Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (6)

5.

Представиха я, докато посрещаше гостите като домакиня, вместо да слезе като истинска дама по внушителното стълбище пред погледите на събралите се. Стълбищата бяха за красавиците. Джесика нямаше нищо против. Дясната й ръкавица се оказа омазана, когато най-сетне стисна ръката и на последния от петдесетте гости, поканени на празненството по случай рождения й ден, тя се отърва от чашата шампанско малко след като се освободи от ангажиментите си и отиде да потърси Лети. Откри я със Сайлъс Толивър и Джереми Уоруик пред пететажната торта за рождения ден, пищно обсипана със захарни цветя.

— Прекрасна е — възкликна с нескрита почуда Лети, когато Джесика пристъпи към тях. — Да не би дизайнът да е на Типи?

— Разбира се. Тя направи цветята от разбити белтъци, топнати в захар и втвърдени.

— Изключителна е, както и ти, рожденичке. Великолепна рокля! От Париж ли е?

— От Бостън. — Джесика усети как лицето й пламва под погледите на мъжете. Знаеше, че изглежда добре, но не чак толкова, че да бъде наречена изключителна. Лети виждаше красота във всичко и всички и можеше да си го позволи. Изключителна бе напълно подходящо определение за нея, както личеше и от погледа на Сайлъс. Те бяха впечатляваща двойка — той бе висок, мургав и красив, истински лорд Байрон, с немирните гарвановочерни къдрици, зелени очи и привлекателна трапчинка на брадичката, докато тя бе дребничка, руса, с порцеланова кожа, изящна, сякаш стихотворението на поета „Тя иде като нощ красива“ бе писано за нея.

— И руменината по бузите много ви отива — подхвърли Джереми Уоруик и се поклони с дяволита усмивка.

Той да не би да й се подиграваше? Джесика не обърна никакво внимание на комплимента и заговори на Лети.

— Нямаш представа колко се радвам, че си ме избрала за шаферка.

— Ти пък нямаш представа колко се радвам, че прие. Какво ще кажеш следващата седмица да отидем до Чарлстън, за да купим плат за роклята ти?

— С удоволствие, но да знаеш, че хич ме няма в подобни неща. Типи има усет към платовете и цветовете. Вкусът й е безупречен. Моделът на роклята ми е неин, тя избра и плата. Винаги я водя със себе си, за да ми помогне да си избера гардероб. Може ли да дойде и тя?

— Типи ли? — прекъсна ги Сайлъс. — За втори път чувам името. Май не я познавам.

— Ами… Типи е прислужницата на Джесика — обясни Лети с известно неудобство.

— Искате да кажете, че прислужницата негърка има по-добър вкус от господарката си? — Сайлъс се вторачи в Джесика, неспособен да повярва.

Момичето вирна брадичка.

— Точно така.

Тя усети как здрава мъжка ръка стисна лакътя й. Да не би да беше предупреждение?

— Струва ми се, че чух звънеца за вечеря — рече Джереми и пъхна ръката на Джесика в сгъвката на лакътя си. — Тази вечер ще имам удоволствието да сте от лявата ми страна, мис Джесика. Не можах да повярвам на късмета си, че ще бъда настанен до рожденицата.

— Измислил го е баща ми, мистър Уоруик — отвърна Джесика и неочаквано усети, че се задушава. Захвърли приличието, или по-точно обърна гръб на облаците парфюм, които се носеха в стаята. — Ако има начин, трябва да ви очаровам и омая до степен да решите, че съм много подходяща за брак.

Всички я зяпнаха с отворена уста. Смехът на Джереми разкъса настъпилата тишина.

— Мили боже — възкликна той, — уверявам ви, че вече съм очарован.

Джесика разресваше къдриците си след бала, когато баща й почука бързо и рязко на вратата. Не си направи труд да отговори, защото той влезе веднага, облечен в смокинг, и от него се понесе аромат на пура.

— Кажи, момичето ми, хареса ли ти празненството?

— Да, татко, много. — Вечерта беше скучна, разговорите отегчителни и предсказуеми, освен докато слушаше Сайлъс и Джереми да обсъждат плановете си през пролетта да поведат керван със заселници към Тексас. Керванът щеше да е дълъг осемстотин метра и те се надяваха да изминават поне по три километра в час или шестнайсет на ден, в зависимост от времето и други неочаквани препятствия. Изглежда пътуването щеше да е опасно, пълно с неизвестност, и тя се запита как ли ще понесе Лети несгодите, на които със сигурност щяха да бъдат изложени. Единственият друг интересен въпрос бе безпрепятственото пристигане на Сара Конклин от Масачузетс, която щеше да заеме преподавателското място на Лети в местното училище. Семейство Седжуик я бяха взели от пристанището на Чарлстън и я бяха отвели в новия й дом в Уилоу Гроув.

— Красива ли е? — полюбопитства Майкъл.

— Много — заяви преподобният Седжуик и леко се изчерви.

Джесика не бе споменала й дума за познанството си с новата учителка, подозираше, че Лети би останала изненадана, ако разбере, че приятелката й е използвала влиянието си, за да осигури работа на непознат за общността човек, при това от Севера.

Баща й се настани на канапето, макар то да бе твърде ниско, за да може да протегне удобно крака, но пък бе поставено на място, откъдето можеше да наблюдава изражението на дъщеря си в огледалото.

— Надявам се, не го казваш единствено защото очаквам да чуя подобно нещо. Много ми се иска да си се забавлявала — рече той. — Не можах да преценя. Какво мислиш за Джереми Уоруик?

Джесика разреса кичур пригладена с восък коса.

— Приятен е.

— Приятен ли? Само това ли ще кажеш? Всяка неомъжена жена в целия Юг мисли, че е възхитителен, жизнен, забавен. Да не говорим, че и много омъжени жени са на същото мнение. — Той размърда многозначително вежди към отражението й в опит да се пошегува, нещо толкова чуждо на строгото му отношение към всичко й всички, че тя не се сдържа и се разсмя.

— Тогава защо още не е женен? — полюбопитства.

— Прекалено претенциозен е явно, но се носят слухове, че бил изгубил момичето, което обичал. Тя починала от коремен тиф, когато бил по-млад. Държа да отбележа, шпионче, че не се постара много да го заплениш.

Джесика срещна погледа му в огледалото. Шпионче. Не я бе наричал така от дете. Прякорът се появи, когато тя изскачаше от мястото, на което се беше скрила, за да го изненада. Па! — изкрещяваше, а той избухваше в смях, грабваше я и я завърташе, и я наричаше неговото шпионче. Гърлото й се стегна от почти забравената болка, която баща й събуди у нея.

— Трябваше ли да го запленя, татко?

Към ушите на Карсън плъзна червенина.

— Ами, да, шпионче. Признавам си, че се опитах да се направя на сватовник. Джереми е най-желаният ерген в цяла Южна Каролина, като изключим Сайлъс Толивър, но той вече е зает. Пък и Сайлъс няма пари. Джереми обаче има. Ще се грижи за теб както трябва.

— Сайлъс няма ли пари? — погледна изненадано баща си Джесика. — Как е възможно? „Куинскраун“ е преуспяваща плантация.

— Бенджамин Толивър е оставил „Куинскраун“ на по-големия си син Морис. Сайлъс не е нищо повече от наемна работна ръка. Затова заминава за Тексас.

— Как тогава може да си го позволи? — попита тя, уплашена за Лети.

— Има малко собствени пари, останалите взе назаем от мен.

Джесика потръпна заради Лети. Не само че приятелката й щеше да се сблъска с нечувани трудности по пътя и да започне съвършено нов живот в Тексас, ами всичко щеше да бъде осъществено с взети назаем пари. Сигурно щяха да минат години, преди да ги върне на баща й, едва след като плантацията бъде разработена и Сайлъс започне да изкарва нещо. Може би любовта щеше да е достатъчна, за да ги поддържа и да помогне на Сайлъс да осъществи мечтата, която двамата с Джереми очевидно отдавна таяха.

Джесика се обърна на високия стол с лице към него.

— Защо бързаш толкова много да ме омъжиш, татко?

— Ами ти… не се подмладяваш. На твоята възраст майка ти беше вече омъжена, а и честно казано, няма по-достоен мъж за теб от Джереми. — Карсън щипна въздуха с два закръглени, силни пръста. — Трябва да го хванеш, преди някоя друга да свърши тази работа.

— Зависи дали Джереми иска да бъде хванат.

— На мен ми се стори, че няма нищо против, но ти го отблъсна.

— Той е почти на трийсет, единайсет години е по-стар от мен.

— Какво значение има? Аз съм осем години по-голям от майка ти, точно колкото и Сайлъс е по-възрастен от Лети, а виж колко е щастлива тя с него.

Да, наистина, щастието на Лети бе очевидно за всички на тържеството. За миг се запита дали има мъж на този свят, който да накара очите й да заискрят точно като на Лети. Джереми й харесваше. Той наистина й се стори възхитителен, жизнен и забавен, но нямаше начин да прояви интерес към нея. Баща й просто бе видял как един джентълмен се отнася с внимание към дъщерята на домакина, а безразличието, което демонстрира тя, бе предизвикано от възмущението, че я показват като кобила на изложение.

— Нали знаеш, че заминава за Тексас? — напомни му тя.

Карсън сведе поглед към пантофите си.

— Знам.

Джесика се врътна към огледалото. В тази къща мълчанието разкриваше много повече от изговорените думи. Стана ясно, че макар на баща й да му беше тежко, той бе готов да я омъжи час по-скоро за първия подходящ, който ще я отведе надалече. Джесика мълчеше и единствено ритмичното четкане на косата нарушаваше тишината.

Карсън вдигна ръка и се огледа.

— Къде е Типи? Защо не е тук, за да се погрижи за теб?

— Изпратих я в стаята й. Няма смисъл да ме чака да си легна.

Карсън се намръщи и се изправи.

— Длъжна е да остане, докато не се оттеглиш за почивка. Едва след това може да си отиде в стаята. Прекалено много глезиш това момиче, Джеси. Не мога да позволя подобно нещо.

— Добре, татко — съгласи се Джесика и продължи да четка косата си. Типи я умоляваше да остане, за да научи всичко за бала, но възпалението на плеврата следобеда я бе повалило. Джесика не смееше да напомни на баща си за здравословното състояние на Типи, да не би той отново да я среже. С много малко изключения, той не търпеше нищо ненужно. — Ще се погрижа да си изработи прехраната — обеща тя.

— Гледай да го направиш. — Карсън срещна погледа на дъщеря си в огледалото. Тя забеляза мъката в очите му и усети как сълзите й напират. Отново надвисна мълчание, което бе по-красноречиво от думите. — Мило шпионче, защо не си малко повече като… момиче от рода Уиндъм? — попита той. — Как можа да се родиш толкова различна от нас?

— Не знам, татко — отвърна тя, притисната от неочаквано опасение, което я уплаши, — но ми се струва, че тази разлика ще ми струва скъпо и прескъпо.