Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (49)

5.

Асансьорът докара Хари до сервизен коридор — гладки бели стени, стоманени врати и безличен килим. А още и следи от времето — плесен по стените, прах в застоялия въздух, в рязък контраст с безупречните свободни за достъп области на Студията. На Хари му се наложи да измине извивката на коридора почти до неговия край, а Роувър го следваше по петите. Врата, която отвори с пръстовия си отпечатък, го отведе до половинкилометровия прозрачен тунел, свързващ Студията и Екзозеума. По цялата дължина на тесния му под беше постлан полиефирен килим. Ниските сиви облаци ръсеха дъждец, който изкривяваше гледката зад бронираното стъкло, а боботенето на дъждовните капки почти заглушаваше шепота на климатиците. Хари крачеше бързо над наподобяващия медена пита гараж на двайсет метра под краката си, заобиколен от десетметрова ограда.

— Роувър, стой! — нареди той на инвалидната си количка, когато достигна бронираната врата на Екзозеума.

Креслото застина на място, изщраквайки със спирачки. Хари седна, прехвърляйки теглото си от крак на крак, намръщи се — беше достатъчно лошо и че използва това нещо, когато има нужда; но не можеше да се почувства уютно, когато седи в количката с функциониращи крака.

Протегна се и предложи пръста на датчика на вратата. Гласовият синтезатор на системата за безопасност каза:

— Достъпът е забранен. — Лица, чието здравословно състояние зависи от биоелектронни импланти, не се допускат в това съоръжение съгласно акта за намаляване на риска от…

— Код Майкълсън едно.

— Моля гласов образец за разпознаване.

— Веднага: „Томи е мърляч, разгонен темерут…“ — каза Хари с безстрастен глас. — Но: „Моля в авангарда, сър!“ — щом лъхне на барут…^[1]

Вратата се плъзна встрани със съскане, разкривайки малко шлюзово помещение, голямо, колкото да побере трима-четирима души. В другия му край имаше втора стоманена врата, на която вместо детектор за отпечатъци имаше голямо мандало.

— Добре дошли в Екзозеума, Администратор Майкълсън.

Хари изкриви лице; мразеше този момент. Пограничните ефекти бяха убийствени.

Пое си дълбоко дъх и премина с количката през прага. Веднага, щом вратата зад гърба му се затвори, краката му започнаха да треперят и да се извиват като галваничната реакция на мускулите на жаба при дисекция. Той изръмжа през зъби и завъртя бясно креслото си, за да може да отвори вътрешната врата; краката му бяха обхванати от такива спазми, сякаш някой беше забил шишове за лед в бедрата му.

Пресичането на границата между земната физика и нормалното за Отвъдие поле на Екзозозеума винаги се превръщаше за Хари в състезание между ръцете и задника му: той трябваше да отвори вътрешната врата, преди да загуби контрол над червата си. Точно на границата, където двете полета се смесват, проклетият байпас обезумява. Но щом се добереше в нормалното за Отвъдие поле, байпасът просто излизаше от строя.

На Хари му се стори, че мина поне час, преди да успее да вдигне мандалото и да отвори вратата. Мигновено цялата чувствителност изтече от краката му. Той се удари няколко пъти по бедрата, за да се убеди, че спазмите му са отминали. Те изглеждаха отпуснати; мускулите му вяло се разтресоха от ударите му.

Сега бяха просто месо.

Все едно съм завързал под задника си две умрели кучета. Само дето не мога да ги изям.

Той с усилие подкара количката по коридора, насочвайки се към балкона, ограждащ Залата на славата. Когато се озова на балкона, огромната изложбена зала внезапно лумна в светлина. Насред залата, окачен на едва видими жици, висеше дракон.

Трийсет и пет метра змиевидна мощ — титаничните й крила се разстилаха като прозрачна шатра над цялата зала, а люспите й блестяха като разноцветни диаманти. Дългата гущерова шия беше извита нагоре, зъбите в гигантската уста бяха дълги колкото половината ръка на Хари, а от гърлото изригваше пламък — ален най-отстрани, оранжев и жълт по-навътре и ослепително бял в самата сърцевина. А в центъра на този невъобразим огън, на малка кръгла платформа двайсетина метра по-долу, беше коленичила в поза за молитва фигура в блестящи доспехи, с ръце, стиснали ефеса на меч с широко острие. Щит от синя светлина предпазваше човека от огъня на дракона, който разтопяваше камъка наоколо.

Хари хвърли само бегъл поглед на тази сцена. Доспехите бяха съвсем истински — те принадлежаха на Джубар Теканал — Актьора Реймънд Стори. И драконката беше истинска в по-голямата си част; Хари лично беше оглавил експедиция до мястото на битката, за да бъдат събрани люспите. За момент се зачуди дали Крис Хансен беше видял легендарната тридневна битка между Стори и Ша-Рикинтеър? Имаше бегъл спомен, че Стори беше любимият Актьор на Хансен.

Намръщен, подкара количката нататък още по-бързо.

Хари мразеше шибаното място. Беше се съпротивлявал на самата идея за Зала на славата, но президентът Търнър се беше наложил с подкрепата на Борда на директорите. Търнър беше казал, че това ще е голяма атракция за туристите, Бордът се беше съгласил и Хари трябваше да признае, че са прави: Залата на славата заемаше по-малко от една пета от Екзозеума, но привличаше деветдесет процента от посетителите.

Той зави с количката и се насочи към дългата спирална рампа, съединяваща галерията със залата. Налагаше се да се позабърза: по обяд мястото щеше да отвори за посетители, а предстоеше да се свърши много работа, преди тук да се напълни с туристи. Той въртеше колелата все по-силно и набра скорост още преди да се озове на рампата. Спусна се надолу почти без да намалява скоростта, и по широка дъга влезе в коридора, водещ към Залата на Каин.

В края на коридора, смален от разстоянието, го чакаше Бърн.

Във вътрешността на витрина от бронирано стъкло той беше заел бойна поза. Носеше шевиотено облекло, което някога е било червено, но сега беше избледняло до розово — същите дрехи, които бяха на него, когато Каин го уби. Лицето му беше свирепо озъбено, а двете му ръце бяха върху ефеса на Косал, меча главорез с широко острие. Изглеждаше, сякаш защитава арката от свиреп противник.

Хари се застави да продължи да кара количката напред. Всеки път ми се струва, че мога да премина покрай него, без дори да си спомня, просто да премина… И никога не се получава.

Около витрината от бронирано стъкло постоянно вонеше на някакъв консервиращ газ. Таксидермията беше отбелязала голям напредък напоследък: персоналът на Екзозеума просто беше измил тялото, беше зашил разкъсаните дрехи, беше покрил с перука дупката в черепа и беше инжектирал трупа с нещо за втвърдяване на мускулите, след което го беше изложил на сегашното му място.

И ето ги тук. Истинският Бърн. И истинският Косал.

Най-популярният експонат в целия Екзозеум.

Хари все пак се спря до витрината, стараейки се да не гледа табелата. И без това знаеше надписа наизуст. Вторачи се в искрящите очи на Бърн. Понякога ми е трудно да повярвам, че ти изгуби, а аз спечелих.

Той показа зъбите си в безмълвно изръмжаване и продължи нататък.