Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (158)

8.

Няколко от костюмираните фалшиви веселбари ме забелязват и застиват на място, протягайки ръце към скритите в диплите на дрехите им оръжия.

Аз продължавам да вървя към тях бавно и им се усмихвам приятелски.

Златистият пясък на арената хрущи под ботушите ми. Слънцето прежуря; виждам го като алено сияние в горната част на полезрението ми, където се отразява от веждите ми.

Всичките ми съмнения, всичките въпроси отлитат в миг като гълъби от ръкава на фокусник. Адреналинът пее във вените ми — мелодията ми е позната и успокояваща като приспивна песен. Гръмотевичният пулс на кръвта в ушите ми заглушава всички звуци освен бавното и премерено хрущене на стъпките ми.

Сега вече ме вижда и Тоа Сител; бледите му очи се разширяват и устата му се раздвижва. Той побутва ръката на Ма’елкот и главата на императора се завърта към мен бавно и заплашително като танкова оръдейна кула…

Знаех, че ще умра там.

Но не смъртта ме развеселява; не мисълта за смъртта разтяга в усмивка разкървавените ми устни. А това, че ще умра в Отвъдие. Че не трябва да се връщам у дома.

Повече няма да се налага да се връщам у дома.

Мамка му, знаете ли какво?

Дори миризмата взе да ми харесва.

Мирише ми на мръсните улици на Сан Франциско в късна лятна вечер; мирише ми на стикбол и юмручни битки, на дрипави наркомани, които безпроблемно могат да бъдат пребъркани за дребни монети, и на тихи улички, в които лесно може да избяга човек на крачка пред полицията.

Затова съм щастлив.

О, Шана…

Само ако…

Точно на тази камбана бих искал да върна звука.

Само ако можех да разбера това, докато Шана беше жива. Само ако можех да го споделя с нея. Тя може би нямаше да ме разбере — мамка му, знам, че нямаше да ме разбере, — но ми се иска да си мисля, че щеше да се радва да ме види щастлив.

Ще умра свободен. Има ли нещо по-добро от това?

Аз съм свободен.