Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (40)

5.

Аз стоя на високата скала, която гледа към мините, докато Килани и Финал пеят Песента на войната.

Някъде далеч долу, губейки се в ясната следобедна далечина, земята е надупчена като повърхността на луната, пустош от кратери и натрошени скали; планината е покрита с белези, цели късове липсват, като отхапани от някой бог. Сред този лунен пейзаж се движат и работят мънички фигурки, черни точки преместват пръст и монтират шлюзови тръби, отхапват от земята и се оригват, изкарвайки черен дим, докато въздухът в кристалната планина като че ли застива на прага на тяхното владение: купол от пушек и прах, закриващ Ада.

Долу в ниското се намира оградата, която беше описала Л’джанела, издигащо се на фона на праха чудовище от тел и стомана, украсено с неясните силуети на трупове.

По-лошо е, отколкото смятах, по-лошо, отколкото бих могъл да си представя. Само за пет кратки дни светът ми се сгромоляса, изгни, разяден отвътре, сякаш му бяха инжектирали киселина. Всичко, което смятах за здраво и сигурно, се бе превърнало в хартия и стъклени влакна.

— Това е Слепият бог — мърмори троснато Торонел, толкова тихо, че първоначално не го чувам; но след това го повтаря по-силно и жестът му обхваща не само разрухата в Диамантената мина и Трансдея, а всичко, което се бе случило, откакто напуснахме Северозападния път. — Всичко това е дело на Слепия бог. В дил-Т’лан се е появил пролом и Слепият бог ни е последвал тук от Тихата земя.

От всички ни само аз осъзнавам, че Рони не говори метафорично.

Торонел започва да крачи в малък кръг и лицето му се сгърчва в мрачни мисли; едва сега по скалпа му се забелязва набола коса на мястото на онази, която изгорих, докато се опитвах да му спася живота. Тръгвам редом с него, като се опитвам да се придържам между него и нашите три спътнички. Здрав или не, аз трябва да се отнасям с него като със заразен.

Дори заповедта му да дойдем тук, на тази скала, показва, че започва да губи вярната си преценка. Иска ми се да си мисля, че това е само признак на стреса, на който бяхме подложени през изминалата седмица, но започвам да губя надежда. Мисля, че ще се наложи да го убия.

Килани и Финал продължават да припяват, но аз вече едва ги търпя.

Това трябва да бъде прекратено, преди още да е започнало, и няма кой друг да го спре.

— Не — изричам с дрезгав глас. — Никаква война. Не ме интересува какво са направили. Няма да има война.

Килани и Финал се умълчават; те двете и Л’джанела изобщо не ми отговарят. Обръщат ми гръб и поглеждат към Торонел.

Очите му горят в трескав триумф.

— Не разбирате ли? — пита ме той. — Аз мога да ви кажа защо той не иска война срещу тези хора. Да направим Сливането.

— Но проклятието… — възразява Л’джанела.

— Лъжа. — Торонел изплюва думата. — Поредната от лъжите на Делиан. Да направим Сливането.

О, боже, о, боже, все пак той наистина е болен и аз трябва да го направя. Плъзвам ръката си към дръжката на рапирата и ми се иска вместо това да можех да я забия в собственото ми сърце. Най-лошото е, че това няма да помогне: смъртта ми няма да оправи нищо.

Неговата ще спаси света.

Опитвам се да изтегля оръжието си, но в ръката ми няма сила. Как се стигна дотук? Как се озовах на това място?

Защо трябва да съм точно аз?

Няма кой друг. Няма друг начин.

Изваждам меча си и сребърното му острие проблясва в пламъци под лъчите на следобедното слънце. Сияйното зелено на Сливането им танцува върху сплетените им Обвивки и всички те ме поглеждат: Л’джанела, Килани и Финал с уплаха и недоверие, Торонел с язвителен триумф.

— Виждате ли? — проскърцва гласът му. — Тези артани не са от този свят — те са актири! Той е един от тях? Той е проклет актир!

Сигурно вече им го беше споделил в Сливането; нямаше да последва възражение. В Сливането лъжите не са възможни. Те бяха чули истината за мен и го знаеха.

— Той иска да ме убие! Той иска да избие всички ни!

И той вярва в думите си; и те дори са истина донякъде. Вирусът, който унищожава ума му, му дава достатъчно убеденост в собствените му думи, за да завърши делото си. Мога да му отвърна само по един начин — да насоча върха на рапирата ми към сърцето му и да скоча напред.

Финал е по-бърза; тя се хвърля пред своя принц. Мечът ми я пронизва точно под извивката на ребрата й; прерязва с лекота мускулите и черния дроб и се спира в гръбнака. Тя потреперва от неуютния хлад, който е твърде пресен, за да се възприема като болка, хваща острието с двете си ръце и пада, изтръгвайки го от отслабналите ми ръце.

О, Финал, о, боже…

Но вече не мога да спра. Моите хора, моят свят — няма кой друг да ги защити.

Обучението с повече от четвъртвековна давност, още от Консерваторията на Студията, ми напомня как мога да убивам с голи ръце; аз се хвърлям към Торонел и той отстъпва с писък — отново е Рони, отново е моят брат и секундата колебание, която изпитвам този миг, ме довършва.

Мечът на Килани проблясва към мен; виждам го с крайчеца на окото ми тъкмо навреме, за да отскоча настрани и да се обърна към нея. В ушите ми продължава да звучи гласът на преподавателя ми: Когато си невъоръжен и противникът ти има меч, бягай като луд.

Това не ме устройва.

Отстъпи от линията на атаката, извий му ръката. Не се бий с меча; бий се с човека.

Килани вдига меча си и скача към мен; аз се плъзвам встрани, но когато посягам към ръката й, нещо ме удря в главата, издавайки комичното банг, което се чува при удар на метал върху дърво. Пред очите ми пада бяла пелена, коленете ми омекват като памук. Залитам назад, покривам главата си с ръце, опитвам се да се движа, за да не успеят да достигнат до жизненоважните ми органи.

Торонел държи в ръката си окървавен меч.

Удря ме с него по главата.

Залитам отново назад и кракът ми хлътва в дупка.

Бездънна дупка, установявам аз, докато тялото ми потъва след крака — и аз летя, летя, летя и дупката, естествено, не е бездънна, просто имам такова усещане, докато сипеят прелита пред очите ми. Тялото ми се удря в една изпъкнала скала и отскача, следва втора; чувам как нещо се чупи със силен трясък — това може да е само кракът ми.

Последният ми удар е придружен с избухване на безцветен огън, последван от тъмнина.