Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (26)

25.

 

Мъката притисна трите най-уважавани господарски къщи на Пътя на плантациите. Във всяка една от тях и собствениците, и слугите се движеха по-тихо, разговаряха сериозно, докато се изнизваха последните дни преди отпътуването на кервана. Най-младите членове на всяко семейство, глезени и наричани „малчовците“ още от деца, щяха да се отправят на път към непознати територии, където дебнеха опасности и трудности. Един господ знаеше дали ще се видят отново. В „Медоуландс“ любимите ястия на Джереми се появяваха непрекъснато на масата, а баща му и братята му едва ги докосваха. Доскоро енергичните, бъбриви мъже сега бяха станали неестествено въздържани и потиснати.

Нощем Джесика оставяше Типи да се прибере при майка си. В общото им легло Уили Мей лежеше на една страна до гърба на Типи и галеше косата на дъщеря си, бухнала около главата й, също като воал, тънък като паяжина. Едното й ухо стърчеше като раковина, изхвърлена на брега, и понякога Уили Мей притискаше своето до нея, сякаш очакваше да чуе шума на морските вълни. Повечето нощи лежеше будна до зори, вслушваше се в дишането на дъщеря си, опитваше се да запомни ритъма, тревожеше се, че на детето й липсва един бял дроб, а сълзите се стичаха към нощницата й.

В „Куинскраун“, студеното отношение на Елизабет към по-малкия й син започна да омеква. Една вечер почука на вратата на стаята му тъкмо когато Джереми беше на гости. Преди Сайлъс да успее да отвори, тя влетя и прекъсна мъжете, които, както и очакваше, обсъждаха предстоящото пътуване.

— Чудесно. Хванахте навреме, Джереми — избъбри тя, докато двамата ставаха. — Може ли да седна? Имам едно предложение.

— Мамо, не започвай отново — изпъшка Сайлъс, докато двамата сядаха отново.

— Не е старата песен, Сайлъс — успокои го Елизабет. Седна и разтвори ръце пред себе си също като старомодна учителка, която се кани да изнесе лекция. Не бе виждала Джереми от известно време и не бе имала възможност да поговори с него. Веднага забеляза, че той не попита как вървят розите й. Знаеше, че в градината й са останали единствено бодливи клони. Тя бе дошла да говори тъкмо по този въпрос.

— Искам да предложа всеки от вас да отнесе по една роза в новата земя, както прадедите ви са ги донесли с много внимание и грижи от Англия, за да ги посадят в Южна Каролина. Те са символ на наследството ви и аз… — Сълзи напълниха очите й. Гласът й затрепери. — Боли ме, като си мисля как ще предадете паметта за семейството си. Вие, момчета, носите своите спомени, но децата ви… Джошуа и децата, които никога няма да видя… те няма да имат нищо. — Тя извади кърпичка от джоба на роклята и попи очи, докато двамата мъже я наблюдаваха безпомощни и объркани. — Майка ти, лека й пръст, би те посъветвала да направиш същото, Джереми. Тя обичаше йоркширските си рози колкото и аз обичам моите ланкастърски.

Елизабет очакваше Сайлъс да възрази — мястото в каруците бе крайно недостатъчно, — но за нейна изненада той кимна в знак на съгласие.

— Прекрасна идея, мамо. Трябваше сам да се сетя за розите. Всъщност искам да те помоля да взема портрета на херцог Съмърсет.

— Ще трябва да попитаме Морис, но съм сигурна, че ще се съгласи — кимна Елизабет. — Той не държи толкова на прадедите си като теб.

Джереми се беше изправил отново. Пое ръката на Елизабет и се наведе над мрежата от изпъкнали вени.

— Съгласен съм със Сайлъс — заяви той. — Чудесна идея. Ще помоля градинаря да изкопае няколко корена. Той се грижи невероятно за розите, откакто мама я няма.

— Ще намина и лично ще наглеждам как ги вади. Корените трябва да бъдат увити много внимателно в зебло и да им се осигури достатъчно влага — обясни Елизабет.

— Много ще съм ви благодарен — поклони се леко Джереми. — Лека нощ, Сайлъс. Не ме изпращай.

Останаха сами за пръв път, откакто Сайлъс съобщи, че възнамерява да се ожени за Джесика. Майка и син се наблюдаваха, а огънят припукваше подигравателно в надвисналото мълчание. След малко Елизабет заговори.

— Няма да ви изпращам с Джошуа, Сайлъс. Просто не мога. Разбираш ли ме?

— Да, мамо.

— Заминаваш без благословията ми, знаеш го много добре, но винаги ще имаш обичта ми.

— Знам, мамо.

— Затова пък заминаваш с благословията на баща си. Не мога да те пусна, без да ти го кажа.

Сайлъс я погледна скептично. Изви подигравателно уста.

— Да не би да имаш връзка с татко в гроба?

Щом забеляза изписалата се по лицето й болка, продължи по-меко:

— Да не би да става въпрос за нещо, подсказано от майчиното ти сърце?

— Нито едното, нито другото — отвърна Елизабет. — Като те изключи от завещанието си, баща ти те тласна да следваш мечтата, която имаш още от дете. Той много добре знаеше, че никога няма да се подчиняваш на нарежданията на брат си, затова не ти остави друг избор, освен да заминеш. Но наистина не знаеше на какво си способен, за да постигнеш желаното.

Елизабет се изправи, докато Сайлъс, свил вежди, обмисляше чутото.

— Трудно ти е да повярваш, че баща ти те обичаше, Сайлъс, но е истина. Надявам се единствено машинациите му да не те тласнат към неблагоприятна съдба. Придобитото по нечестен път винаги излиза по-скъпо, отколкото очакваш.

Елизабет се обърна и тъмната вълнена рокля се люшна към вратата.

— Лека нощ, сине. А, да, между другото… не се ли питаш къде е Морис?

Сайлъс не прояви никакъв интерес.

— Бях прекалено зает с последните приготовления, за да се занимавам с местонахождението на Морис.

Елизабет сви устни.

— Струва ми се, че и той не може да намери сили да се сбогува. Обича Джошуа като свой син. Замина при единствения човек, който може да го утеши в предстоящата загуба. Двамата споделят обща болка. Морис замина за Савана… при Лети.

 

 

— Типи, възможно ли е да обичаш мъж, когото нито уважаваш, нито харесваш?

— Аз пък отде да знам таквоз нещо, мис Джеси? Отде у мен опит, кат не съм обичала никого, освен теб и мама.

— Защото си божествено дете, което незнайно как се е озовало в утробата на майка си, и знаеш всичко.

Почти бяха стигнали стопанския двор, на седемстотин метра от голямата къща, а след два дена вече нямаше да видят „Уилоушайър“ никога повече. Слънцето топлеше, въздухът бе мек за февруари, денят бе съвършен за последна разходка из плантацията и сбогуване с единствения дом, който бяха имали.

— Е, тогаз туй е възможно колкот за полско цвете да поникне на камък. Нема как да стане. Нема кво да храни такваз обич. — Типи погледна любопитно Джесика. — За мистър Сайлъс ли иде реч?

— Да, говоря за мистър Сайлъс — призна Джесика и се изчерви. — И всъщност няма какво да подхранвам. Нямам представа откъде се появи това… нелепо чувство. Съпругът ми продаде най-прекрасната и изключителна жена на света — моя любима приятелка — за парче земя, Типи. Как да не го мразя заради това?

— Аз отде да знам, мис Джеси, ама има полски цветя, дет не можеш ги изкорени. То вий мож да мислите, че го изтръгвате из корен, ама на следващата година пак никне.

На Джесика й беше неприятно, когато приятелката й говореше на диалекта на негрите от полето, но бяха близо до робските бараки и Типи настояваше да не дават на бащата на господарката причина да е недоволен. След заминаването им обаче Типи никога повече нямаше да крие, че е грамотна, независимо какво смяташе мистър Сайлъс Толивър. Преди Джесика да отговори, вниманието й беше привлечено от развълнувана група в двора. Нещо интересно беше събрало робите в средата.

— Каква е тази суматоха? — запита на глас Джесика и когато групата се разтвори, за да й направи път, тя разбра.

 

 

— Не можеш да я пуснеш, Карсън. Просто не можеш. Тя ни е дъщеря, единствената ни дъщеря — натърти Юнис. Джесика трябваше да има сестра, но момиченцето издъхна минути след раждането.

Беше ударила съпруга си по болезнено място. С приближаването на датата за отпътуване и страшните новини, които идваха от Тексас, Карсън ставаше все по-мрачен. Юнис вече бе наясно, че се безпокои за безопасността на дъщеря си, и затова продължи:

— Не е късно да я спреш — рече тя. — Можем да анулираме брака. Джесика и Сайлъс не са… нали знаеш.

— А после какво, скъпа? — попита Карсън и лицето му поруменя от вълнение. — Пак ли започваме? Да не би да предпочиташ да изпратя дъщеря ни в манастир?

— Според мен Джесика си е научила урока. Уплаши я предостатъчно и тя разбра какво ще се случи, ако приказките или действията й отново посрамят семейството. — Думите на Юнис звучаха убедително, като на майка, която добре познава детето си.

— Ако се откажем сега, Джеси ще реши, че всеки път, когато се държи безобразно и възмутително, ще й се разминава — изрази несъгласието си Карсън, макар че не го каза съвсем твърдо.

Юнис се приближи и привлече погледа на съпруга си.

— Ако изобщо има следващ път, Карсън — предупреди го тихо тя. — Обещавам да не се меся в онова, което трябва да сториш. Ще се погрижа Джесика да го разбере.

Карсън си пое шумно въздух, когато чу убедителните думи на съпругата си.

— Разбрал съм се със Сайлъс. Не мога да се отдръпна точно сега. И без това предизвикахме скандал и всички са убедени, че момчето заминава за Тексас с моите пари. Той развали годежа си с жената, която обичаше. Да не би да искаш да му изтегля чергата изпод краката два дена преди заминаването. — Поклати глава. — Не мога да причиня това на Сайлъс.

Юнис хвана брадичката на съпруга си и го накара да я погледне.

— Пак можеш да спазиш уговорката си със Сайлъс. Нека замине, но без Джесика. Той иска единствено парите. Ще се радва да се отърве от нея, защото все още има шанс да се ожени за Лети. Можеш да си го позволиш, Карсън. — Тя говореше умолително, гледаше го влюбено, докато галеше лицето му с длани. — Нима дъщеря ни не заслужава да го направим, любов моя?

Карсън стисна китките й, най-близкия до прегръдка жест от началото на цялата каша.

— Заслужава — съгласи се той с дрезгав глас и я привлече към себе си.

Устните му така и не успяха да стигнат до нейните. Вратата на библиотеката се отвори с трясък и Лулу влетя задъхана.

— Моля за прошка, господарю, ама трябва да додете да видите. Мис Джесика, тя пак стори същото.

— Какво? — извика Юнис.

— Взе страната на чернокож.

— Какво? — Карсън отблъсна грубо ръцете на съпругата си. — Кой? Къде?

— Един мързеливец, един боклук, как кой? Беше на кола, за да го нашибат. Надзирателят мистър Уилсън се канеше да го започне с камшика, ама мис Джесика се намеси и рече, че първо нея трябва да шибне. — Лулу млъкна, за да си поеме дъх. — Ей сега се разправят.

— Тичай и прати някой да каже на Уилсън да изчака. Идвам веднага. — Карсън се обърна към съпругата си, стиснал зъби, погледът му бе леден. — Продължи да събираш багажа на дъщеря ни, госпожо Уиндъм. Тя заминава за Тексас.