Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (43)

8.

Сребристият сумрак мирише на кръв.

Поклащам се на пети в покрайнините на мъртвото село, а дългата ми коса с цвета на лунна светлина се вее като прозрачен ореол около ушите ми. Когато Т’фар се спуска към западния хоризонт и светлината на деня угасва, моето хирургически подсилено зрение реагира и хлътналите скелети на колибите придобиват яркостта и остротата на хромиран нож.

Това изобщо не е добра идея. Глупава е.

Но въпреки това аз изпращам през октавата на Сливането образите на моите спътници, скрити в гората, и мой образ — как влизам предпазливо в мъртвото село: Останете там. Аз влизам.

Сливането ми връща основно ехо от тревога и недоволство от страна на Л’джанела, Килани и Финал, достатъчно силно, за да обезпокои конете, и в добавка язвително-кисел образ от брат ми Торонел: умряла маймуна с моето лице, която гние върху купчина пропити с масло цепеници: Не очаквай от мен да подпаля кладата ти, когато човешката ти кръв те погуби, маймунче.

Усмихвам се с горчивина. Образът, който изпращам в отговор, е на държащия юздите на коня Рони, докато аз се промъквам в селото като котка с подпалена опашка: Бъди готов. Може да изляза оттук по-бързо, отколкото влизам.

Едва доловим ветрец размърдва гората, поклащайки клоните над главата ми, и кара зелените Обвивки на живите дървета да потрепват като сянка на свещ. Селото кипи от мъничките, по-ярки Обвивки на горски животинки, повечето от които угасват с края на деня, потъвайки в земните тонове на съня. Малки птички пърхат в гнездата си сред клоните; лалугери, полски мишки и безбройните им братовчеди се заравят на закътано в земята, за да се скрият от тихото пикиране на пробуждащите се бухали. Гората е жива, но селото е мъртво.

В едно живо село на Първия народ тези колиби, построени от счупени клони, щяха да изглеждат като изградени от живи дървета, натрити с благовония и украсени с деликатен филигран от платина и злато. В едно живо село въздухът щеше да носи аромата на пържени в масло гъби, на чудесна пенеща се бира, която се излива от дъбови бъчви, на благоуханния дим от огнищата, където горят имел и ясен. В едно живо село дори тишината щеше да вибрира от едва чутия смях на деца.

Тишината в това село се е изгубила сред крясъците на гарваните, дърлещи се заради мършата.

Това село вони на развалено месо.

Повтарям: това изобщо не е добра идея. Глупава е.

Но аз съм принц, а това е моят народ. Ако не го направя аз, ще го направи Рони; макар да е в много по-голяма степен язвителен светски лъв, отколкото воин, той също е принц. Това е моя работа. Аз притежавам много по-голяма увереност в способностите си да оцелявам в неочаквани ситуации. И честно казано, аз нямам кой знае какво да губя.

Застанал на края на селото, аз опирам дръжката на извития ми лък в ботуша, огъвам го и му слагам тетивата. От колчана на колана ми изваждам стрела със сребърен накрайник и я поставям в тетивата. Влизам в селото — тихо, като протягаща се в здрача сянка; това е едно от нещата, което правя почти толкова добре, колкото истинските първородни.

Дълбоко в гората, около дънерите на горски великани, се издигат заслони, които разчитат на сянката на извисяващите се над тях дървета да пречи на растежа на храсталаците. Нашите села са открити като самата гора — единствената им защита е умението на първородните да създават Фантазии. Аз притичвам от дърво към дърво, поглъщайки с обонянието си информацията, недостъпна за зрението — нищо, че е хирургически подсилено; в грубите заслони е твърде тъмно.

От всеки прозорец вони на гниеща кръв.

През процепите в ъглите на една порутена колиба се вижда шумна група от черни крила и криви клюнове, които крачат по отъпканата земя. Приближавам се и разширявам Обвивката си, за да перна леко аленото сияние на техните Обвивки. Гарваните се разпръсват, някои разперват тромаво криле, други просто се отдалечават, твърде дебели и претъпкани с храна, за да могат да летят.

Хранили са се от трупа на малък фей, който лежи проснат на земята като захвърлена кукла. Той е много малък, може би шест– или седемгодишен, а ярките цветове на кафтана му още не са избледнели от слънчевите лъчи. Любящите ръце, които са изплели този кафтан и са украсили широкия кожен колан, с който е пристегнат, са направили и дървения меч и малкия лък, които лежат до него.

Прикляквам до трупа, стиснал лъка заедно със стрелата в свободната си лява ръка. Предпазливо извръщам лицето на малкия фей към последните лъчи дневна светлина. В едната му празна очна ябълка, в носа и отворената уста се гърчат личинки, но другото му око се взира в мен от мъртвото лице като опушен опал. Гарваните са изкълвали само част от устните и езика; дори нежната плът под брадичката не е докосната.

Сърцето ми препуска в галоп. Съдейки по големината на личинките, детето е мъртво от поне три дни; досега гарваните би трябвало да са изкълвали лицето му до костта. Вече би трябвало да са стигнали до черния дроб и белите му дробове, освен ако някой по-голям мършояд не ги е прогонил — а това тяло не носи никакви белези от работа на нещо по-голямо от птици. Нещо беше гонило гарваните.

Нещо в това село все още е живо.

Махай се оттам, предава с думи Килани. От четиримата, които чакат извън границите на селото, тя е най-добрият ловец и разбира идеално какво означава трупът на детето. Този фей е бил оставен умишлено на открито: като примамка.

Аз също съм примамка.

Отпускам се на едно коляно на земята и се преструвам, че цялото ми внимание е насочено към огледа на трупа. Някъде зад мен се разнася шумоленето на леки стъпки заедно с приглушено дишане, тежко и дрезгаво.

Подменени, по-бързо! Махай се оттам! Това вече са Л’джанела и Финал, които прибавят към гласа на Килани образите на сенчеста, чудовищна фигура, която се е извисила над рамото си. По-бързо!

Аз се навеждам още малко над детето. Правя го инстинктивно, за да намаля размера на мишената.

Оставете го, предлага Торонел и ни изпраща образ: маймуна с лицето на Делиан, която усърдно се занимава с изключително сложен пъзел: Оставете маймунчето да си играе играта. Понякога знае какво прави.

Моля ви, добри богове, нека това да е един от тези случаи.

Внимателно отмествам тялото на фея, но не откривам нищо, което да прилича на смъртоносна рана. Земята, върху която лежи, е изпотъпкана от гарванови крака и по нея не може да се открият следи. Ръцете на детето са сгърчени в предсмъртна конвулсия и все още са като вкаменени, макар че трупното вкочаняване отдавна е преминало. От отчасти изкълваната му уста е изтекла слюнка и се е просмукала в земята — оставяйки след себе си следа по бузата му, обагрена с кръв. Следата има странен, напукан вид, като изсъхнала сапунена пяна.

Устата ми внезапно пресъхва и усещам ледено пробождане в стомаха. Внимателно се вглеждам в засъхналите петна, сдържайки дъха си и проклинайки сгъстяващия се мрак.

Майко мила!

О, мамка му, мамка му, о, боже. Моля те, нека да греша.

Би могло да е всичко. Би могло. Може би си е напълнил устата със сурови листа от рит например; или може на майтап да е решил да дъвче калъп сапун и да е получил удар.

Но всъщност не го вярвам; някои торбалани от детските сънища са заседнали толкова надълбоко в съзнанието, че просто никога не могат да бъдат сбъркани. Изсъхналата пяна по лицето, сгърчените пръсти с кал под ноктите, насъбрана при последните конвулсии…

Ако трупът беше по-пресен, щях да кажа със сигурност: езикът щеше да е черен, изсъхнал и напукан като тинеста земя в края на лятното засушаване; гърлото щеше да е толкова подуто, че главата нямаше да може да се върти.

Зад мен отново прозвучават стъпки. Едва ги чувам; погълнат съм от идеята да отворя черепа на фея, да изрежа малко тъкан от основата на мозъка, да импровизирам някаква магическа лупа, за да направя достатъчно мощен микроскоп, с който да издиря в невроните клетките на Негри…

Невидимите стъпки внезапно се забързват и този път викът, който се разнася през Сливането, е на брат ми: ДЕЛИАН!

Хвърлям се надясно, облягайки лакътя си на земята, за да се претърколя през рамо и да се изправя в приклекнало положение, докато нападателят ми профучава покрай мен. Лявата ми ръка продължава да стиска лъка; издърпвам стрелата към гърдите си и я пускам, без да се целя, позволявайки на тялото ми да действа без намесата на ума.

Сребърният накрайник пробива ребрата на млад силен фей. Той се гърчи, ръмжи и дращи с нокти по дръжката на стрелата като ранена пума. Дръжката се чупи и парчето дърво наранява дланта му.

— Убиец, убиец! — хрипти той, след което скача към мен, протегнал празните си ръце; пръстите му са сгърчени като хищнически нокти.

Пускам лъка на земята и отново се плъзвам настрани, гмуркайки се под ръката му. Изваждам рапирата от ножницата й, която виси на лявото ми бедро; тя звънва като сребърна камбанка. Когато той отново се обръща към мен, за да ме нападне, аз се хвърлям напред и пронизвам с острието бедрото му малко над коляното, след което го завъртам така, че острите ръбове да разсекат подколянното сухожилие.

Кракът му се подкосява и той пада странично на земята; гърчи се, ръмжейки нечленоразделно, и дере земята с нокти, докато се опитва да се довлече до мен.

Може да не е сам — достига до мен мисълта на Рони. — Идвам при теб.

НЕ! — изревавам аз така, че Сливането ми връща ехото от силна болка, която са изпитали и четиримата ми спътници. — НЕ МЪРДАЙТЕ ОТ МЕСТАТА СИ!

Не ни крещи, маймунче. Силният глас не те прави безсмъртен. Някой трябва да ти пази гърба.

Как да му го обясня?

Рони, кълна се в честта на нашия дом, че не можеш да дойдеш тук. Ако влезеш в това село, ще умреш. Повярвай ми.

Човешката ти кръв ли е причина за това, малки братко?

А, да, точно така… Трябва да перифразирам; в Сливането трудно се споделят лъжи и е невъзможно да се скриват. Ярките оранжеви жила, с които приятелите ми посрещат лъжата ми, се забиват като игли в сърцето ми.

Моля те, Рони. Сега те моля. Стой надалеч.

Аз съм най-възрастният тук, Делиан. Аз трябваше да рискувам пръв. Това означава неприятности — Рони никога не ме нарича по име, освен ако не е твърде разстроен, за да ръси обиди, а от последния път, когато изтъкна ранга си, минаха години. Или ти ще се махнеш оттам, или аз ще дойда да те изведа.

Недей. Просто недей.

Диалогът не отнема повече от секунда. Аз прикляквам до ранения фей и протягам Обвивката си, за да докосна аурата му — алена, с искрящи лилави жилки, — която пулсира около фигурата му като студен пламък. Докато деликатно настройвам собствената си Обвивка към този кървав оттенък с виолетови мълнии, усещането за Сливането избледнява. Сега, за пръв път откакто ние петимата напуснахме Митондион, аз съм напълно сам.

След като Обвивката ми се настройва изцяло към неговата, аз се разтварям пред течния вихър на Потока. Цялата енергия на заобикалящата ме гора нахлува в ума ми; аз внимателно поемам контрола над мускулите му и успокоявам треперенето му.

Той се съпротивлява, но както се съпротивлява звяр или пък човек, като противопоставя силата на волята си срещу менталната ми хватка; той отказва да повярва, че крайниците не искат да му се подчинят, и се подхранва от яростта си. Аз не съм от най-опитните ментални бойци — всеки от братята ми може да ме победи, — но никой не може да се мери със суровата ми сила. Братята ми обичат да ми се подиграват, че съм грациозен като кално свлачище, но дори като свлачище аз мога да надвия всеки само с грубата си сила.

Играя си с него като с кукла на конци, използвайки собствените му мускули, за да го преобърна по гръб и да повдигна главата му, за да огледам лицето му.

Очите му са обградени от подпухнала, пурпурночерна плът; в ъгълчетата им е засъхнала бледа жълтеникава кора, която е полепнала по миглите и се е стекла надолу по бузите. По напуканите черни устни е избила розова пяна с алени жилки, езикът му също е почернял и напукан и от него се стича гъста като слуз кръв, а плътта под брадичката му е подпухнала до такава степен, че кожата му се е изопнала като кора на пъпеш.

Студеното гадене, което се бе появило в стомаха ми, докато преглеждах детето, сега замръзва в ледена буца.

Това не би трябвало да е възможно.

Опитвам се да произнеса едно тихо „ох, мамка му, мамка му“, но гърлото ми се е стегнало така, че не мога дори да шепна.

Т’фар се скрива зад хоризонта и розовата светлина на залеза се сменя от сиянието на Т’лан, която се издига над източните планински хребети. Аз се изправям, заставам до лежащия безпомощно в краката ми фей и гледам как кръвта му постепенно почернява. Вдигам тънкото острие — лунното сребро се стича по него като вода — и си представям как бавно, с влажно хрущене, то прониква с корема на лежащия, върхът му търси треперещото му сърце, за да разреже този мускул и да изцеди живота от очите му.

Това е единственото лекарство, което мога да му предложа.

Не съм принц на първородните по рождение. Бих могъл да отхвърля тази чест и дълга, който я придружава. Знаех от деня, в който Т’фарел Рейвънлок изрече фразата за Осиновяването пред събраните членове на дома Митондион, че този дълг ще се превърне в част от живота ми.

Аз си го избрах. И вече е твърде късно да се отказвам.

Отпускам посребреното от луната острие, докато върхът му не опира под лъжичката на безсилния фей. През синхронизираните ни Обвивки преминават импулси на нещо по-дълбоко и интимно от обикновен физически контакт. Той завърта гуреливите си очи, за да срещне погледа ми, и аз се прехвърлям в него.

За една секунда се превръщам в ранения фей…

Лежащ неподвижно на изстиващата земя, заключен в непослушното си тяло, при всяко вдишване аз чувствам как счупеното ми ребро се търка в пробилата белия ми дроб стрела с противно скърцане, а под крака ми с прерязаното сухожилие се събира гореща локва кръв. Но това е нищо в сравнение с адската болка в гърлото ми.

Някой е взел горяща цепеница от огъня и я е тикнал в устата ми; сега се опитва да я натика надолу в гърлото ми в такт с неравномерното бумтене на сърцето ми. Мъчи ме жажда, болезнен копнеж за капчица влага, от който боли дори повече, отколкото натрошеното стъкло, което е натикано в гърлото ми. От четири часа мисля само за вода, за прохладни чисти горски потоци, които могат да успокоят гърлото ми и да смекчат треската. Тя кара лицето ми да пламти, да се пече бавно на огъня, изгарящ вътрешностите ми, изпепеляващ устните ми до кървави въглища, препичащ езика ми до почерняла кожа в пещта, в която се е превърнала устата ми. Водата е единственото ми спасение. Но дори утринната роса, с която са напоени висящите от дърветата мъхове, изгаря гърлото ми като вряща киселина. Минаха два дни, откакто за последен път успях да преглътна.

Прехвърлянето продължава само миг, но ме оставя целия разтреперан, по челото ми се стича пот. Би могло и да е по-зле: бих могъл да потъна в миналото му, да почувствам нервната свръхчувствителност, когато и най-тихият шепот се забива като игла в тъпанчетата на ушите, пламъкът и на най-слабата свещ реже като нож очите, непоносимия сърбеж, ненаситния глад и конвулсивното повръщане, нарастващата самоубийствена параноя, която превръща съпругата, децата и дори родителите ти в злобно ухилени чудовища, дълбаещи в мозъка ти…

Знам наизуст всички тези симптоми; те са се затаили като черни сенки в дъното на ума ми, дебнат в покрайнините на съзнанието ми, чудейки се кога най-после ще се окажат достойни за действителността.

Днес съм благодарен за своята способност да се прехвърлям. Тя облекчава дълга ми, превръща го в милосърдие.

Задържам фея неподвижен и се отпускам върху меча си. Острието пронизва корема му, срещайки съпротивата на мускулите, които се свиват спазматично около него. Извъртам острието нагоре, за да намеря сърцето му, и го разсичам, остъргвайки гръбнака с върха му.

Минават минута или две, преди той да умре. Въпреки конвулсиите на сърцето му и кръвта, която пълни коремната му кухина, той е все още жив, все още в съзнание, продължава да ме гледа с лудите си гладни очи, докато тялото му угасва на части, докато притокът на кръв спре първо към крайниците му, след това към червата и гръдния кош, поддържайки докрай пламъка на последната искра съзнание.

Гледам я как примигва и угасва.

Избърсвам острието на рапирата, но вместо да я прибера в ножницата й, забивам върха й в едно коренище, което е изпълзяло над земята, и я оставям там да се полюлява леко под лунната светлина. Издърпвам счупената стрела от трупа и постъпвам с нея по същия начин.

Бавно развързвам плетения кожен колан, на който е окачена ножницата ми, и потрепервам. Свалям го от кръста си и го окачам върху дръжката на рапирата ми. Следват ризата и панталонът ми, после чорапите и ботушите. Струпвам ги на купчина между меча ми и счупената стрела. Вдигам лъка ми, който лежи на земята няколко крачки по-нататък; с тържествен жест го поставям върху купчината.

— Какви ги вършиш, да му се не види? — Гласът на Рони звучи дрезгаво — дни са минали от последния път, когато е говорил на глас — и типичното му подигравателно звучене подозрително липсва. — Облечи се, Делиан! Полудя ли?

Той стои зад мен; обръщам се и срещам погледа му. Моят брат: най-добрият ми приятел. Рони се е надвесил над мъртвото дете, отвращение и ужас са изкривили деликатните черти на лицето му и в продължение на цялата мъчителна вечност между два удара на сърцето ми аз мога само да го гледам. Не мога да помръдна, не мога да дишам, не мога да мигам. Погълнат съм изцяло от агонизиращото желание брат ми да се беше родил страхливец.

Страхливец, който никога нямаше да влезе в селото; страхливец, който никога нямаше да напусне Митондион и да се впусне в опасно безполезно пътуване със своя почти луд, опетнен от човешката си кръв брат.

Страхливец, който щеше да остане жив.

Завръщам се в тялото си някак смален, сякаш светът се е свил и аз трябва да намеря начин да се вместя в него.

— Какво си правил тук? Делиан, отговори ми! Какво са ти сторили?

Все още не мога да го осъзная — може би никога няма да успея.

Рони сигурно вече е мъртъв.

Той се приближава до мен, протяга едно пипало от Обвивката си, което променя цвета си в целия спектър, докато той го настройва за ментална хватка. В момента, в който напуска октавата на Сливането, аз издърпвам рапирата си от коренището и се хвърлям към брат ми. Едно от предимствата на смъртния ми произход е силата на тялото ми, с която не може да се мери нито един първороден; когато дръжката на рапирата удря Рони по слепоочието, той рухва на земята като камък.

Надвесвам се над него, останал без дъх от ужасната болка в гърдите ми.

Миг по-късно връщам рапирата на мястото й в коренището, след което коленича до Рони и бързо го събличам. Струпвам дрехите му на купчина върху моите и оставям до тях ботушите му. Гол, бос и невъоръжен, аз обхождам цялото мъртво село, събирайки сила от Потока в един огнен образ, който поддържам в съзнанието ми ясен като в сън; при всяка моя стъпка земята избухва в пламъци.

При първия намек за пушек приятелите ни вдигат тревога от гората, използвайки гласовете си, след като не откриват отговори в Сливането. Изпращам им мислено само една дума: Търпение!

Обръщам се към центъра на селото, а огънят ме следва по петите като вярно кученце. Когато стигам до коренището, вдигам брат ми на ръце и поглеждам към безразличните звезди.

Смъртта на целия ми народ танцува в огнения кръг, който ме е обгърнал. Заклевам се — Т’наларан, Дух на живота, чуваш ли ме? — заклевам се, че няма да позволя на тази смърт да премине през мен.

С един безмълвен зов привличам пречистващия огън към нас; ярки като слънце, пламъците препускат светкавично по горския килим. Към луната се издига отровна димна гъба; тя израства от самодивския кръг от въглени, които тлеят като безброй очи в обграждащата ни тъмнина.

Стоя в средата му, понесъл Рони на ръце; и двамата дишаме тежко в наситения с пушек въздух. Платинената му коса се превръща във вонящи въглени; плътта му е покрита с фина сивкава пепел, останки от обгорелия му епидермис. Предполагам, че аз изглеждам още по-ужасно.

— Така — мърморя аз, а гласът ми е слаб и безцветен като пепелта в сърцето ми, — сега трябва само да измисля някоя добра лъжа за пред останалите и може би всичко ще бъде наред.