Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (94)

5.

Дебелият каменар с мръсна кафява престилка, който стоеше зад бара, плъзна една чиния с мазни яйца, кървавица и някакво неопределено на вид месо между лактите на Делиан и светът внезапно придоби цвят. Не беше излизал навън от нощта, в която влезе в „Залагащия пришълец“; беше подгизнал като разкаляна улица, умираше от студ в леката си памучна туника и панталон, а малкото дневна светлина, която се процеждаше между надвисналите сиви облаци, едва стигаше да различи жълтото в бърканите яйца.

Той се настани на разнебитения стол до човека, който му беше спасил живота, и се облегна на нацепения дървен бар, който бе с една идея по-малко мазен от поднесената му храна. Барът представляваше затворен кръг, в средата на който бяха разположени голяма скара, тиган за печене и огромен котел за пържене, подгряван на въглища. За всичко се грижеха двама каменари, които се държаха като съпрузи, но си приличаха достатъчно, за да минат за брат и сестра. Делиан не попита.

Един навес ги пазеше от дъжда. С бара, столовете и навеса заведението заемаше почти една трета от дясната половина на улица „Мориандар“. Наоколо се виждаха подобни сергии; заради дъжда повечето бяха също тъй пусти като тази. Освен Делиан и мъжа единственият друг клиент бе дебело дървесно духче с раздърпани криле, което се беше изтегнало в дъното на бара, забило лице в сгънатата си ръка, и хъркаше като астматично ловджийско куче.

Мъжът натъпка устата си с яйца и шумно замляска. Делиан можеше само да го гледа и да се чуди; не можеше да си спомни кога за последен път се беше хранил с такъв апетит.

— Защо не ядеш?

Делиан повдигна едното си рамо с безразличие.

— Най-добрите шибани яйца в Града на пришълците. Яж, мамка му. Платил съм за проклетата манджа. Не ме карай да съжалявам, че ти спасих живота. — Човекът изпръхтя в приятелско подхилкване и смушка Делиан с лакът, сякаш беше казал добра шега.

Делиан се извъртя на стола, за да се облегне на бара, и облегна ръце на коленете си, наблюдавайки как минувачите притичват от навес към навес с глави, сгушени в изгърбените им рамене.

— Може би трябваше да оставиш огрето да ме убие — промърмори той. — Така щеше да е справедливо.

— Справедливост? Какво е това? — рече човекът с приветлива усмивка. Той протегна ръката си с дланта нагоре. — Ето. Сложи малко справедливост в ръката ми. Нямаш ли? Тогава можеш ли да ми кажеш какъв вкус има? Как мирише? Какъв е цветът й? — Той поклати глава, загреба яйцата с вилицата си и ги пъхна в устата си. — Не ми говори за справедливост. И двамата сме възрастни мъже, нали?

Дали? — помисли си Делиан. — Никога не съм бил убеден в това.

Миг по-късно попита:

— Не се ли притесняваш за работата си?

Събеседникът му сви рамене.

— Ами не. Руго може да е тъп, но сърцето му е на мястото си.

— Той е убиец.

— Аз също, мамка му. Но не и днес.

— Това може да ти струва повече от работата — рече Делиан.

Мъжът отново сви рамене.

— И какво от това? Изборът си е мой. — Той произнесе думата „избор“ с особено, едва доловимо наблягане.

— Не разбирам защо ми помогна.

— Със сигурност не заради благодарностите ти.

Делиан извърна глава.

— Ха — рече мъжът. — Не го казах с лошо чувство. Ако спасиш човек, който се опитва да се самоубие, не можеш да очакваш благодарности. Предполагам, че го разбра от Киър, а?

— Да, така е — съгласи се тихо Делиан. — И въпреки това не разбирам.

Човекът въздъхна и остави вилицата си.

— Не е лесно за обясняване. Не винаги има причина за нещата, които върша. Понякога просто решавам на мига, разбираш ли? И щом реша нещо, не поглеждам назад.

— Добре. Но защо?

— Не знам. Просто си мислех, докато бяхме в спалнята на госпожата, когато тя говореше за Каин. Говореше за това, че познава Каин и как всичко се обърква, когато той е наоколо, и всякакви такива. И как е решила, че някак си свързан с Каин.

— Каин — промърмори Делиан. — Всъщност не знам нищо за него.

— А аз знам. Познавам го доста добре. Не бяхме точно приятели, но бяхме… добри познати, да речем. Веднъж ми счупи ръката.

— Интересен приятел.

— Хей, иначе трябваше да ме убие. Бях му благодарен, мамка му. Все още съм. Най-вероятно тази счупена ръка ми спаси живота. Счупи я в деня преди Възнесението на Ма’елкот. Разбираш ли, някога бях Рицар на Кант; ако не беше тази ръка, щях да съм на Стадиона на победата в онзи ден и сигурно щяха да ме убият. Така стана с повечето ми приятелчета. Работата е там, че заради тази ръка срещнах моята Нийла; тя се грижи за мен известно време — ’щото имах треска от счупването, — та заедно с треската и счупването ударът на Каин не само ме спаси от отиване на стадиона, ами и от участие във Втората война за трона. Сега имам дом, жена, дете — и доста добра работа — само защото познавах Каин достатъчно добре, за да избере да ми счупи ръката, вместо да ме убие. Разбираш ли?

— Не, не разбирам — отвърна Делиан. — Какво общо има това с мен?

— Работата е там, че Киър греши. Нещата не се объркват, защото Каин е наоколо. През повечето време се объркват от само себе си. Обикновено намираме кого да обвиним. Точно както тя обвинява за всичко теб. Киър няма куража да се изправи срещу нещата, които й поднася животът. Точно това уби Тъп и Пишу, да знаеш: бъзливостта й. Но тя не може да го приеме, затова стоварва всичко върху теб. — Той помръдна леко раменете си в мълчаливо извинение за слабостта на работодателката си, след което лапна нова хапка яйца.

— Но аз не съм длъжен да играя играта й — продължи той, дъвчейки с полуотворена уста. — Аз казвам: никога не се знае какво мазало ще стане. Затова правиш каквото можеш, внимаваш и току-виж се случило нещо, което да оправи нещата. Та аз правя точно това. Защо да те убивам заради нещо, за което не си виновен?

— Но сега съм виновен — рече Делиан.

— Глупости.

— Не, така е. Трябваше да се досетя. Трябваше да остана да умра в планините. Сега и ти със сигурност си заразен; когато умреш, това също ще е по моя вина.

— И какво от това? Да убиеш някого заради нещо, което вече е станало? Ако питаш мен, единствената добра причина да убиеш човек е заради нещо, което той се кани да направи, схващаш ли?

— Ти не знаеш както представлява заразяването с ХРВП — каза Делиан. — Ще полудееш. Ще започнеш да си мислиш, че всички те мразят, че всички се опитват да те убият, дори най-добрите ти приятели, жена ти, детето…

— Мамка му, че аз си мисля същото и когато имам адски махмурлук.

— Затова ще убиеш първо тях. Ако живееш достатъчно дълго, може да убиеш всички, които означават нещо за теб. А когато умреш, ще умреш в агония.

Човекът отново въздъхна, взе вилицата си и хапна от яйцата.

— Да, това ще е гадно.

Делиан зяпна смаяно.

— Само това ли ще кажеш?

— Че какво друго да кажа? Богинята може да се върне и да оправи всичко. Тогава няма да има проблем, нали? А ако не се върне — кой знае? Нещата може да се оправят. Никога не се знае.

— Аз знам — промърмори мрачно Делиан. — Усещам го. Нещо се е объркало. Богинята няма да се върне.

— Може би. Но сега погледни от другата страна: може и да се върне. Ако не беше пристигнал в Анхана, можеш да си сигурен, че болестта, така или иначе, щеше да се появи. Намираме се надолу по течението от мястото, където си я пипнал, нали? Значи, ако беше умрял в планините, тая гадост тук пак щеше да се случи, само че никой нямаше да доведе богинята. Така че се успокой, приятел. Току-виж си спасил света.

— И въпреки това си мисля, че вината е моя.

— Да, вина. — Мъжът сви ранете, дъвчейки кървавицата. — Това е същото като справедливостта. Не ми говори за вина, докато не ми напълниш устата с нея и не ме оставиш да я сдъвча. Не вярвам във вината.

— Тогава в какво вярваш?

— Искаш ли да знаеш в какво вярвам? — Човекът се наведе напред и снижи гласа си. В добродушните му очи проблесна конспиративна искра. — Ето в какво вярвам аз: Закони Не Съществуват.

Главните букви се чуваха ясно в гласа му. За миг той погледна изучаващо лицето на Делиан, сякаш очакваше отговор на някаква парола, но когато не го получи, просто сви рамене и се ухили:

— Е, може би един закон. Моят закон: ако не изядеш яйцата, ще ти наритам кльощавия елфски задник и ще ти ги натикам в гърлото. Така че по-добре ги започвай.

След като помисли, Делиан не успя да открие причина защо да не го направи, затова се обърна към бара и лапна една хапка. Дори поизстинали, те бяха невероятно вкусни: златисто-маслени, деликатно подлютени, леко хрупкави по краищата. Докато дъвчеше, преглъщаше и хапваше отново, възелът, който от седмици стягаше червата му, започна да се отпуска като разтварящ се юмрук.

— Казвам се Делиан — рече той и протегна ръка.

— Да, знам — отвърна човекът, поемайки я. — Аз съм Томи. Радвам се да се запознаем.

— И аз. Ъъъ, Томи?

— Да?

— Ами… предполагам… просто благодаря.

Томи се засмя и отново го смушка в ребрата с лакът.

— Да. Няма защо. Виж какво, хапвай по-бързо. Стъмва се и трябва да тръгваме.

— Накъде?

Томи му намигна.

— Искам да те представя на едни приятели.