Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (245)

7.

Как тогава мога да изразя Моята благодарност? Как мога да покажа на света колко много те ценя, приятелю Мой?

Тук Каин си поема бавно и дълбоко дъх и произнася с преднамерено безразличие, сякаш не иска да оставя никакво съмнение, че гласът му може да е оцветен от някаква емоция — така съдията се обръща към обвиняемия при обявяване на присъдата:

— Ние не сме приятели.

Каин…

— Не — отсича категорично Каин. — Имах донякъде приятелство някога с човек на име Тан’елкот. Той сега е мъртъв. Ти — дори не знам кой си ти, но не си ми никакъв шибан приятел.

Ти знаеш кой съм — Аз съм това, което ти Ме направи, Каин.

Аз съм Родината.

И съм твой приятел.

— Хубаво, но аз не съм ти приятел. Ти уби жена ми, задник. Ти изтезава дъщеря ми.

И чрез тези престъпления двамата с теб спасихме света.

— Майната му на спасяването на света. Можеш да спасиш десет свята. Можеш да спасиш шибаната Вселена. Това не те оправдава. Не ми пука дали си бог. Някой ден ще се добера до теб.

Бяхме във война, Каин. И двамата се сражавахме за онова, което обичаме най-много.

— И какво от това?

Трябваше да пожертваме по нещо, за да победим общия си враг.

— Така ли? И какво пожертва ти?

Очевидно твоето приятелство.

Каин прекарва дълго време в наблюдаване на ръцете си, като ту ги свива в юмруци, ту отново ги отпуска, преобразувайки ги от инструменти в оръжия и отново в инструменти.

— Видях онази статуя — казва той най-накрая. — В нощта на пожара. „Цар Давид“. Добра прилика. Добра статуя. Най-добрата ти работа. Но не съм аз.

Не съм съгласен.

— Аз не съм твоят Давид.

А, това — да. Прав си, колкото и да ми се иска да грешиш. Това, с което не съм съгласен, е, че „Цар Давид“ е най-добрата ми работа. Не е тя, а ти.

— Глупости.

Виждам пред себе си човек, който е бил съкрушен от съдбата много по-силно, отколкото онзи мраморен блок — и който е събрал от отломките нещо повече, отколкото е сумата от отделните им части. Творецът в Мен винаги ще се гордее заради Моето участие в този процес. Ако аз и ти трябва да сме врагове — така да бъде.

Казват, че истинското мерило за величието са качествата на враговете ти. Ако това е истина, аз се гордея, че съм твой враг, Каин.

Каин?

— А? — промърморва Каин. — Казваше ли ми нещо?

А ти не ме слушаше.

Той свива рамене.

— Когато започнеш да ги каканижеш такива, ми се затварят очите. Знаеш ли какво си мисля: този твой номер с новото тяло — можеш ли да го направиш за всеки, който се е докоснал до реката?

Мога.

Лицето на Каин се озарява от вълчата му усмивка.

— Тогава мисля, че ти намерих император.

И така на сцената отново излизам аз.