Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (69)

6.

Осветени отстрани от аварийните лампи, изложбените зали на Екзозеума се бяха превърнали в зловещи пещери от черни сенки и мъждукаща светлина. Тан’елкот вървеше отпред, огромен и заплашителен като летящ танк, дебелите подметки на спортните му обувки пристъпваха безшумно по лъскавия паркет. Единственият звук беше от ботушите на Хари и той отекваше в далечните бетонни стени. Кожата на ръцете му беше настръхнала.

Тази гадост го плашеше.

Нещо го гризеше отвътре в стомаха: всичко тук изглеждаше не както трябва. И не само заради аварийното осветление зад мръсните панели от бронирано стъкло, не само защото нито един от екраните не се задейства, докато минаваха през залите; работата не беше дори в мъртвата тишина — най-дълбоката, която беше срещал на Земята — възцарила се след стихването на шепота на вентилационната система.

Той никога не беше виждал Екзозеума от височината на човешки ръст.

Простият факт, че за пръв път в живота си можеше да крачи през тези зали, го изпълваше с ирационален ужас.

При южния вход не можеше да се застави да прекрачи през прага. Стоя дълго време пред вратата, клатейки глава. Разбира се, Тан’елкот му каза, че нормалното за Отвъдие поле е изключено — и че менталното му зрение не може да долови дори мизерните струйки от Потока, които обикновено се виждат, — но така или иначе, Роувър все още беше в шибания Лос Анжелис. Мамка му, сигурно хората от Фенкона вече наддаваха за него.

— Защо се е изключило полето? — попита Хари. — И какво му е на електричеството?

Тан’елкот го изгледа раздразнено.

— Ти си проклетият управител — изръмжа той свирепо. — Щом ти не знаеш, откъде да знам аз? Последвай ме.

Хари с голямо усилие се застави да прекрачи през прага. Той знаеше, просто знаеше, че е достатъчно да направи още една крачка в Екзозеума, и ще рухне, парализиран и безпомощен, в краката на Тан’елкот. Бившият император прояви към него точно толкова съчувствие, колкото и беше очаквал.

— Е, добре, нека тя умре — рече той студено, после се обърна и закрачи нататък.

След секунда Хари го последва. Но все още не се чувстваше уютно да крачи там, където винаги беше минавал с инвалидна количка.

Отпред Тан’елкот зави по галерията, водеща към залата на Каин и към собствения му апартамент. Хари го следваше, вслушваше се в ехото и разтриваше ръцете си, за да успокои настръхналите косъмчета.

— Ще ми кажеш ли… — попита той, инстинктивно шепнейки. Усети се и се закашля, после повтори по-високо: — Ще ми кажеш ли изобщо какво става?

Тан’елкот спря. Гърбът му изглеждаше като широка черна стена, заела половината от ширината на галерията.

— Не го ли надушваш?

Тази химическа миризма, която прорязваше носа му, устата му, гърлото му… той я разпозна. Това беше консервиращият газ от клетката на Бърн… само че беше по-гъста, по-силна, много по-плътна. До момента Хари я беше надушвал само в близост до клетката. Космите на врата му настръхнаха.

Той надникна иззад широкия гръб на Тан’елкот; ужасяваше се от онова, което очакваше да види, но трябваше да погледне.

Клетката на Бърн беше пуста. Тя стоеше на пиедестала си под арката на изложбената зала, празна като погледа на труп.

Вътрешностите на Хари сякаш се разпаднаха на ледена вода, която изтече в краката му. Той не можеше нито да помръдне, нито да заговори — боеше се дори да завърти глава, защото с ирационална увереност знаеше, че веднага, щом погледне, ще види Бърн, дебнещ го в сенките с приготвен за удар Косал, и ще започне да пищи като откраднато бебе.

Мъртвите не стават от гроба, убеждаваше себе си Хари. Той беше забил ножа в черепа на Бърн и бе изкормил мозъка на кучия син. Нямаше по-сигурна смърт от това.

След като си повтори тези думи няколко пъти, вече можеше да диша по-спокойно.

— Добре — рече той, когато реши, че най-сетне може да се довери на гласа си. — Виждам това. А сега ми обясни какво означава. Кой може да е откраднал тялото на Бърн?

Тан’елкот се обърна. Половината от лицето му беше залята от аварийното осветление, другата половина беше потънала в сенките.

— Службата за безопасност на Студията. Твоите собствени охранители, Каин.

Хари се намръщи. Тази история никак не му харесваше и знаеше, че тепърва ще става още по-зле.

— Вечерта след затварянето провеждах обичайните си изследвания — продължи Тан’елкот, — подготвях си урока за семинара по Приложна магия, когато чух шум. Петима охранители отваряха клетката. Поинтересувах се какво правят — напълно невинно, длъжен съм да отбележа, тъй като предположих, че изпълняват твои нареждания. В отговор те ме арестуваха и ме пуснаха едва преди половин час.

— Когато ми се обади?

— Да.

Тан’елкот тръгна бавно, сякаш дълбоко замислен, по коридора и спря пред празната клетка. Сложи огромната си длан върху бронираното стъкло като любовник, взимащ си довиждане с момичето си през стъклото на колата, и приведе глава за миг — но не от умора или от болка. Докато Хари стигне дотам, бившият император вече беше седнал на пиедестала, бе облегнал лакти на коленете си и бе събрал върховете на пръстите си.

— Първата ми мисъл — продължи да говори Тан’елкот — беше, че това е някой от твоите номера — че се опитваш да ме уязвиш, като оскверниш трупа на най-верния ми слуга. Като че ли онова, което вече му причини, не е достатъчно!

— Хей, не се опитвай да ме свържеш с тези гадости! — рече Хари. — Слагането на този труп на показ е идея на Уес Търнър.

— Детинско извъртане — отвърна мрачно бившият император. — Това престъпление е извършено от компанията, която ти е работодател. Не можеш да оправдаеш себе си, като кажеш, че „шефът те е накарал да го направиш“. Същността на твоите господари никога не е била тайна за теб и въпреки това продължаваш да прибираш парите им и да се наслаждаваш на статуса си, с който са те купили. Ти си не по-малко виновен от тях.

— Ти искаш да спориш с мен за морал? Ти? Та ти си единственият кучи син от онези, дето съм срещал, който е убил повече хора от мен! — процеди Хари през зъби. — Та какво за трупа?

— Да. — Тан’елкот издържа яростния поглед на Хари. — Скоро осъзнах, че това не е твое дело. Ти си ходеща катастрофа от библейски мащаби; подобна дребнава отмъстителност не ти е в стила.

— Изобщо не ми пука как си разбрал, че не съм аз. Вече знам, че не съм аз, мамка му. Въпросът е: кой е?

— Това не е главният въпрос; крадците бяха охранителите на Студията и действаха по заповед отгоре. Кой точно е дал заповедта, не е толкова съществено — това е подробност. Главният въпрос е за какво им трябва тялото.

Хари стисна зъби, потискайки желанието си отново да строши носа на кучия син.

— Тан’елкот — процеди той, — дори в добрите си дни не се отличавам с особено търпение. А днес не ми е от най-добрите дни. Зарежи тия шибани игрички!

— Хубаво. — Той се изправи и се извиси над Хари, откроявайки се на фона на аварийното осветление. — Мога да ти кажа точно за какво му е на Студията тялото на Бърн.

— Господи, надявам се да е така.

— Искат да го използват, за да убият Палас Рил.

Докато гледаше нагоре към скритото в сенките лице на Тан’елкот, Хари почувства как силата изтича от коленете му сякаш през кранове в петите.

— Не разбирам — изрече той вцепенено.

— Според мен е очевидно. — Тан’елкот тръгна нататък през Залата на Каин, насочвайки се към апартамента си. — Студията открадна Бърн. А Палас Рил е единствената, която може да попречи на плановете на Студията относно моя свят. — Гласът му кънтеше между каменните стени. — Бърн беше най-големият майстор на меча през своята епоха, а може би и през всички епохи. Бойните умения — както и всеки друг вид физически умения, дори ходенето и говоренето — зависят от състоянието на рефлексите. Вдигнатият от гроба труп на Бърн ще притежава същото майсторство, дори и лишен от висшите когнитивни функции, управляващи тактиката. И разбира се, заедно с трупа му те са взели и Косал.

Хари, който беше тръгнал подир него, внезапно застина; при тези думи гърбът го заболя свирепо.

Сцената от восъчни фигури насред залата изобразяваше точно този момент в горещия анхански ден преди седем години на Стадиона на победата. Високо отгоре се бяха сплели в божествен сблъсък фигурите на Ма’елкот и Палас Рил. А в центъра на сцената Каин, хванал ножовете си в ръце, се хвърляше към меча в ръката на Бърн.

Ако в Екзозеума имаше електричество, сцената щеше да се осветява от бялото сияние, излъчвано от фигурата на Палас Рил. Сега, в прорязания от черни сенки полумрак, сцената живееше свой странен, кошмарен живот. Мракът беше скрил жиците, придържащи фигурите; за един дълъг миг на дезориентация Хари не можеше да разбере дали стои отстрани и наблюдава сцената, или е скочилата към меча фигура вътре в нея…

… и за момент отново усети зловещото вибриране на зъбите си, когато тресящото се острие на Косал разсичаше като масло гръбнака му…

Потърка главата си, сякаш по този начин можеше да вкара порция здрав разум в черепа си, и изръмжа на себе си, че трябва да се вземе в ръце.

— Вдигнатият от гроба труп?

Тан’елкот спря до вратата и въздъхна като вбесен от студента си преподавател.

— Трябва ли да ти обяснявам всяко отделно звено в тази верига от разсъждения? Ето, по-просто казано: Палас Рил — Чамбарая — е богиня на живота. Нито една жива твар не може да се промъкне до нея незабелязана, както и да се маскира. От друга страна, ако мощно магическо оръжие се управлява от нежива твар… Нужно ли е да продължавам?

Лицето на восъчното изображение на Бърн като че се помръдна сред черните сенки. Стъклените очи проблеснаха зловещо и сякаш преместиха поглед от восъчния Каин към Палас Рил по-горе. В този съдбовен миг — най-знаменития миг от най-знаменитото приключение на всички времена — Каин се беше нахвърлил върху меча на Бърн, защото това беше последната му надежда за спасяването на Палас Рил.

Гърдите на Хари се изпълниха с безсилен гняв.

Разбира се — помисли си той. — Разбира се, в това има логика.

Хората, които стояха зад всичко това, биха могли да изберат който и да е труп за оръжието си; на тях дори не им трябваше да изравят труп — биха могли да наемат един от ходещите мъртъвци в Лабиринта на Анхана. Вместо това те бяха взели Бърн. За да знае Хари какво ще последва.

За да знае, че не може да направи нищо, за да го спре.

В лошите стари времена, когато двамата с Шана не бяха способни да си кажат дори дума, без да се разрази скандал, тя постоянно го обвиняваше в това, че е маниакално обсебен от себе си; обичаше да му напомня, че едно или друго нещо няма нищо общо с него. „Не всичко в този шибан свят се върти около теб!“

Да, може би — помисли си той. — Но не и в този случай. Не знам защо или как, но в това няма никакво съмнение. Всичко е заради мен.

Бяха му казвали: най-ценното умение на успешния Администратор е да знае кога да не прави нищо.

Точно както баща ми — не умея да си държа затворена шибаната уста.

— Както знаеш, не съм особено голям почитател на Палас Рил — каза Тан’елкот, докато вадеше ключовете си — нормалното за Отвъдие поле парализираше ключалките с разпознаване на отпечатъците толкова ефективно, колкото й байпасът на Хари; всичко вътрешни врати в Екзозеума се отваряха с обикновени ключове. — Въпреки това тя е единственият щит между моите Деца и господарите на този… на този култ към смъртта, който наричате Студията. Има ли нещо, което можеш да направиш?

Хари поклати глава, усещайки в устата си вкус на желязо и горчива пепел.

— Само да можех да й изпратя съобщение по някакъв начин… Тя може да се справи с всичко, ако е подготвена за него. — Той разпери ръце безпомощно. — Но Студията ме изпревари и тук.

Той вече усещаше вкуса на поражението. Беше получил твърде много удари от твърде много различни посоки. Вече губеше.

Тя щеше да умре.

При чесмод капсулата й беше казал: „Ако попаднеш в беда, този път няма да мога да дойда да те измъкна.“

Как можа да стигне до това положение — да се чувства толкова безполезен и виновен?

Главата го болеше; той притисна длани към слепоочията си и замижа. Сякаш около черепа му имаше метална лента, която се затягаше все повече и повече — във всеки момент костта му можеше да се пръсне, изпращайки мозъка му навън през очните ябълки.

— Ще направя каквото мога, но първо… — Тан’елкот махна с ръка към аварийното осветление и сенките, обгърнали Екзозеума, — първо ми трябва място, където да живея. Акумулаторите на тези ваши хамути си имат свой предел. Амплитудният разпад — както си ми напомнял много пъти — е крайно неприятна смърт.

— Къде смяташ да отидеш?

Тан’елкот сви рамене.

— Моите произведения имат успех сред Незаетите — някои от тях имат трезори с нормално за Отвъдие поле, като онзи, който ти поддържаш в Аби, само че по-големи, за съхраняване на артефакти, доставени от Актьори на Земята. Сигурен съм, че не един от тях ще се съгласи да ме приюти, докато тази ситуация — още едно махване с ръката — не се разреши.

Той се обърна към вратата на апартамента си.

— Само да взема резервния си хамут — и ще съм готов за тръгване.

Той отвори вратата — и из целия Екзозеум се разля светлина.

Хари подскочи, сякаш до него е ударила мълния. Отгоре фигурата на Палас Рил пламна като ядрена горелка и имитацията на сила на имитацията на Ма’елкот свърза телата им чрез огнена струя. Хари стисна зъби, докато сърцето му отново не заби нормално.

— Изглежда, в края на краищата няма да ти се наложи да се местиш — каза той.

— Не ставай идиот — отвърна Тан’елкот, скривайки се в апартамента.

Хари пристъпи към вратата.

— Но щом електричеството се върна…

Тан’елкот стоеше при бюрото си, с гръб към Хари.

— Ти все още ходиш.

Гласът му беше изпълнен с изгарящо презрение.

— Аха. — Хари се намръщи замислено, отстъпвайки от вратата. — Но в това няма никакъв смисъл, мамка му!

Генераторът на нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума се подсигуряваше от собствената електрическа мрежа на Студията — не беше възможно токът да се върне, а полето — не.

Всъщност нямаше никаква причина и самото проклето електричество да се изключи. Нали имаше резервен генератор, а дори и той да излезеше от строя, Екзозеумът би се включил към градската електрическа мрежа — събраната в него колекция беше уникална и много от експонатите адски бързо щяха да бъдат подложени на амплитудно разпадане, ако електричеството не се върнеше. Ако Хари не го отвличаха събитията от изминалия ден, веднага щеше да разбере: единствената причина да се изключи електричеството можеше да бъде спирането на полето.

Но за какво му е на някого да прави това? Дали той не беше просто параноик, или наистина намирисваше на саботаж? Въпросът не е дали съм параноик — помисли си той, — а дали съм достатъчно параноичен.

Сега електричеството се беше върнало, но полето го нямаше…

Хари погледна намръщено към пода.

— Каква е тази гадост?

Спортните обувки на Тан’елкот оставяха върху килима в зоната на „гостната“ му отчетливи следи на места, където се стелеше някакъв сребрист прашец, наподобяващ небрежно разсипан пестицид.

— Каква е тази прах, по дяволите? — поинтересува се Хари зад гърба на Тан’елкот. — Вече с мрамор ли работиш?

— Аха — потвърди разсеяно Тан’елкот, докато прелистваше старинен бележник от хартиен листове, който беше измъкнал от чекмеджето на бюрото си. — Но това не е мраморна прах — моето пневматично длето я засмуква и я изхвърля навън. Вдишването на мраморна прах води до няколко различни увреждания на белите дробове, както и до хронични разстройства, така че въпреки пневматичното длето по време на работа използвам дихателен апарат. А, ето го! — възкликна той доволно, сочейки нужното място в бележника с пръста си с размер на наденица. — Ренци Доул. Той има няколко от творбите ми и няколко пъти ме е канил на гости в Кауай. И — което е най-важното — той не е приятел със Студията.

Хари кимна не по-малко разсеяно. Той знаеше всичко за Незаетия Доул — неговата покойна леля дълги години беше патрон на Шана. Ренци Доул беше един от най-недолюбваните от Хари хора; Незаетият беше нарушил изричните инструкции в завещанието на леля си и беше прекратил патронажа над Шана.

Но сега Хари го тревожеше нещо друго — една мисъл, която беше неясна, мъглива, още неоформила се напълно; мозъкът му беше отвикнал да се подлага на такива натоварвания.

— Ъъъ, Тан’елкот? — започна Хари неуверено.

Защо му е на някого да включва електричеството, а не нормалното за Отвъдие поле?

Явно за да бъдат използвани някакви прибори, изискващи за работата си електричество и земните физични закони. Нещо електронно. Като терминалите.

— Тан’елкот — повтори Хари. — Не се обаждай.

— Не ставай смешен. Какъв избор имам?

В нормалното за Отвъдие поле не действа никаква електроника — дори устройствата за разпознаване на глас в електронните ключалки.

— Казвам ти — повтори Хари по-силно и по-уверено, — не го прави. Трябва да ме послушаш.

Той пристъпи към бившия император така, сякаш се канеше да го отдръпне от бюрото насила.

Чиповете за разпознаване на гласа се използват не само в електронните ключалки или за ограничаване на достъпа до места в мрежата; с тях може да се активират почти всякакви устройства…

— Глупости — каза бившият император, натискайки бутона на микрофона.

… като детонатори.

— Не го прави!

— Ирида — продължи Тан’елкот, — свържи ме с…

Остатъкът от фразата му беше заглушен от чудовищен гръм.