Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (127)

9.

Заспивам и се събуждам, и заспивам отново, цукалото ми е изпразнено и го напълвам отново, а онзи шибаняк в Ямата като че ли не млъква.

— Представете си един мързелив ковач: докато подковава коня на някакъв непознат, той открива, че не му стига един гвоздей. Вместо да си направи труда да го изкове, той оставя последната подкова без него. За добро ли е мързелът му, или за зло?

— Какво става по-нататък е известно на всички:

По липса на гвоздей — подковата падна,

без нова подкова погуби се конят,

без бързия кон пропадна ездачът,

без храбър ездач загубен бе боят,

след боя пропадна и цялото кралство,

и всичко това по липса на гвоздей.

— Значи мързелът на ковача е зло, освен ако — за да поддържаме спора — непознатият е бил не пратеник на своя крал, а шпионин на врага; тогава ще е пропаднало вражето кралство. И в този случай „добре“ изпълнената работа щеше да излезе много скъпо на ковача и неговите близки — може би дори щеше да им струва живота.

— Поуката от това е следната: невъзможно е със сигурност да се предсказват дългосрочните последствия дори на най-безобидните решения. Няма начин да се управлява развитието на събитията и дали определено действие е „добро“, или „лошо“ може да се прецени единствено по последствията — и дори тази преценка може да се промени след време. Всяко действие, определено първоначално като „добро“, може по-късно да даде „лоши“ последствия — които после може да се окажат „добри“. В края на краищата „добро“ и „зло“ са просто кодови думи, с които ние показваме дали одобряваме или осъждаме дадено действие. Всички трябва да приемем, че каквото и да правим, колкото и „добро“ да изглежда за момента то, последствията от него може да се окажат ужасни.

— Тогава какво е решението? Да не правим нищо? Но дори бездействието има последствия. Същността на каинизма е следната: истински свободният човек избира сам своите цели и се стреми към собствените си мечти единствено заради удоволствието да избира и да се стреми.

И точно тези думи не мога да изхвърля от главата си. Мога да лежа с часове тук и да споря мислено с този глас, но го чувам в съня си и когато се събуждам, и думите вече губят значението си.

Потънал е някъде в мен. Попил съм го през порите си и не мога да го изкарам с потта ми. Ден-два просто лежа, взирам се в тавана и броя пукнатините в камъка под непрестанното сияние на лампите.

Ще приключа дните си със спомена за ясните й очи, измити от пръските на водопада в горната част на Великия Чамбайген, и острието на Косал, пробило черепа й, за да се забие в скалата — постъпих правилно, а се получи нещо ужасно и аз трябваше да го предвидя.

Но не успях.

Веднъж убих един възрастен мъж — Кулан Г’Тар — и спасих може би милион животи, когато съпротивата на Куланската орда при Серано се срина. А след това убих друг старец — принц-регента Тоа Фелатон, — което превърна поредицата от сблъсъци по границата с Липке в Първата война за трона.

Може би онзи шибаняк долу в Ямата бе прав. Може би няма как да се знае предварително накъде ще полетят лайната. Ако се заслушам внимателно, мога да чуя гласа: онзи тихичък шепот в главата ми, който не спира да повтаря: „Или по моя начин, или никак.“ Но шибанякът в Ямата греши за едно: това е гласът на Каин.

Това е моят глас.

Не спирам да си мисля за фестивала по случай Деня на Възнесението. Как ще ме откарат в Катедралата на Възнесението с онази тяхната талига, след това ще ме качат на кладата и ще ме изгорят за развлечение на няколкото хиляди Любими деца.

Писна ми да живея и да умирам за развлечение на някого.

И така, изведнъж, взимам решение.

Там горе, на Седлото на Хрил, ми отне доста време да разбера, че трябва да отнема живота си. Втори път няма да направя тази грешка. Самоубийството не ми е по вкуса, но има и други начини да се умре.

Докато чакам, започвам да се паникьосвам. Когато затворникът идва отново, отваря широко вратата на килията ми и се навежда, за да изпразни цукалото ми в кофата си, аз трябва да се закашлям, за да прогоня треперенето в гласа ми, преди да му заговоря.

— Кажи на сержанта — Хабрак ли му беше името? — кажи му, че Каин иска да види Херцога на обществения ред.

Затворникът ме поглежда, чудейки се колко ли съм откачил.

— Просто му го кажи. Кажи му да предаде на Тоа В’Лич, че Каин иска да го види. Херцогът ще го възнагради. Както и теб.

Главата му се поклаща веднъж и той понася кофата си надолу по коридора.

Безпомощността да върви на майната си.

Нищо не мога да направя в тази проклета килия. Но изкарат ли ме навън, в Ямата, сред престъпниците, бунтовниците и размирниците, аз ще им покажа какво мога.

Ще откъсна главата на безценния им Ден на Възнесението и ще се изпикая върху шията й.