Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (152)

2.

Представям си очакващите ме тъмни часове и дни, които по нищо не се различават от вече отминалите часове и дни: няма светлина, която да очертава контурите на света, няма тишина. Вечна нощ, пронизана от напрегнати погледи. Понякога хората ме заговарят, понякога аз им отговарям.

Не хора. Шахтъри. Никой от нас вече не е човек. Мъжът, който седи над мен, има дизентерия и всеки път, когато изпуска поредната смрадлива порция, той плаче. Не спира да ми повтаря колко съжалява.

Отговарям му, че всички съжаляваме.

Не казвам на никого кой съм. Кой бях.

Как бих могъл?

Та аз сам не знам.

Никакъв сън. Никога повече сън: писъците не спират. Те ще продължат да звучат, докато страданията им не съсипят докрай психиката ми. Поне така си мисля, но знам, че заспивам…

Защото понякога се събуждам от светлината, която виждам в съня си.

Събуждам се от докосването на ръката на дъщеря ми, от аромата на кожата на жена ми. Събуждам се и се озовавам в безкрайната нощ, във вонята и писъците. Понякога до мен има дървена копаня с парче сирене или накиснат в бульон хляб, която откривам с напипване. Ям с мръсните си ръце.

Веднъж или два пъти се събуждам, когато по стълбите слиза, стиснал в ръката си фенер, затворникът, който се грижи за Шахтата; той е някакъв идиот, с кривогледи увиснали очи, а от леко поотворените му устни се точи лига. Той ни гледа, но аз не мога да си представя, че недоразвитият му мозък разбира какво вижда.

Тук, в Шахтата, мога да прекрача границата между живота и смъртта, без дори да усетя; че с какво е по-различна смъртта? Странното е, че общо взето, нямам нищо против. Дори ми харесва.

Това не е вцепенението на душа, погълната от демони. Не е дори стискането на зъби при мисълта: „Ще се справя.“ Това е чувството на топлина и студ, сърбеж по кожата и сладък вкус в устата, разширяване на сърцето в гърдите ми, което ми е толкова непознато, че минават часове или дни, или години, преди наистина да разбера какво е то.

Като че ли това е щастие.

Не помня кога за последно съм се чувствал толкова добре.

Точно сега — докато лежа гол в мръсотията на мъртвата жена, прикован към камъка, докато гангрената разяжда мъртвите ми крака — съм щастлив както никога преди.

Сигурно миризмата е виновна.