Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (20)

19.

В дните, които му оставаха, преди да вземе окончателно решение, Сайлъс наблюдаваше живота в „Куинскраун“ през очите на непознат, все едно бе прогледнал. Предизвикателството не беше трудно. Най-голямата му сила бе в желанието — и куража — да се изправи пред истината, да я види не такава, каквато му харесва, а каквато е в действителност. Не падна в капана да повярва, че ако разполага с време и благоприятни обстоятелства, един ден нещата ще бъдат различни. Човек можеше да пропилее живота си в очакване на късмета да се обърне. Когато вземаше решения, Сайлъс разглеждаше условията такива, каквито бяха в момента, преценяваше каква е възможността да се променят и определяше пътя си на действие.

По същия начин той разсъди внимателно, без предварителна нагласа, и за хората и обстоятелствата, които щяха да повлияят на остатъка от живота му, ако остане в „Куинскраун“ и работи като управител на брат си. Лети като негова съпруга щеше да приеме отредената й участ, без да се оплаква. Сигурно щеше да продължи да преподава, щом Сара Конклин нямаше да се върне, факт, известен на него, но не и на нея. Незначителните й приходи щяха да са допълнение към заплатата му, от време на време щеше да си позволява по някоя нова рокля, може би по веднъж в седмицата щеше да отскача до Чарлстън, за да обядва там или да гледа някоя пиеса в Гранд театъра. Никога нямаше да бъде господарка на „Куинскраун“. Майка му бе неоспоримата владетелка на дома и макар двете много да се обичаха, между тях щяха да възникнат търкания за начина, по който да го управляват, по който да възпитават Джошуа и да организират социални събития. Бе сигурен, че чувствата им рано или късно ще започнат да изтъняват, а дори най-незначителната разправия между две жени в кухнята щеше да направи останалите обитатели на дома нещастни. Ами ако Морис се оженеше? Тогава Лети щеше да заеме третият стол след майка му и новата господарка на „Куинскраун“. Децата на Морис щяха да са с предимство пред Джошуа. Синът му и бъдещите му братя и сестри щяха да са децата на роднина, когото държат от съжаление. Сайлъс можеше да се премести в къщата на управителя, където сега живееше главният надзирател, но как бе възможно той, човек от семейство Толивър, потомък на аристократи, да живее в къщата на наемен работник?

Сайлъс виждаше как все повече се дразни от начина, по който Морис управлява имението. За брат му зимата бе сезон за почивка, макар че имаше предостатъчно работа в края на годината, ако искаха плантацията да просперира. Имаше инструменти и машини за ремонт, огради и постройки, които да бъдат поправени, силози и каци за почистване, градини за плевене, полята трябваше да се обърнат и наторят… Безкраен списък очакваше вниманието на управителя. Сайлъс бе готов да се погрижи за всичко това, но Морис, който се учеше на ум и разум от Еклисиаст, щеше да наложи убеждението си, че за всичко си има време, а зимата е сезон за почивка, време да се отпразнува рождеството на Христос.

— Прибрахме сеното, Сайлъс. Нека сега отдъхнем и да се порадваме на плодовете от усилията си.

Сайлъс предполагаше, че небрежното отношение на брат му към робите и надзирателите, както и бавното въвеждане на подобрения, щяха да го побъркат с течение на времето.

Както обикновено, Лети откри нещо хубаво в чернотата и успя да уталожи недоволството му.

— Миличък, поне ще имаме покрив над главите през следващата година и ще седим на една от най-прекрасните маси на Пътя на плантациите, а разходите ни ще бъдат нищожни. Можем да спестяваме и да прибавим парите към спечелените от продажбата на каруците, така че ще заминем за Тексас по-следващия март.

След като огледа положението от всички страни, Сайлъс реши да се уповава на звездата на изток и да я остави тя да го води напред. Аргументите на Лети, които повтаряха казаното от Морис, бяха смислени. Войните и междуособиците в новите територии нямаше да спрат преселението на Запад. Каруците щяха да се продадат, в това беше напълно сигурен, а в отлагането на пътуването имаше и предимства. Първо, щеше да има възможност да преговаря с федералната армия за продажбата на каруците и второ, революцията в Тексас по всяка вероятност щеше да е приключила, когато той пристигнеше. Макар да не му се искаше дори да помисля, че Джереми ще потегли към обетованата земя без него, приятелят му щеше да изпрати информация от първа ръка за препятствията и трудностите по пътя, така че той щеше да тръгне от Южна Каролина подготвен. Междувременно Лети щеше да е до него, в леглото му и годината щеше да се изниже напълно поносима.

На Бъдни вечер той беше решил да остане в „Куинскраун“ и се питаше как е могъл дори за миг да се замисли над предложението на Карсън Уиндъм. Как бе възможно да се прояви като такъв егоист и да лиши Джошуа от майчините грижи на жена, която вече го приемаше като свой син? Докато наблюдаваше момчето с Лети (той тичаше при нея, за да й покаже подаръците си, не при баща си), му се прииска да не бе споделял с Джереми каква обида му е била нанесена. Изгаряше от срам всеки път, когато си спомнеше. Как смееше Карсън Уиндъм да реши, че Сайлъс Толивър може да бъде купен? Нямаше да отлага повече отговора.

Сравнително спокоен, но най-вече заради Лети, Сайлъс се съсредоточи и се опита да се порадва на остатъка от празниците. Между Коледа и Нова година бяха организирани множество тържества, повечето в чест на предстоящата им сватба, и те не му оставяха време да мисли над промяна в плановете си. Семейство Уиндъм — поради причини, известни на малцина, но обсъждани от всички — бяха оттеглили „Уилоушайър“ от домовете, отворени за посетители, но хората от Пътя на плантациите си ходеха на гости, похапваха пържена риба, организираха състезания, танци в оборите, белеха царевица, в което участваха и робите.

Сайлъс очакваше с нетърпение деня, в който ще организира подобно празненство в собствената си плантация „Съмърсет“ в Тексас.

Първият арктически студен фронт през втората нощ от новата 1836 година сложи край на приятното време и доброто настроение. Неочакваният студ не се почувства веднага през тънките стени на бараките в робското селище на „Куинскраун“, нито пък нощта бе чак толкова тъмна. Надзирателят беше събуден от странни отблясъци, които танцуваха по стената на стаята му. Той се хвърли към прозореца и отвори кепенците, през които влизаше светлината.

— Мили боже! — изрева и разтърси заспалата си съпруга. В полето, до един от оборите високи пламъци и дим се виеха в студената черна нощ. Белите покривала на каруците горяха.

В библиотеката на „Уилоушайър“ Карсън Уиндъм седеше пред запалената камина. В два след полунощ той беше облякъл вълнено сако, за да му е топло, и пушеше пура, докато се вглеждаше замислено в пламъците. Посетителят, когото очакваше, пристигна петнайсет минути по-късно от очакваното и отвори тихо високите врати на библиотеката, за да не събуди обитателите на дома и любопитните.

Карсън вдигна поглед към мъжа, който затвори тихо след себе си.

— Направи ли каквото трябва? — попита.

— Сторено е, татко.

— Сигурен ли си, че никой не те видя и че наоколо не се мяркаше никой?

— Да.

— Трябва да подсигурим доброто на сестра ти и щастието й, ако е възможно, макар тя да е убедена, че действаме против нея.

Майкъл Уиндъм седна до огъня и уморено свали ботушите си.

— Ама ти сигурен ли си, че тя ще избере да се омъжи за Сайлъс Толивър?

— Като знае каква е другата възможност, не се съмнявам. Трябва да я изпратим далеч оттук преди онова, което сполетя мис Конклин, да сполети и нея. Името на семейство Уиндъм може да попречи на езерото да се разлее, но не и на реката.

— Вярваш ли, че е възможно Сайлъс Толивър да я направи щастлива?

— Колкото всеки друг мъж би направил сестра ти щастлива. Сайлъс е забележително красив. Няма жена, която да му устои.

— Много ми е интересно кой ще се ожени за Лети Седжуик, след като Сайлъс замине.

— Може и ти. Тя е хубавка. Интелигентна е, но и достатъчно умна, за да не го показва.

Майкъл поклати глава.

— Прекалено кротка е за мен.

— Аха — въздъхна баща му. — Разбирам, че Сара Конклин е била по вкуса ти.

— Намирах я за много привлекателна. Жалко, че се оказа на грешната страна. — Той се намести. — Казах ли ти, че не изплака нито веднъж до самия край? Тогава наредих да прекратят наказанието й. Исках само да чуя вика й.

— Тя така и не издаде името на съзаклятницата си.

— Не. Смела и лоялна жена.

— Не по-малко смела и лоялна от сестра ти. Можеше да излъже за ролята си и да се спаси — и себе си, и семейството си, и да не предизвика този трагичен изход от ситуацията.

Тежко мълчание надвисна между тях. Карсън извади пурата от устата си и присви очи към сина си зад димната пелена.

— Беше ли ти приятно да биеш жена с камшик, Майкъл?

Младежът стисна устни, сякаш се замисли над въпроса.

— Мислех, че ще ми бъде приятно — отвърна, — но след това, въпреки извършеното от нея престъпление… съжалих, че трябваше да го извърша.

— Добре — кимна баща му и отново лапна пурата. — Ако беше казал, че ти е харесало, щях да обезнаследя и теб.