Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (89)

14.

Цяла вечност по-късно: носен по течението, се поклащам безнадеждно в обширния безмилостен океан; пред очите ми се движат сенки и чувам гласове — слаби гласове, идващи от неизвестната, непозната вселена, която се простира отвъд обсебилата цялото ми съществуване болка.

Споразумението ни беше абсолютно точно и ясно, казва глас, който звучи едновременно човешки и изкуствено: като звуците, които биха издавали говорещите кукли, ако имаха уста и гърло от плът. Той ще бъде отведен в столицата и екзекутиран. Мечът ще бъде обезопасен.

Гласът, който отговаря, е пълна противоположност: макар думите да са произнесени сухо и отчетливо, той звънти като отпусната тетива на лък. Да, разбира се, ще се погрижа. Що се отнася до меча, той е реликва от свети Бърн и принадлежи по право на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот. За него ще бъдат положени специални грижи.

Отварям очи и извръщам главата си към тях, за да им кажа да си затварят устата, и виждам онзи шибаняк Посланика да си говори с един от фалшивите охранители.

Между тях двамата дръжката на Косал продължава да се поклаща в дъгата от водни пръски като стрелка на метроном, която отмерва нивото на всички безполезни шумове в света. Пръските се събират в струйка, в мъничко ручейче, порозовяло от кръвта й, която се стича по скалите, встрани от потока, и изсъхва под лъчите на яркото слънце.

Нейните очи, разделени от острието, което е забито в черепа й, все още са ясни и чисти. Водните пръски са отмили прахта и те продължават да проблясват като скъпоценни камъни, а аз не мога да разбера защо продължавам да дишам.

Рейт извръща собствените си проблясващи очи към мен.

— Какво ще кажеш, Каин? — пита той с подигравателна престорена заинтересованост. — Готов ли си за тръгване?

Не съм в състояние да отговоря.

Рейт свива рамене и се обръща към фалшивия охранител.

— Моите благодарности. Предайте топли поздрави от Манастирите на вашите началници в компания „Отвъдие“. Кажете им, че се извиняваме за смъртта на Администратор Гарете, но вие сам можете да свидетелствате, че беше неизбежна.

— Съгласен съм — отвръща фалшивият охранител. — Посолството ще бъде уведомено за пристигането на новия Вицекрал.

— Готови сме да го посрещнем в духа на истинското братство — отговаря Рейт самодоволно. — Сбогом.

Фалшивият охранител не отговаря; сопитата никога не се сбогуват. Той и останалите се обръщат безмълвно и се отдалечават от скалата.

Бях се надявал да ме убият. Но очевидно е било безполезно.

Все още дишам, но това не означава, че съм жив.

Затова, когато Рейт освобождава Косал, затискайки главата на Шана с крак, за да го издърпа от скалата, аз не чувствам нищо.

Затова, когато се навежда над мен и бледосините му очи проблясват със същия глад, който бяха излъчвали стъклените топчета в празните очни ябълки на Бърн, и казва:

— Аз съм Рейт от Анхана. Ти, Каин, си мой пленник и ще умреш.

… изобщо не се изненадвам да чуя собствения си неясен глас да отвръща:

— Аз не съм Каин. Каин не съществува. Каин е мъртъв.

И това някак си го изпълва с възторг. Той се изправя със сияещи очи и разперва ръцете си встрани, сякаш иска да обгърне целия свят. Отмята назад главата си и крещи към безкрайното небе:

— Денят дойде! Денят дойде! И аз съм!

Силите ми стигат да се зачудя тъпо какво си мисли, че е, но не са достатъчни, за да помисля върху отговора. В момента единственото, за което мога да мисля, е Фейт.

Не мога дори да си представя какво ти е причинило всичко това.

Господи, Фейт… Знам, че не можеш да ме чуеш, но…

Господи, Фейт.

Съжалявам.