Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (205)

1.

Първата засада в общи линии можеше да се счита за типичен пример за всички сблъсъци между монасите от Анханското посолство и Социалната полиция. Нападението се осъществи, когато последните лодки на ротата Бауер от 82-ро подразделение за борба с безредиците прочистиха Моста на глупците.

Лодките напредваха бавно, но неотклонно, проправяйки си път през мъртвите и горящи дървета, задръстващи реката; те бяха свързани по три и на носа на всяка водеща лодка седеше по един човек с огромен пожарогасител в ръцете, готов да залее с пяна всяко петно горящо масло, което се окажеше на пътя им. Останалите клечаха в готовност с оръжия в ръце.

Монасите, които лежаха в засада, нямаха време да измислят план, но липсата на координация компенсираха с огнева мощ. Хората в първите лодки нямаха никакъв шанс.

Когато първата триада от свързани лодки се приближи тихо към Моста на рицарите покрай високите стени на Стария град, от доковете изригна блещукаща вълна от синьо-бяла енергия. Разпери се като ветрило за около секунда, но за това време успя да пререже гладко шиите и раменете на неколцина от дузината стрелци в първата лодка и да разсече точно наполовина, малко под пъпа, магьосника, който водеше лодката. Трупът му се плъзна назад и цопна в реката, а енергията, която беше насочил през жезъла си, избухна в нащърбена кълбовидна мълния; подсилената с метал броня се оказа добър проводник и още няколко стрелци се изпържиха в доспехите си.

Другите три триади веднага се насочиха към доковете, но двете останали лодки от първата триада се носеха безпомощно по реката, докато войниците трескаво издърпваха сгъваемите гребла от страничните джобове. Преди да успеят да ги спуснат във водата, от арката на Моста на рицарите към повърхността на реката се устреми правата като лазер линия на йонизираща радиация.

Там, където лъчът докосна водата, вълните мигновено се сгъстяваха до стъклена маса, напомняща лед, но топла на допир. Лодките заседнаха в нея и бяха засипани от всички страни със сачми с размерите на орех. Те залепваха за всичко, което успееха да улучат, и миг по-късно избухваха в огнени пламъци, достатъчно горещи, че да разтопят пластмасовите компоненти на пушките, да подпалят противокуршумните комбинезони и да прогорят живата плът под тях.

Но същевременно синият лъч издаде местоположението на противника и войниците получиха първата си мишена.

Техният отговор беше групов залп от няколко десетки автомата „Хеклер-Колт“ MPAR-12. Оръжията бяха излезли от въоръжение преди век и половина, нямаха компютърен прицел и във всеки от двойните им магазини се побираха само по шестнайсет залпови касетки, но тъй като всяка касетка съдържаше по осем 5,5-милиметрови безгилзови патрона, които се изстрелваха последователно през приблизително една десета от секундата, един залп се оказа достатъчен.

Застаналият на Моста на рицарите монах, от чийто жезъл изригваше силата, която бе втвърдила реката, се подаваше над ниския парапет от слабините до главата. Видимата част от тялото му се превърна във фонтан от кървава мъгла и парченца кости, а краката му се разлетяха в различни посоки. Жезълът му избухна и откъсна парче от парапета с размерите на каруца; водата веднага се разтопи и потече отново в руслото си.

Преди водещата лодка на втората триада да достигне до брега, тя сякаш бе уловена от гигантска невидима ръка и подхвърлена във въздуха. Адептът и повечето от стрелците успяха да скочат от нея, но няколко клети войници оплетоха въоръжението си в найлоновата мрежа на страничните джобове на лодката или глупаво избраха да се вкопчат в нея и бяха подхвърлени на стотици ярдове нагоре в нощното небе.

Когато лодките, все още свързани, полетяха към земята, свързващото ги въже се закачи на една от стражевите кули на стената на Стария град; те се залюляха надолу и се удариха в стената като клепало на гигантска каменна камбана, размазвайки хората вътре. Други войници намериха смъртта си, падайки на улиците; някои се приземиха върху покриви на къщи или в клоните на горящи дървета.

Телекинезата, която бе подхвърлила лодките, бе невидима за човешкото око, но за влезлия в ментално зрение адепт тя представляваше яростен пламък — също както струята от Потока, вливаща се в изсечената от диамант ръка, която монахът, скрит зад ъгъла на един склад, беше използвал, за да я създаде. Тримата оцелели артански адепти веднага засякоха местонахождението му и части от секундата по-късно на това място се засякоха три разширяващи се сфери, съставени от няколко хиляди стреловидни куршума с размерите на игла за шиене. Те представляваха бойната част на трите противопехотни гранати RG2253A, които се взривиха едновременно на височина точно три метра и половина.

В останките от монаха не можеше да се разпознае човешко същество.

Останалите две триади достигнаха до доковете и седемнайсетте стрелци се разпръснаха сред горящите дървета — последните остатъци от неестествената джунгла, оцеляла в епицентъра на пожара. Онези, които бяха паднали в реката, бяха оставени да доплуват до брега както могат; те представляваха съблазнителни мишени за нападателите и сега всеки път, когато проблясваше магия, човекът, който я бе използвал, можеше да бъде засечен и убит.

Ротата Бауер бавно и методично обезопаси доковете. Не бързаха за никъде; за разлика от своите противници, те знаеха, че са само първият отряд от подсиления 82-ри стрелкови батальон, който беше влязъл в Анхана. Тяхната задача бе да привлекат към себе си огъня на засадите и да оценят силите на съпротивата, и се бяха справили добре.

Оцелелите монаси отстъпваха един по един, изтегляйки се по криволичещите улички към Съдебната палата, като убиваха стрелци при всеки удобен случай. Те също бяха свършили добре работата си.