Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (8)

8.

Отне ми няколко минути, застанал до Хари в тясната му кабинка, за да му помогна да калибрира индукторите. Костюмът с обратна връзка е доста прост, предимно механичен е — стиска те, ръга те, разтърсва те и така нататък. Но с индукционния шлем човек трябва да свикне.

Той е базиран на същата технология, която използват директните зрители в залите на Студията за наблюдаване на Приключенията, за да споделят усещанията и преживяванията на Актьора в реално време. Калибрирането всъщност е доста простичък процес: настройваш шлема, докато на белия фон не се появи черна точка, която се разпъва в линия, която от своя страна се превръща в добре фокусирано изображение на логото на Студията. По аналогичен начин белият шум преминава в чист тон и така нататък. Във ВП залата даже е по-лесно, отколкото в Студията — тук на индукторите не им се налага да предават и миризма, а данните за докосванията, болката и кинестезията се управляват изцяло от костюма с обратна връзка.

Ала този вид калибриране става лесен едва след като си го правил няколко пъти; за всеки над определено равнище в кастовата стълбица се е превърнало в навик, но Хари беше Работник и разбира се, никога не беше стъпвал в Студията и през живота си не беше настройвал индукционен шлем. Това го правеше раздразнителен и сприхав. Накрая вече ме удряше на сляпо през ръцете — индукционните шлемове имат щитове върху очите, за да не пречи реалната гледка на нервосимулираната — и ме призоваваше да се разкарам.

Оставих го в кабинката и отидох на инструкторския пост: три широки пулта с клавиши, наредени един над друг, като при орган. Над главата ми висяха четири екрана, където ВП компютърът можеше да показва множество гледни точки, за улеснение на потенциалните зрители в празната в момента аудитория зад гърба ми.

Седнах в креслото, наведох глава над най-долния ред от клавиши и най-накрая си позволих да се разтреперя.

Веднъж четох някъде, че ставаш възрастен, когато започнеш да възприемаш бъдещата смърт като камъче в обувката: вече я усещаш при всяка стъпка. Не можех да се освободя от картината на тавана в коридора, какъвто би изглеждал на проснатия на пода Болинджър; не можех да спра да мисля за това колко лесно, почти безгрижно Хари можеше да му отнеме живота. Виждах себе си в Отвъдие, как вървя по една градска улица, и някакъв мъж изскача от странична уличка и забива нож в гърлото ми, без да каже нито дума, без да ми иска пари, без да ми крещи или заплашва, без да ми даде шанс да се защитя.

Никакъв шанс.

Чувал съм че петите на човек удрят в земята, че той се гърчи и се изпуска в гащите си, когато умира по насилствен начин. Аз чувствах това отново и отново, чувствах как моите пети бият по земята, усещах го много по-ярко, отколкото е в обикновените фантазии.

Когато започнах да работя с Хари, се усещах като дресьор, заел се да опитоми нов лъв. Ако не покажех страх, ако не провокирах с нещо рефлексите на хищника, щях да съм в безопасност. Даже се чувствах донякъде герой, гордеех се със себе си, струваше ми се, че чрез силата на волята си сам изковавам съдбата си. Можех да помогна на Хари, можех да победя Чандра и да поставя началото на своята все още неясно очертаваща се, но със сигурност славна актьорска кариера.

Но в момента седях и треперех, защото тази работа не беше безопасна.

Винаги е възможно някой ден да кажеш не каквото трябва на някой от Хари Майкълсъновците — и в следващия момент да рухнеш на пода, издишал последния си дъх.

И даже не точно Хари ме плашеше сега, а светът, в който той живееше, и начинът, по който започнах да виждам моя живот през неговите очи. Ставаше въпрос за вътрешното му осъзнаване колко крехък е неговият собствен живот — и че изобщо не му пука за това.

И той не беше уникален, не беше дори нещо рядко срещащо се. Работническата каста произвежда безброй Хари Майкълсъновци. Сега започвах да разбирам какво е имал предвид Хари, когато казваше, че „не ми се получава“.

Макар че имаше ли значение? Исках ли изобщо да живея без Отвъдие?

Набрах стандартните настройки, после влязох в своята кабинка и бързо се облякох. Не се нуждаех от калибриране — компютърът разпозна биотоковете ми веднага, щом сложих шлема, и автоматично зареди файла ми.

Около мен се оформи ливада, чиито леко поклащащи се тревисти вълни стигаха чак до хоризонта във всички посоки. Небето над главата ми беше безоблачно и изумително синьо, а слънцето висеше неподвижно в него. Това беше Ливадата — най-базисното ниво, често използвано за „дуели“ и всякакъв вид упражнения по магия. Аз самият бях прекарал много часове в тази Ливада. Меката почва е удобна, за да се медитира на колене, и облаците никога не засланят слънцето.

Стандартният манекен на Хари стоеше на около четири метра от мен. Той пристъпи към мен, после се спря и се огледа; внезапно приклекна и прекара пръстите си през тревата.

— Охо!

— Да, знам. Впечатляващо, а?

— Жестоко. Смазващо жестоко! — Изкуствените черти на лицето му не показваха никакви емоции, но можех да усетя веселието в гласа му. — Изглеждаш малко педалски.

Свих рамене с въздишка. Бях програмирал манекена ми да изглежда горе-долу както ще изглеждам аз, след като операциите ми приключат: гъсти, късо подстригани платиненоруси коси, елегантно-деликатна лицева структура, огромни златисти очи, екстравагантно заострени уши, като на рис. Може и да се бях попрестарал.

Той се приближи.

— Знаеш ли, никога не съм те виждал под тази твоя маска. Така ли изглеждаш?

— Може би ще изглеждам така накрая — казах му. — Не съм сигурен. Ще разбера след десет седмици.

Той кимна и внезапно ми се прииска да видя изражението му.

— Добре — рече той. — А сега какво?

Поех си дълбоко дъх. Цяла седмица се мъчих, за да го докарам на това място, а сега, когато вече бяхме тук, ме присвиваше стомахът, имах предчувствие за… не знам какво. Сигурно беше сценична треска.

А може би се боях, че той ще ме победи и тук.

— Този път без заклинания — казах. — Смятам да те улесня. Мога да ти сритам задника, като използвам само Потока. Придържай се към менталното зрение. Компютърът ще улови структурата в биотоковете ти и ще ти покаже симулация на Потока. Би трябвало да видиш и моята Обвивка.

Манекенът му затвори очи и събра върховете на първите три пръста на двете си ръце. Аз, разбира се, вече не се нуждаех от техниката на Трите пръста, за да превключа на ментално зрение — контролирането на дишането и обикновено усилие на волята превключваха съзнанието ми на необходимото равнище. Но ме тревожеше, че Хари, само десет дни преди ВП семинара си, все още се нуждае от физически жестове.

Тревогата се разсея с идването на менталното зрение; когато се занимаваш с магия, е невъзможно да се тревожиш. Целта на сложните медитативни техники, на които ни учат в Консерваторията, е да съсредоточи цялото ни съзнание, дори повърхността на подсъзнанието, върху желаните магически ефекти. След две години тренировки можех да насочвам съзнанието си като хирургически лазер.

Чувал съм да казват, че всеки маг вижда Потока като своя лична метафора: потоци светлина или призрачна река, като дълги сияещи струни, навиващи се и размотаващи се, докато се точат във въздуха, като плаващи кълба от енергия, подобни на кълбовидни мълнии. Нямаше да разбера как ще изглежда Потокът за мен, докато не се озова в Отвъдие. ВП залата показва една и съща симулация на Потока за всички — във вида на блещукаща решетка от енергия, в която по посока на течението се носят разноцветни ярки импулси.

Обвивката на Хари също изглеждаше напълно стандартно: ауроподобна паяжина. Тя леко пулсираше в такт със сърцебиенето му и припламваше около ръцете и краката му. Наблюдавах Потока, чакайки Хари да започне да тегли от него.

Той отвори очи и прошепна благоговейно:

— Виждам го.

Бавно изпуснах въздуха, който не бях забелязал, че съм задържал в гърдите си.

— Добре. Разбирам, че това е нещо ново за теб. Ще ти дам десет секунди, за да изтеглиш достатъчно енергия за защита.

Той протегна ръка в най-плътната част на Потока и Обвивката му се разшири в ленив псевдокрайник, който докосна пулсиращата мрежа и се отвори за бликащата енергия. Потокът се завъртя към него, водовъртежът му изпълни с енергия Обвивката на Хари. Жестовете му подсказваха за бъдещ проблем — адепт, който се нуждае от ръцете си, за да тегли енергия, лесно може да бъде изваден от строя — но за момента това не беше толкова важно.

Преброих бавно до десет, после до петнайсет, наблюдавайки как Обвивката на Хари се изпълва с все по-ярка светлина и се обагря във виолетово. Той щеше да налива сила в Обвивката си, докато успява да я удържи, а после щеше да ме удари с неоформената енергия. Това е най-грубият и безопасен начин на магическо сражение, нещо като дуел с гумени весла, но като за начало беше добре.

Дори не си направих труда да тегля енергия — той не можеше да ми навреди. Обадих се:

— Започни, когато си…

Той ме атакува, както бях очаквал. Бях повече от подготвен за недодялания му поток от енергия, Обвивката ми не само го отрази, но го запрати като ластика на прашка обратно към него. Това, което летеше към мен като хаотичен поток с дебелината на човешка глава, се върна към него като остро копие, което проби Обвивката на Хари при корема му и го накара да се превие на две.

— Можеш да се справиш и по-добре. — Аз дори не помръднах.

Той опита отново и отново — все със същия резултат, но с всеки опит съкращаваше разстоянието между виртуалните ни манекени с крачка или две. За мен, докато го наблюдавах спокойно през менталното си зрение, намеренията му бяха прозрачни. Той възнамеряваше отново да наруши правилата — тези тромави удари с Потока бяха само за отвличане на вниманието, за да може да се приближи достатъчно, че да ме връхлети.

Отворих Обвивката си и започнах да тегля енергия.

Хари теглеше части от Потока и ги използваше за собствените си цели; аз създавах свои собствени — блещукащата мрежа от сила се вливаше в Обвивката ми като фунията на торнадо, спускаща се от буреносен облак. Целият поток, чак до хоризонта, течеше към мен. Кожата ми ехтеше от енергия.

Когато Хари ме връхлетя, му позволих да го направи.

Потокът не взаимодейства директно с материалния свят, докато не бъде насочен от съзнанието на заклинател; в първоначалното си състояние тя може да оказва влияние само върху Обвивките, като изменя енергийното състояние на материалните обекти, особено на живите същества. Най-лошото, което може да се направи със суровия Поток, е да причиниш на някого болезнен спазъм. Направих седем пъти това с Хари.

Ръцете и краката му, гърдите, коремът и гърбът му се свиха конвулсивно по време на скока му. Той изграчи сподавено и рухна в краката ми.

Отстъпих на благоразумно разстояние, преди да му позволя да се изправи.

— Това беше твърде лесно — казах. — Аз съм по-добър боец, отколкото ти си заклинател. Първо, ако искаш да станеш добър в това, трябва да увеличиш обхвата си. Сега Обвивката ти покрива само ръцете и краката ти. Но тя може да има всякакъв размер и форма, каквито можеш да си представиш. Опитай се да достигнеш до Потока, без да използваш ръцете си.

Манекенът на Хари продължаваше да седи в меката виртуална трева, обхванал с ръце свитите си колене. Той погледна към мен и ми се прииска да видя изражението на безличната му физиономия.

— Това беше забавно, Крис. Бях добър партньор и ти позволих да ме пометеш. А сега трябва да тръгвам.

Той се изправи и посегна към главата си, за да напипа бутона за изключване.

— Позволил си ми? — изсумтях аз. — Все едно би могъл да ме спреш.

Той звучеше уморено.

— Да, прав си. Не съм добър в това. Но ще стана.

— И аз мисля така. Мамка му, Хари, с моя помощ можеш да станеш велик!

Той се спря. Главата му се обърна към мен и той дълго време нито помръдна, нито каза нещо. Започнах да се потя под ВП костюма, чудейки се какво ли става в главата му.

Най-накрая той каза:

— Мислиш ме за шибан идиот, нали?

Раздвижих беззвучно устни и най-накрая успях да процедя:

— Хари, аз…

— Мислиш си, че понеже си Бизнесмен, а аз — Работник, можеш да ме въртиш на малкия си пръст, да ме манипулираш както си искаш и аз никога няма да се досетя?

Внезапно се зарадвах, че от истинското, физическото тяло на Хари ме делят две врати във ВП залата.

— Това не е вярн…

— О, я стига! Твоите гадости ми дойдоха твърде в повече. — Манекенът му пристъпи към мен. — Не е толкова обидно, че се мислиш за по-умен от мен. Това може дори да е истина.

Определено е истина, помислих си.

— Онова, което ме безпокои — продължи той, — е, че си мислиш, че си по-умен, защото си от по-висша каста. Мислиш си едва ли не, че ако изобщо съм имал поне малко мозък, съм щял да се родя в по-добро семейство.

— При теб всичко се свежда до кастите, нали? — нападнах го аз. Когато си имаш работа с Хари, е опасно да минаваш в отбрана; това събужда инстинкта му на убиец, както едно куче пазач може да подуши страха. — За всичко имаш един и същ отговор.

— Не се нуждая от отговори — отвърна той и се обърна, сякаш се канеше да си тръгне. — Нямам нужда да знам защо си се залепил за мен през последните една-две седмици; не ми пука дали това е някакъв опит на либерал от висша каста да покаже благосклонност към диво хлапе Работник, или курсова работа по антропология, или си си харесал задника ми. Това няма значение. Ти се опитваш да ме изиграеш и това ми писна. Мамка му, а най-досадното в цялата работа е, че ти си мислеше, че ще ти се получи.

— Знаеш ли — казах бавно, — образът ти на уличен хулиган започва да се пропуква.

— А?

— Защо все още си тук? Има значение колко внушително е едно оттегляне само ако наистина е оттегляне.

— Аха — промърмори той и посегна към клавиша за изключване на ръкава си, но аз бях подготвен за това; при последната си дума бях въздъхнал дълбоко, преминавайки на ментално зрение, и изпратих в ръката му импулс, който би парализирал и кон.

Той изпъшка.

— Още не съм готов да те пусна — казах.

Той отпусна ръката си и обърна към мен празното изражение на манекена; можех да си представя много добре смъртоносния блясък, който излъчваха черните му очи в момента.

— Не навлизай в тези води, Хансен. Не плуваш достатъчно добре.

— Спести си го, а? Аз не съм Болинджър — няма нужда да ме сплашваш, за да ми доказваш колко голям мъж си.

— Не се прави, че разбираш.

— Ще ти кажа какво разбирам. Разбирам, че ще се провалиш. Разбираш ли това ти? Ще се провалиш. Никога няма да видиш Отвъдие. Няма да станеш Актьор. До края на живота си ще бъдеш някакъв анонимен лайнен Работник. Винаги ще лижеш задниците на по-висшите касти — а за теб всеки е от по-висша каста, Хари.

Той сви рамене и се извърна. Знаеше или поне се досещаше, че казвам истината, но не можеше да се изправи срещу нея.

— Какво ти пука? Какво ти пука дали ще живея, или ще умра?

— Изобщо не ми пука какво ще стане с теб! — казах. — Пука ми какво ще стане с мен. Разбра ли? Да, ти си един вид курсова работа за мен. Чандра ме прикрепи към теб. И лично ми обеща, че ако не се дипломираш, никога няма да ме допуснат до изпитите!

— Тогава, предполагам, че имаш голям проблем — каза той и натисна бутона си за изключване, преди да успея да реагирам.

Манекенът му изчезна; аз останах сам във виртуалния свят, вторачен в мястото, където току-що беше стояла моята надежда.