Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (238)

8.

Очите на Ма’елкот се разтварят широко и той мърда беззвучно устни, а аз продължавам да натискам, докато острието не излиза от тялото някъде над бедрената му кост.

Залитам — проклет байпас, проклети крака, — но успявам да възстановя равновесието си и да отстъпя назад. Искам да гледам тази част.

Бавно и величествено, като масивна лавина в Алпите, главата му, дясното рамо и половината от торса му се плъзват встрани от другата половина по обливан от ален фонтан склон. Краката му остават на мястото си за около секунда-две, празните му черва и потрепващите органи са почти неразпознаваеми от тази страна и знаете ли какво?

Той не смърди.

Миризмата напомня на прясна говежда кайма от местната месарница. Никога не съм се замислял върху това: тъй като той не се е хранил от около петнайсетина години, значи през цялото време съм бъркал за него.

В края на краищата той не е торба с лайна.

Разполагам с около две секунди, преди сопитата да ми надупчат задника. Възползвам се максимално от тях. Вдигам отново Косал, но този път оставям острието да увисне надолу, под ръцете ми, които са стиснали дръжката му.

Ма’елкот ме гледа. Устата му произвеждат безсмислени пукащи звуци; по-голямата част от дробовете му са останали в другата половина.

Със скоростта на мисълта в безкрайното „сега“ аз призовавам образа на Шана в съзнанието ми — видението на Палас Рил, призрачна сянка на богинята, която сияе в нощното небе. От очите й струи вълнист поток от слънчева светлина, а ръката, която протяга към мен, е нежна като праскова в сянката на листата.

Време ли е вече? — прошепва Тя в сърцето ми.

Хвани ръката ми — отвръщам аз.

Призрачната й ръка докосва моята и плътта ни става едно; нейната топла лятна кожа хвърля слънчева роса върху избледнялата ми от престоя в донжона ръка, а моето белязано от смъртта сърце Я пренася в хладната есен. Ние се сливаме и завихряме, подвластни на повърхностното напрежение и необузданост, докосваме се във всяка геометрично безкрайна точка и въпреки това сме разделени навеки.

Защото всички живеят заедно, но всеки умира сам.

В тази кратка секунда, когато се съединяваме в тайнство, на което Нашият брак е просто едно бледо ехо, Ние се споглеждаме и си казваме…

О, сега вече разбирам.

Самотна вълна от изгаряща меланхолия…

Само ако можех да бъда такъв, какъвто винаги си искала…

Само ако можех да те приема такъв, какъвто си…

… и реката се надига в мен от малкото, мръсно поточе в Седлото на Хрил до могъщите ръкави на Теранската делта, където Ние се вливаме в океана…

… и сърцето ми се разкъсва, защото единственото ми желание е да остана завинаги тук, с тях, но безкрайното сега достига своя край, когато Шана казва…

Сбогом, Хари.

… а аз дори не мога да отговоря.

Вместо това се сбогувам с мъжа, който е затворен в капана на въргалящия се в краката ми умиращ бог.

— Честит Ден на Възнесението, задник.

После падам на едно коляно и с цялата тежест на тялото ми вкарвам изписаното с руни острие на Косал в мозъка му.

Точно между очите.

А силата изригва обратно през острието, през юмруците ми, през ръцете, раменете ми — удря ме в сърцето, изригва през тила ми и отнася нанякъде света.