорционални черти очарователна още от времето, когато бяха деца. С бързия си ум и творческо въображение Типи напомняше на Джесика за пакостливо духче от детските й книжки с вълшебни приказки. Тогава си я представяше като изпратен от друг свят шоколадов елф с преголеми уши, ръце и крака, нежни като на фея, елф, който можеше да разпери крила и да отлети в кралството, откъдето бе дошъл. Тревожеше се за крехкото здраве на Типи още от времето, когато стана достатъчно голяма, за да разбере, че приятелката й е родена без жизненоважна част от тялото, и си даде сметка, че някоя сутрин може да се събуди и да открие, че ангелите са дошли, за да отведат другарчето й в игрите. Докато наблюдаваше сръчните ръце на Типи, бе достатъчно да си ги представи как берат памук под палещото слънце, слабите й рамене превити под тежестта на огромна торба, и започваше да й се гади, ала баща й не би сторил подобно нещо. Джесика бе сигурна. Той много добре знаеше, че дъщеря му никога няма да му прости, но пък можеше — и би го сторил — да ги раздели. Не биваше да забравя това.

— Вече няма за какво да мечтая — призна Джесика. — Не е ли ужасно, Типи? Да си на осемнайсет и да нямаш желания.

— Не я знам аз таз работа с желанията, ама откак се върнахме, ми се ще да кусна малко захарен сироп с царевичния хляб — отвърна Типи.

Джесика обърна гръб на огледалото и се врътна към Типи, сниши глас.

— Трябва ли да говориш като невежа работничка на полето, когато си с мен, Типи?

— Ъхъ, да не би да забравя де ми е мястото. Тъй е по-добре и за двете.

Джесика се обърна отново към огледалото.

— Сега вече съжалявам, че не те оставих в Бостън в шивашкото ателие на госпожица Смитфийлд. Щеше да си живееш добре с иглата и конеца. Щеше да мечтаеш, а мечтите ти да се сбъднат.

Типи приближи устни до ухото на Джесика и заговори изискано.

— Баща ти щеше да изпрати хора да ме приберат, но аз бездруго нямаше да остана. Не бих те изоставила да се прибереш сама.

Джесика се ослушваше за стъпките на баща си в коридора. Той нямаше да влезе, без да почука, особено след като тя вече бе пораснала, но въпреки това нямаше да изчака дълго. Вчера сутринта, когато на Типи й позволиха да се върне в стаята на Джесика след привършването на работата в кухнята, младата жена й предаде думите на майка си, но Уили Мей вече я беше предупредила какво става.

— Искат да ни разделят, защото сме близки — бе обяснила Джесика, — а мама заплаши да те изпрати на полето, ако не се държа прилично. Трябва да се преструваме, че си ми прислужница, а аз съм ти господарка.

— Няма да е трудно — бе отвърнала Типи. — Аз наистина съм прислужница, а ти си ми господарка.

— Само наужким.

Разбраха се да внимават много. Уили Мей бе инструктирала Типи. Вече нямаше да нарича Джесика „Джеси“ без задължителното „мис“ и реверанс. Нямаше да се кискат заедно и да си споделят тайни. Нямаше да си четат една на друга. Нямаше по никакъв начин да разкриват приятелството си.

— Освен това — бе добавила Уили Мей и бе погледнала строго Типи, — да не си посмяла повече да приказваш като бяла дама и да показваш, че си учена пред господарите или робите.

Момичетата бяха преплели палци — ритуалът им, когато се уточняваха за нещо. В коридора цареше тишина, затова Джесика продължи с усмивка.

— Ще се погрижа да имаш колкото захарен сироп ти се иска, дори да трябва да го изнеса тайно.

— Не, недей, Джеси… мис Джеси. Не показвай никакъв… хич не показвай предпочитанието си към мен. Прекалено опасно е.

Джесика въздъхна.

— Отвратена съм от този начин на общуване. Срамувам се от традициите на Юга. Срамувам се и от семейството си…

— Шшшт, не трябва да говориш такива неща. Не бива дори да мислиш по този начин.

— Не мога да се сдържа.

— Новата учителка, дет идва от Север… Знам какви ще ги надроби, мис Джеси. Моля те, не й позволявай да ти докара неприятности. Много те моля.

— Джеси! Татко е. Влизам!

Гръмовният глас на човека, когото Джеси обичаше и от когото същевременно се страхуваше, се понесе откъм коридора. Секунда по-късно вратата се отвори и Карсън Уиндъм влезе, високите му ботуши, лъснати до блясък, изтропаха по дюшемето. Нисък, стегнат мъж, червенокос, набит, с резки маниери, той създаваше впечатлението, че тълпата ще се разтвори, щом се появи, и тежко и горко на онзи, който не се отмести от пътя му.

Типи реагира светкавично, наведе глава над стреснатото отражение в огледалото и заговори високо, сякаш продължаваше разговор, който Карсън Уиндъм бе прекъснал с влизането си.

— Косата ви е много убава така. Как само ми е жал да я дигна.

— Самата истина — намеси се Карсън и застана до тоалетката на дъщеря си, за да я огледа по-внимателно. — Защо, по дяволите, им трябва на жените да защипват косата си с разни завъртулки и един господ знае какво още, след като е много по-красива, когато е пусната, както Господ я е създал? — Той докосна нежната мрежичка, която висеше на шипче, щръкнало над огледалото. Джесика си я беше сложила на обяда вчера и пуснатата й коса беше напълнила подобната на торбичка мрежа от златен филигран.

— Много ми хареса… както и да се нарича това чудо, когато си го беше сложила, Джеси. Защо няма да го сложиш тази вечер?

— О, татко, жените не носят мрежички за коса с бална рокля.

Баща й много обичаше да чува подобни обяснения от дъщеря си — безмозъчни, женствени, проява на безкрайна суета. Дари я с усмивка.

— Май да. Хареса ли ти брошката?

— Много. Благодаря ти още веднъж, татко.

Той й я подари на обяда, на който присъстваха най-добрите приятели на родителите й. Събитието трябваше да бъде част от празненството за рождения й ден, но истинската цел беше да се изфукат с далечните роднини на баща й от Англия, лорд Хенри и лейди Барбара, херцог и херцогиня на Стратмор. Ако не беше очарователната компания на Лети Седжуик, единствената гостенка почти на нейна възраст, Джесика имаше чувството, че ще умре от скука и от неподправено възмущение. Разговорът се ръководеше от Негова светлост и съпругата му, която имаше твърдо мнение по всички въпроси, и през всичкото време се въртя около възмутителното поведение на британската средна класа, опитваща се да надига глава, дръзките опити на работниците из фермите в Дорсет да създадат профсъюз и лова на диви гъски. Слушателите, до един безгръбначни подмазвачи, с изключение на Лети, слушаха с отворени уста всяка превзето изречена дума. Единственото прекъсване бе предложението на Майкъл да вдигнат наздравица в чест на завръщането на сестра си.

Джесика харесваше Лети Седжуик в много отношения. И нямаше търпение при завръщането си от Бостън да поднови приятелството с бившата си частна учителка, да й разкаже за наученото в школата, да сподели идеите си с нея, но сега Лети бе сгодена за Сайлъс Толивър, вдовец, когото Джесика помнеше като забележително красив мъж, възнамеряващ да създаде своя плантация в Тексас. Първата му съпруга бе починала при раждането на малкото момченце, което скоро щеше да стане доведен син на Лети. Учителката бе изключително интелигентната дъщеря на презвитериански свещеник, знаеше и много езици. Семейство Уиндъм, членове на църквата на баща й, я бяха наели да научи Джесика да пише изкусно и да се запознае подробно с класическата литература като допълнение към образованието й, преди да замине в пансион. Лети бе получила сертификат за учителска правоспособност от колежа в Нашвил и сега преподаваше в училището в малкото градче Уилоу Гроув, където се намираше и църквата на баща й. Общността бе на хвърлей камък и от Чарлстън, и от подредените паралелно една до друга плантации, известни като Пътя на плантациите, където се отглеждаха основно захарна тръстика и памук. И Сайлъс, а също и Джереми Уоруик, не бяха поканени на обяда, защото не познаваха Джесика добре. Щяха обаче да присъстват на бала.

— Сигурно някои ще решат, че Южна Каролина все още е колония на Британската империя, като видят как някои от нас продължават да се кланят на всичко английско — бе отбелязала Лети с блеснали очи, когато най-сетне имаха възможност да поговорят насаме.

— С изключение на робството — натърти Джесика. — Британците проявиха известно приличие и забраниха търговията с роби.

За тези думи бе готова да си прехапе езика. Беше заговорила, без да помисли, но Лети Седжуик бе толерантна, което позволяваше на Джесика да направи подобни неприемливи за останалите забележки. Докато й преподаваше, Лети нямаше нищо против, дори поощряваше Типи да присъства в часовете, макар и тайно. Бе незаконно робите да бъдат учени на четмо и писмо и преподавателката щеше да застраши мястото на баща си като свещеник в Първа презвитерианска църква в Уилоу Крест, ако някой разбереше.

Приятна усмивка озари лицето й.

— Така си е — потвърди Лети. — Виждам, че не си се променила много, но държа да те предупредя, че трябва първо да мислиш, после да говориш.

— Ще трябва да се науча.

— Чух от Сайлъс за инцидента вчера, при слизането ти от кораба в Чарлстън. Джереми Уоруик бил в района, за да вземе нещо за „Медоуландс“. Не посмял да се обади, за да не ви постави в неудобно положение с майка ти и брат ти.

— Сигурно господин Уоруик си е създал ужасно мнение за мен.

— Нищо подобно. Казал е на Сайлъс, че си невероятно смела.

Или ужасно глупава, помисли си Джесика и погледна отражението на сериозното лице на баща си в огледалото. Беше ли му съобщил Майкъл за вчерашния инцидент в Чарлстън? Нима беше дошъл, за да й се скара?

— Джеси — поде Карсън. — Тази вечер искам да си изключително красива.

— Много ще се постараем, нали, Типи? — отвърна Джесика и усети как я залива вълна от облекчение. — Има ли друга причина, освен че имам рожден ден?

— Не… не, няма. Просто искам да съм изключително горд с малкото си момиченце, което най-сетне се завръща у дома след две години, така че представи се, моля те, в най-добра светлина. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Ще те чакам на партито. А, Типи?

Типи изпъна гръб.

— Да, сър?

— Гледай да я нагласиш.

— Добре, сър, добре, мистър Карсън.

Той излезе с широки крачки и момчетата се спогледаха, дълго, любопитно.

— Това пък защо беше? — учуди се Джесика.

— Заради Джереми Уоруик — отвърна бързо Типи.

— Джереми Уоруик ли?

— Чух да се говори в кухнята. Татко ти иска да му направиш добро впечатление. Надява се двамата да се съберете. Ще седиш до него на масата.

— Джереми е на възрастта на Сайлъс — прекалено стар е за мен. А и доколкото знам, двамата заминават заедно за Тексас. Защо му е на баща ми да ме омъжва за него?

— Не знам. Семейство Уоруик са богати. Може би иска да отблъсне ергените, които не са — замига многозначително Типи. — Джереми Уоруик е добър човек, така казаха в кухнята. Бил добър господар. Не мога да разбера защо още не е женен. Може пък баща ти да иска да го впримчи, преди някой друг да го е направил.

— Не, Типи, не това е причината — рече Джесика, прозряла неочаквано истината. Прободе я болка. Баща й беше научил за своеволието й на пристанището. Майкъл сигурно бе споделил с него, а също и майка й, която умираше от страх да не я обвини някой, че крие нещо от съпруга си. Изглежда, бяха му предали и какви са възгледите й за робството. — Баща ми иска да се отърве от мен, преди да започна да създавам неприятности.

Единственото условие бе добър и богат човек да я отведе от Южна Каролина. Това бе обичта на баща й, помисли си тя. Неочаквано усети как гневът измества болката. Е, очакваше го изненада. Никога нямаше да се омъжи за робовладелец!