Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (247)

9.

Лежах на леглото, в което бе умрял един от владетелите на Анхана, а друг се бе събудил от смъртта, и се взирах смаяно в мъжа, който е виновен и за двете.

— Не разбирам — казах аз. — Защо мен? В това няма никакъв смисъл.

— Все още не си имал достатъчно време, за да го обмислиш — отговори ми с лека усмивка той.

После се върна от прозореца и си придърпа един лакиран стол с висока облегалка откъм масата. Обърна го с облегалката към мен и го възседна, напомняйки ми за миг толкова силно на Томи, че очите ми внезапно се напълниха със сълзи.

— Новият Император не може да е само на хората, вече не — рече той. — Всички трябва да работят заедно. Ти вече си Митондион. Народите ще те следват. Но си роден човек, така че благородниците ще те приемат — неохотно, разбира се, но ще помнят, че бог е на твоя страна. Техният бог. А ти ще имаш нужда от него: Слепият бог все още е там някъде и двамата знаем, че той няма да се предаде.

Каин се наведе напред, сякаш искаше да сподели с мен някаква тайна.

— Работата на Императора ще е да защитава Отвъдие. Ти си роден на Земята. Знаеш срещу какво сме изправени. Едно от нещата, които правят Императора велик владетел, е способността да подбира отговорни, способни и честни хора за ръководене на държавните дела. И кой е по-добър от теб? Кой по-добре от теб може да решава спорове и препирните на провинциалните барони? Кой по-добре от теб може да сключва съюзи? Кой ще работи по-усилено? Кого ще го е грижа повече? Мамка му, Крис — кой е по-добър от теб във всичко?

— Но, Хари… — Притискам пръстите си към очите, за да изтрия сълзите. — Но всичко, което върша, се оказва погрешно.

Каин сви рамене, отхвърляйки възражението ми като неудачно — и може би беше прав.

— Вярно, нещата не се развиват така, както очакваш — или както си се надявал, — но погрешно? — Той ми се ухили. — Ще трябва да обсъдиш това с т’Пас.

— Т’Пас… — промърморих аз. — Как е тя?

— Жива е. Отнесе един куршум и сума ти шрапнели на Пътя на боговете, но оцеля. Здрава жена, няма грешка. Но заради цялата тази история леко се чална — сигурно е решила, че в края на краищата аз съм някакъв бог и тя е моят пророк. Така че се е захванала да ми създава църква. Всеки път, когато й кажа да престане, тя свива рамене и ми казва, че уважава желанията ми, но не е склонна да се подчини — завърши той с язвителен тон.

— Т’Пас обичаше да казва, че хората са или овце, или вълци — казах замислено аз, наблюдавайки как облаците минават пред прозореца. — Аз от кои съм, Хари?

— Е, нали знаеш аз какво казвам: на света има два типа хора — онези, които казват неща като „На света има два типа хора“, и другите, които знаят, че първият тип са просто торби с лайна.

Изчака ме да осмисля думите му и аз му се усмихнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

— Но това е доста сериозно — рече той. — Двуполюсните системи се сриват при допира с истинския свят. Лъжа или истина, вярно или грешно, добро или лошо — това е за математиците и философите. За теолозите. А навън, в истинския свят? Вярно, има овце, има и вълци — но има и овчари.

— Овчари — повторих аз.

Хари кимна.

— Да. Може би истинската ти задача е да пазиш хората като тях… — С леко кимване на главата той ми показа света отвъд прозореца — … от хората като мен.

Доста време размишлявах върху това и трябва да призная, че ми харесва как звучи.

Винаги се изненадвам, когато от устата му излизат такива думи; толкова е лесно да забравя, че е бил отгледан от бивш университетски професор — и то от автора на „Предания на Първия народ“. И това е достатъчно, за да ми напомни колко повърхностен и ограничен от кастови предразсъдъци си оставам след всичките тези години; нуждата ми да обяснявам дарбите му с произхода му. Може би като безсмъртен, някой ден ще надрасна себе си; относно това тая някакви надежди.

— А останалият свят? — попитах аз. — Кой ще защитава хората като теб?

— Вълците нямат нужда от защита — отвърна той. — Нуждаем се единствено от малко открити пространства — по-малко огради, по-малко бетон — и можем сами да се грижим за себе си.

— Овце, вълци и овчари — промърморих аз. Надигнах се и седнах в леглото, а Хари ми подаде един халат от толкова мека коприна, че едва го усетих. Увих го около раменете си и отидох до прозореца, възхищавайки се на правите ми, силни, здрави крака.

Погледнах към града, който хората бавно издигаха от пепелта.

— И освен това трябва да има мравки и орли, дървета, цветя и риба. Всяко нещо — с природата си; и колкото повече са те, толкова по-красив е светът.

— Касапи и пекари, че даже и свещари — изсумтя Каин, цитирайки стара броилка. — Това е просто някаква шибана метафора. Не задълбавай чак толкова в нея.

Кимнах.

— И императори. Наистина ли смяташ, че ще се справя, Хари? — Обърнах се с лице към него. — Наистина ли?

Каин ме погледна, присвивайки очи под светлината на залязващото слънце.

— През целия ми живот е имало само трима души, на които наистина съм вярвал — каза той. — Единият е баща ми. Другите двама си ти.

Думите му ме изгарят всеки път, когато гледам тази сцена в Огледалото на Каин; боли ме от жалост, която не мога да споделя с него. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам, че не може да включи съпругата си в тази малка компания. Много добре знам колко ще го нараня.

И през очите му се виждам как изричам:

— Добре. Мога да опитам. Просто… ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.

— Няма много време — казва ми той. — Шибаната ти коронация започва след по-малко от час. Хайде, давай да те приготвим.

— Да — виждам се как му отговарям. — Хайде.