Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (204)

9.

Социалният полицай до вратата на операционната зала беше стоял неподвижен толкова дълго, че когато най-после се раздвижи, Ейвъри Шанкс се сепна; парещото усещане в гърба й се разпростря болезнено до пръстите на ръцете и краката й. Тя сви изтръпналите си пръсти в слаби безсилни юмруци и се изгърби, опитвайки се да скрие бясното туптене на сърцето си. И всичко това заради едно незначително движение: полицаят само беше пристъпил встрани и беше отворил вратата.

В стаята влезе Тан’елкот, следван от други двама полицаи.

Нещо — някаква неуловима промяна в лицето му, в поведението му, нещо сурово и хладно — накара сърцето й да се свие. Усети в устата си метален вкус.

— Тан’елкот — промълви тя с надеждата, че може и да греши. — Готово ли е? Свърши ли най-после?

Той се надвеси над нея като гранитна скала.

— Събери вещите си. Тръгваме си след един час.

— Тръгваме? — тъпо повтори тя, опитвайки се да разгъне схванатите си стави, за да се изправи. — Тан’елкот…?

— Ма’елкот — проправи я безизразно той.

Ейвъри потрепери.

— Не разбирам…

Той вече й беше обърнал гръб. Стоеше до масата, към която бе привързана Фейт, и разкопчаваше ремъците й. Двамата социални полицаи свалиха пликчетата на системата и катетъра от стойките им край масата и ги закачиха на един стар уред, който стоеше наблизо. Той приличаше на левикресло, но вместо магнитни суспенсори имаше колела: две големи колела със спици отзад, и две по-малки отпред. Тан’елкот повдигна Фейт от масата и започна да я привързва към стола.

Ето каква бе неуловимата промяна: Ейвъри вече я забелязваше. Той като че ли не усещаше присъствието на Социалната полиция, нито пък те неговото, но всички работеха заедно в механична координация на движенията, без думи или жестове.

— Какво правиш? Тан’елкот… Ма’елкот… тя е твърде слаба! Ако я преместиш, ще умре!

Той се озова до нея с една крачка, сграбчи ризата й в ръката си и я изправи на крака, нито грубо, нито внимателно — по-скоро с някакво безлично равнодушие, сякаш тя бе някакво чуждо същество и той не знаеше кое може да й донесе удоволствие или да й причини болка.

— Няма да я оставиш да умре — каза той. — Ще й осигуриш нужните грижи.

— Аз… аз… — Очите й се напълниха със сълзи и гласът й секна.

Твърде дълго бе седяла в тясната стая под погледите на сребърните маски на социалната полиция; сърцето й бе овъглено от продължителните кошмарни часове, в които беше наблюдавала безкрайните кошмари на Фейт.

Копнееше за шишенцето с теравил, което все още се намираше в чантата й; химическата утеха бе единственото, за което можеше да мечтае. Но Ейвъри Шанкс и без това се ненавиждаше достатъчно. Ако си дареше покой, докато Фейт лежеше тук, завързана за стоманената маса, потопена в сумрачните трескави сънища, породени от вливащите се в ръката й наркотици, тя нямаше да се примири със себе си.

Никога.

Вече беше решила, че когато копнежът по успокоителните станеше нетърпим, щеше да ги погълне всичките наведнъж. А ако намереше начин да се скрие от нечовешките сребърни погледи на Социалната полиция, тя щеше да го сподели с Фейт.

Защото никога нямаше да я остави сама тук.

— Да. Всичко, което е необходимо — рече най-накрая тихо тя.

Зад гърба й сопитата обвиваха гърдите на Фейт с блестяща метална сбруя.

— Но… но къде отиваме?

— У дома — отвърна той и отново й обърна гръб, за да нагласи по-добре сбруята.

— У дома? — повтори ужасена тя. — В Отвъдие? Какво се е случило с теб? Защо се държиш така? Не можеш да я местиш като някаква мебел — тя няма да преживее и един ден!

— Един ден — отвърна разсеяно Ма’елкот — ще е достатъчен.