Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (57)

1.

Тан’елкот седеше сам в студения сумрак на Екзозеума. Неподвижни, очите му блещукаха в огледалото, което му служеше за екран. Беше покрил с ръце безстрастното си лице. Приземният етаж на апартамента му нямаше прозорци; въпреки че извън Екзозеума беше късен следобед, около Тан’елкот се сгъстяваха черни сенки. Очакването го изгаряше отвътре.

Беше чакал този момент почти седем години.

Огледалото на бюрото му показваше специалното издание на „Най-новото от приключенията“. Тан’елкот беше изгледал записа, който Клиърлейк беше показал на световната публика. Движен от инстинктите си за политическо самосъхранение, Клиърлейк безупречно беше изрязал всички намеци за това, че самата Студия може по някакъв начин да носи отговорност за епидемията, защитавайки се по този начин от всякакви обвинения в корпоративна клевета; в останалата си част записът беше нецензуриран и ужасяващ. Тан’елкот изключи предаването. Беше видял достатъчно.

— Предполагам, че и Бордът също — промърмори той.

И се приготви да чака.

Секундите минаваха по-бързо, отколкото биеше сърцето му.

Той чакаше.

И продължаваше да чака.

Чакаше и чакаше.

А сигнализаторът все не звънеше.

Фракталното дърво с клони светове отново се разгръщаше в ума му. Не се показваше нито едно ново цветче, никакви неочаквани разклонения; бъдещето беше покълнало такова, каквото беше заложено от волята на Тан’елкот.

Но Бордът на директорите все не се обаждаше.

Не беше възможно да е сбъркал в изчисленията. Дори идиот сега би видял колко лесно ги бяха изиграли, дори идиот би видял, че нямаха друг избор. Дори най-глупавата риба може да почувства куката, заседнала в гърлото й.

Той скочи на крака и започна да кръстосва клетката си от край до край. Качи се по стълбите до личните си покои, мърморейки си разсеяно под нос. Гласовете на онези вътре в него му нашепваха, че е пропуснал нещо.

Измина последните стъпала и се качи в ателието. През стъкления покрив се виждаше осветеното от кървавите огньове на залеза облачно небе над града. Тук беше прекарал по-голямата част от последните шест — не, почти седем — години, моделирайки с глина и отливайки в бронз образите от вътрешния си свят.

Това беше жестока, мъчителна, сърцераздирателна битка — да учи ръцете си да въплътяват стремежите на сърцето му; всеки път, когато изстиналата отливка се чупеше, всеки път, когато докоснеше глината с пръсти, всеки път, когато посегнеше към ножа или мистрията, той се изправяше срещу спомените за това как е бил Ма’елкот и е създавал Великата си творба, как се е разпореждал с реалността само със силата на волята си. Спомените за това колко отвисоко е паднал…

И все пак работата с ръцете му го беше научила на неща, които никога не би разбрал, ако работеше само с ума си: че пластичността на материалите не е безгранична и че прекаленият натиск може да унищожава. Материалите си имат своя собствена форма. Истинското майсторство е винаги спор, борба, дори танц между волята на твореца и вътрешните свойства на материала — силата, равновесието, фундаментално заложените възможности, — определящи избраната от него форма.

Той премина покрай най-известната си скулптура — „Любовна страст“. „Страстта“ не беше най-добрата му работа, но беше може би най-приемливата за ограничените вкусове на поклонниците му. Излети от бронз, двама мъже се бяха сплели в интимна прегръдка, формите им бяха стилизирани, въплъщение на тяхната взаимна страст, сляла ги в едно цяло. Първият държеше меч, пробил корема на любовника му и излизащ от гърба му; другият стискаше два къси ножа — единият търсеше сърцето на възлюбения му, а другият вече беше забит отгоре в черепа му.

Очевидно. Дори банално.

Той се извърна от „Страстта“ и издърпа покривалото от последната си творба, своя „Давид“. Най-накрая си беше позволил да извае статуя от мрамор — материал, много по-капризен от бронза. По-висока от човешки ръст — в същия мащаб като творбата на Микеланджело, — полузавършената скулптура беше поставена върху голяма количка за товари — сега колелата й бяха застопорени, — така че той да може при необходимост да я обръща и изучава при различните ъгли, под които пада светлината.

Очертанията на фигурата бяха започнали да се разпознават в белия камък. Тан’елкот я огледа критично, докато я обикаляше в кръг, и въздъхна; стремеше се да се абстрахира от всичко друго, да забрави за напрегнатостта и разочарованието си. Да вземе длетото в такова емоционално състояние, щеше да е сигурен предвестник на катастрофа. Не можеше да забрави това, което историците наричаха поредицата „Борба“ на Микеланджело — дефектни фигури, изоставени след един-единствен неточен удар с длетото.

Тан’елкотовият „Давид“ трябваше да стане по-велик от скулптурата на Буонароти; вместо съвършената мъжка красота, изваяна от земния творец, Тан’елкот беше избрал за модел по-възрастен мъж, чиито най-добри времена бяха отминали; мъж, чието лице и форми да показват сърцераздирателното бреме на това да бъдеш възлюбен от Бога и в същото време да си горд, силен и с несломима воля. Някои биха могли да видят и красотата на отишлата си младост, и белезите на времето, които обаче само са направили мъжа още по-красив.

Ала сега, докато изучаваше извисяващата се фигура, той виждаше, че обликът й е започнал да се различава от неговия замисъл — в нея сега сякаш имаше две слели се изображения. Като че ли тук се е трудила и друга воля освен моята.

Очите на Тан’елкот се разтвориха широко и той за момент застина изумен. Някъде дълбоко в разкрилата му се истина лежеше проблемът, който разколебаваше неговата увереност…

Поначало той беше едно цяло, съставено от отделни части. Беше предал всички спомени за това какво е да е самотна душа на призраците, населяващи вътрешния му свят. От онзи момент, в който Ма’елкот се беше самосъздал от потока от сила от короната на Дал’канит, той беше станал господар на хор от вътрешни гласове. През годините този хор се беше разраснал в симфония, на която той беше диригентът: множество гласове, множество съзнания, множество животи, но подчинени на неговата воля.

Той вече не беше Ма’елкот; последният му акт на самосътворение беше да превърне бога, който е бил някога, в най-великата от сенките във вътрешния му ад. Въпреки самоосъждането в новото му име Тан’елкот знаеше, че е нещо повече дори от това, което е бил Ма’елкот: по-човечен, по-тясно свързан с пулса на времето и стремежите на плътта, които ръководят живота на смъртните. И беше по-добър творец — което в края на краищата беше най-важното.

Изкуството винаги бе било главната му страст.

Ханто Сърпа още от най-ранната си възраст беше заклет колекционер; именно тази му мания го беше накарала да стане некромант. Умението на некроманта се състои в това да извлича останките от структурите на Обвивките в труповете, да улови слабото ехо на разума, одушевявал някога плътта. Опитният некромант може временно да настрои собствената си Обвивка към тези остатъчни вибрации и да прочете отломките на спомени, които те изразяват.

Много от творците крият свои произведения, които не са достигнали нивото на личните им стандарти; много от тези произведения може да бъдат загубени завинаги, ако творецът не остави записки за тях. Ханто използваше способностите си, за да извлича спомени от костите на великите, и личната му колекция постепенно се попълваше с неизвестни шедьоври на майсторите. Той не би могъл да докаже автентичността им и никога не би получил за тях цена, отговаряща на истинската им стойност, ако ги продадеше, но какво от това?

Той нямаше никакво намерение да ги продава.

Ханто имаше свои възгледи за изкуството. За него то беше не просто създаване на прекрасното и никога не бе било просто отражение на реалността. Дори не и отражение на истината.

Изкуството беше създаване на истина.

Има една пословица, че за чука всички наоколо са гвоздеи. Величието на изкуството се състои в това, че то е способно да показва на чука от тази пословица как виждат света отвертката и ралото, и Глиненото гърне. Ако реалността е съвкупността от нашите възприятия, то с разширяването на гледните точки може буквално да се разшири реалността.

Ханто мечтаеше да владее Вселената.

Точният момент, в който той се превърна от колекционер в творец, беше загадка. Може би наистина маниакалните колекционери са винаги несполучили творци, купуващи нещата, които нямат дарбата да създадат. А може би докосването до умовете на онези покойни творци го беше променило по някакъв начин; може би гледайки света през очите на всички тези мъртви творци, той по някое време беше добил собствена визия.

Тан’елкот беше нещо повече от съвкупността от личните си преживявания, той беше съвкупност от съвкупностите, които представляваха хората, живеещи в ума му. Повече от петнайсет години той имаше абсолютен контрол над тези сенки. Чия друга воля би могла да протегне ръка към незавършената скулптура освен неговата собствена? Чия воля беше изменила осанката на неговия „Давид“ и беше променила челюстта му така, че да изразява отчаяние и примирение? Чия воля би могла да вземе в ръце чука и длетото без неговото съгласие, дори без неговото знание?

Далеч в дълбините на апартамента му иззвъня сигнализаторът на терминала му.