Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (70)

7.

Взривната вълна изхвърли Тан’елкот назад към Хари и двама се проснаха на пода като ударени от бърз влак. Хари като че ли изгуби съзнание за няколко секунди. Когато се свести, беше на четири крака. Тръсна глава; в ушите му така бучеше, че чак го боляха зъбите. Някакъв гъст сивкав газ прогаряше гърлото му и изкарваше от белите му дробове мъчителна кашлица. На мястото на прекрасното бюро на Тан’елкот беше останало само огнище с височина до коленете — от напоеното с лак дърво се вдигаше гъст черен дим, но не това тревожеше Хари.

Тревожеше го, че тук беше светло.

Бялата светлина беше болезнена — тя ставаше все по-ярка и по-ярка, докато на Хари не започна да му се струва, че забиват пирони в очните му ябълки. Със светлината дойде жегата — изгарящ полъх, сякаш срещу лицето му е включена кварцова лампа.

Целият апартамент беше в пламъци.

Дори каменният под гореше — разширяващи се кръгове от бял огън сипеха искри до самия таван. В центъра на всеки от кръговете имаше тлеещо парче дърво — разпръснатите навсякъде от взрива пламтящи отломки от бюрото. Съскащите кръгове пълзяха бавно като концентрични окръжности върху повърхността на езеро, но камъкът под тях сияеше червено-бял като шлака, извадена от горяща пещ.

Тази шибана прах…

Някой нарочно я беше разпръснал навсякъде из проклетото място. Термит — може би магнезиево съединение, а може би нещо ново, за което още не беше чувал; нямаше значение какво точно представлява. Важното беше да успее да се махне оттук.

Закривайки носа и устата си с ръкав, Хари запълзя към Тан’елкот. Гигантът лежеше по гръб, разперил ръце, в несвяст. Черният му пуловер беше разкъсан на парчета, гръдната пластина на ампмод хамута му приличаше на предницата на катастрофирала в пилона на мост кола. Лицето му беше обгоряло, веждите му бяха изпепелени, а косата му тлееше и пушеше.

Цяла вечност — поне пет секунди — Хари се опитваше да напипа пулс между трахеята и масивните жили на врата на Тан’елкот; не беше чак толкова сантиментален, че да допусне да се подпали, докато спасява труп.

Едно, две, три, четири… кучият му син все още беше жив! Сега на Хари му оставаше само да измисли как сто и седемдесет фунтов мъж в не най-добрата си форма може да измъкне оттук почти три пъти по-тежък гигант. Това ще е гадно, помисли си Хари.

Той хвана Тан’елкот за глезените и започна да го дърпа към вратата, но веднага, щом надигна глава, димът го задуши и му потекоха сълзи. Наложи се да пълзи на четири крака, странично, а меките му обувки се плъзгаха по пода — в най-добрия случай можеше да се каже, че напредва бавно.

Тихото бучене започна да прераства в грохот и сега Хари разпозна звука — в Екзозеума ехтеше сирена, но това не беше пронизващият вой на противопожарната аларма.

Беше кънтящият рев на охранителната сигнализация.

— Мамка му! — Хари се метна към вратата — тъкмо навреме, за да види как спускащата се решетка изминава последните инчове до пода.

Охранителната аларма продължаваше да пищи, но противопожарната така и не се включи — значи не можеше да очаква никаква помощ от противопожарната система на Екзозеума. Както и от противопожарната служба на Сан Франциско. Решетката беше от заварени половининчови звена от закалена стомана — нямаше начин да се премине през нея, без да се използва горелка или хидравличен крик, а прозорците на втория етаж със сигурност бяха заключени.

— Е, сбърках — промърмори Хари, докато се давеше от дима и бършеше сълзите от смъдящите си очи. — Това вече е гадно.

Макар че огнените кръгове върху пода се разширяваха, готови да се слеят, димът не ставаше по-гъст — когато вдигна глава, Хари видя как кълбата дим се вдигат нагоре по стъпалата, сякаш отворът най-отгоре на стълбището е димоотвод.

Ами да — там трябваше да има вентилатори, засмукващи парите от разтворителите и мраморната прах. Но нямаше да могат да избягат оттам — Екзозеумът беше свързан с външния свят чрез отвори, по-малки от един фут в диаметър, и преградени с плътна решетка — това по някакъв начин беше необходимо за поддържането на нормалното за Отвъдие поле…

Куполът, съобрази Хари. Там нямаше решетка — краищата на бронираното стъкло на купола бяха вградени в камъка на покрива. То не можеше да се разбие с голи ръце, но на третия етаж беше ателието на Тан’елкот. Което беше пълно с инструменти.

Ала дотам водеше адски високо стълбище, по което се стелеше токсичен дим, а проклетите крака на Хари едвам кретаха.

В гърлото му заседна поредната порция от същия този дим и след като се изкашля, Хари усети вкуса на кръв. Тан’елкот беше споменал нещо за дихателен апарат; това накара Хари да вземе решение.

Той отново сграбчи Тан’елкот за глезените, пое си дълбоко дъх, огледа се, за да се ориентира, замижа, задържа дишането си и помъкна гиганта към стълбището. Жегата изсмукваше силите му. Едва успяваше да влачи бившия император по пода и изобщо нямаше никаква представа как ще издърпа тази четиристотинфунтова горила до третия етаж.

Остави го на първото стъпало — с глава на пода, където има най-малко дим — и хукна нагоре.

Димът пареше очите му и още преди да измине половината път до втория етаж, вече не виждаше нищо заради сълзите. Давейки се от кръвта и слюнката си, той се облегна на парапета, но се взе в ръце и продължи да върви нагоре, облягайки се на парапета и напъвайки непослушните си крака. Когато стигна на втория етаж, влезе в спалнята на Тан’елкот, където въздухът беше по-чист, полегна за малко, колкото да си поеме дъх, и отново се изправи на крака.

Затвори очи и изкатери последния отсек от стълбището, задържайки дъха си. Когато влезе в ателието, от хипоксията му се виеше свят и коленете му бяха омекнали. Но на скелето край недовършените творби забеляза дихателния апарат на Тан’елкот и побърза да го нахлузи.

Отне му поне десет секунди, за да започне просто да диша; въздухът постъпваше бавно и тегаво през регулатора, но беше чист и това го правеше по-сладък и от вино. Скоро запотеното стъкло на маската се изчисти и той вече можеше да се огледа.

Веднага му хрумна половината от решението: над отвора в пода беше монтиран кран, с помощта на който Тан’елкот качваше на третия етаж материалите — стомана, бронз и огромни блокове мрамор.

Това беше само половината от решението, защото дихателният му апарат беше само един. Бавното изкачване на Тан’елкот през колоната от отровен дим щеше да го задуши; ако пък Хари оставеше дихателния апарат на Тан’елкот, едва ли щеше да успее да се изкачи за втори път до проклетия кран… а отдолу вече идваше такава горещина, че Тан’елкот и без това скоро щеше да изгори. Това, от което се нуждая, е скорост — помисли си Хари. — Скоростта е решението.

Той си повтаряше тази мисъл като някоя мантра на Доктор Сюс и изведнъж видя отговора. Огромната незавършена статуя зад хидравличното скеле…

Идеята дойде при него цялостна, напълно оформена и толкова дръзка, че Хари се изсмя; защото статуята стоеше върху ниска квадратна количка с колелца.

Той завъртя рамото на крана така, че да увисне над отвора в пода, и махна стопера на макарата, така че кабелът започна да се развива надолу. Остави го да се развие повечко — не можеше да види първия етаж заради дима, а никак не му се искаше, като слезе, да открие, че краят не е спуснат достатъчно ниско. Ала Тан’елкот — винаги много предвидлив — беше отбелязал нужното място на кабела с цветна лепенка; Хари разви още малко и реши, че е достатъчно.

Пневматичното длето на Тан’елкот, заредено максимално с гориво, лежеше на хидравличното скеле. Хари скъса вакуумния маркуч на длетото и избута количката със статуята до крана. Отряза с длетото няколко метра кабел от макарата и завърза мраморните ръце на статуята със свободния край на кабела, като направи обикновен възел. Обиколи още веднъж статуята, като махна стоперите на четирите колела, и всичко беше готово. Отстъпи крачка назад, за да огледа още веднъж всичко и да се увери, че идеята му ще проработи… и застина, широко отворил уста под дихателната маска.

Фигурата, която се оформяше от мраморния блок, беше на съвсем обикновен, консервативно изглеждащ мъж на средна възраст. Нещо в структурата на мраморните коси подсказваше наличието на побеляване, линията на челюстта беше започнала да омеква. Но това, което порази Хари, беше изражението на лицето на статуята; в очите имаше някакво тъжно познание, някаква меланхолия, клоняща към отчаяние. Това беше изображение на човек, който знаеше много добре, че е изгубил надеждите и възможностите на младостта и не е намерил с какво да ги замени — и сякаш се е примирил с това. Човек, уютно устроил се в позицията на губещ.

Мамка му — помисли си Хари. — Това съм аз.

Върху мраморния блок с черен восъчен молив с едрия почерк на Тан’елкот беше написано: „Цар Давид“.

Не разбирам.

Дали не грешеше? Дали това не беше случайно сходство?

Но не — наоколо по скелето бяха окачени десетки черно-бели разпечатки — като се започне с първите рекламни плакати на Каин и се стигне до кадрите от камерите за наблюдение на Студията, където Хари беше изобразен от всеки възможен ъгъл във всяка възможна поза.

Какво става тук, по дяволите?

Пореден облак дим изплува пред очите му и го върна към реалността, напомняйки му за неотложните проблеми. Щеше да се безпокои за проклетите скулптури на Тан’елкот, когато спасеше живота на кучия син.

Той хукна към стълбите и се спусна с бясна скорост по парапета. Пресече мълниеносно втория етаж и отново скочи върху парапета — пламъците отдолу вече се доближаваха все повече и повече до проснатия на земята Тан’елкот. Хари се приземи някъде близо до него. Бившият император дори не беше способен да го погледне; той кашляше кръв и се опитваше да предпази очите си от дима.

Кабелът висеше точно по средата на отвора към горните етажи; няколко метра от него бяха попаднали в огъня и вече тлееха. Хари прескочи сипещия искри огън, подхвана кабела под мишница и веднага скочи в обратна посока.

Въпреки че контактът му с нагорещения камък беше съвсем кратък, обувките му пламнаха. Той побърза да ги изхлузи от краката си, но пламъкът вече се беше прехвърлил върху поръсения му с прах панталон, а след миг обхвана и ризата. Той изруга и хвана кабела със зъби, докато се опитваше да смъкне горящите си дрехи. От плътта му се вдигаше дим като от месо върху скара.

Няма проблем — помисли си той. — Важното е да се измъкна оттук, преди да изгубя съзнание.

Вече гол, той хвърли горещия край на кабела към Тан’елкот. Бившият император се опита да се надигне в седнало положение, мърморейки за това, че нещо се е объркало, че не би трябвало да става така.

— Ако започнем да изясняваме какво би трябвало да се случва — изрева Хари изпод маската, надвиквайки бученето на пожара, — и двамата ще умрем тук. Дръж!

— Дрехите ти… — промърмори вцепенено Тан’елкот. — Ти си гол.

— Сега разбрах защо всички те смятат за гений — рече Хари. — Не мърдай.

Той бързо прекара кабела под мишниците на бившия император.

— Какво…? Какво правиш? Този огън… какво? Това боли…

Хари се усмихна мрачно, докато затягаше възела.

— Аха.

Тан’елкот се закашля, пръскайки кръв. По лицето му потекоха сълзи.

— Какво правиш?

— Спасявам ти живота. Чувал ли си за един тип на име Батман?

— Батман? — Бившият император се намръщи, сякаш не можеше да фокусира погледа си. — Не разбирам.

— Сега ще разбереш — обеща Хари и скочи във въздуха. Увисна на кабела, свил крака.

Високо горе опънатия кабел подкара „Цар Давид“ заедно с количката към ръба на пода.

Статуята достигна до парапета и се наклони. За един ужасен миг на Хари му се стори, че е преценил неправилно центъра на тежестта на скулптурата, но тя продължаваше да се накланя като пияница, изгубил равновесие. За половин секунда увисна на парапета… и се прехвърли през него.

— Потегляме! — извика Хари.

Статуята се понесе надолу като скала в пропаст.

А Хари и Тан’елкот се изстреляха нагоре.

Скулптурата падаше, удряйки се в стълбите и заплашвайки да се оплете в кабела. Хари изруга, съобразявайки, че мраморният блок се носи право към него като гигантска мухобойка.

Е, добре, не го обмислих както трябва…

Той размаха крака като състезател по овчарски скок и в последния момент се отблъсна от ръба на падащата количка — сърцето му се сви, когато мраморният му двойник прелетя покрай тях и изчезна в кълбата дим отдолу.

Те изскочиха на равнището на ателието и Хари се хвана за рамото на крана, а статуята се стовари на каменния под и се разби на парчета. Хари се държеше с едната ръка за крана, а с другата стискаше кабела, очаквайки Тан’елкот да полети надолу като камък. Стисна зъби от болка, когато тежестта на бившия император опъна въжето надолу и то проряза ръката му до костта…

Но когато Хари беше изритал количката, двамата се бяха залюлели като махало; и засилката на Тан’елкот беше достатъчно голяма, че да успее да се улови за парапета с масивната си ръка. След като Хари се убеди, че гигантът се държи здраво, той се спусна по рамото на крана и му помогна да се изкатери през парапета.

Конвулсивно кашляйки, с течащи сълзи по лицето и с димяща коса, Тан’елкот изрева яростно:

— Ти си… неспособен… да направиш нищо… по лесния начин!

— Млъкни и издърпай шибания кабел! — извика му Хари в отговор. — Още не сме се измъкнали!

Той докара хидравличното скеле — на което беше пневматичното длето — под купола и го нагласи така, че платформата му се вдигна максимално високо, почти до тавана. Качи се горе, взе длетото и го притисна към мястото, където бронираното стъкло се съединяваше с края на купола. Натисна спусъка и длетото забуча като пневматичен чук.

Работеше възможно най-бързо, опитвайки се да изреже в бронираното стъкло кръг, достатъчно широк, за да се промуши през него човек — налягането в резервоара спадаше бързо. Тан’елкот, кашляйки, се запъти към него, стиснал кабела в юмрука си. През това време длетото бучеше все по-слабо, докато съвсем не замлъкна.

Хари притисна рамо към изрязания в бронираното стъкло кръг и натисна силно. Със същия успех можеше да се опита да отмести планина. Тогава Тан’елкот го хвана за лакътя и го избута встрани; после хвана резервоара със сгъстен въздух, замахна и нанесе удар. Бронираното стъкло се покри с паяжина от дребни пукнатини.

Тан’елкот удряше отново и отново, следвайки линията, начертана от Хари. Лицето му стана първо червено, после мораво. Накрая удари за последен път — в самия център на кръга. Дискът от бронирано стъкло полетя навън с такъв звук, сякаш е капак на вакуумна кутия.

Хари накара Тан’елкот да излезе пръв, а после и самият той се измъкна с помощта на бившия император, като внимаваше да не се пореже на острия като бръснач ръб на дупката.

Щом се озова в мрачния хлад на покрива, Хари най-напред свали дихателната си маска и рухна до проснатия на покрива Тан’елкот. От отвора в стъкления купол към пълната луна струеше дим.

Ръцете на Хари трепереха. Вътрешността на дихателната маска беше омазана в кръв.

— Мамка му — промърмори той под нос. — Успях да го направя.