Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (161)

1.

Анхана обгърна Деймън от Джантоген Блъф с джунгла от сънища.

Един дъб го изблъска настрани и се устреми нагоре от пукнатината в стената на дока. Деймън залитна назад и се озова във висок до главата му царевичак. В стъблата с трясък прорастваха млади филизи и се превръщаха в големи кочани пред очите му, докато той стоеше и ги наблюдаваше със зяпнали уста. По камъните пълзяха тиквени и динени стъбла и обвиваха глезените му с мустачките си. От Чамбайген израстваха нагъсто върби, прасковени и ябълкови дървета, които се развиваха толкова бързо, че скоро най-долните им клони опръскаха пламналото чело на Деймън с вода. Баржите, лодките и плаващите докове се блъскаха едни в други, клатеха се и се преобръщаха.

Само за няколко минути реката се превърна в блато, а високите стени на Стария град заприличаха на вертикална гора от листа и ярки цветове.

Аз направих всичко това, помисли си Деймън.

Жуженето във вените му — странно шипящо бълбукане, което пъплеше нагоре-надолу по тила му, промъкваше се в главата му и отново излизаше — започна като леко съскане, но щом зеленината започна да поглъща града, то кипна и експлодира. Той вървеше в съня си и знаеше, че това е сън; подобно нещо можеше да се случи само в сънищата.

Всички монаси, които Деймън бе изпратил да патрулират по пристанището в търсене на следи от магистър Рейт и Меча на свети Бърн, бяха Посветени: ветерани, експерти в редица тайни умения, които варираха от близък ръкопашен бой до магически контрашпионаж. При първите пропуквания и шумолене на зеленината, която оживя около тях, те се бяха пръснали и бяха потърсили укритие, както би направил всеки професионалист.

Той беше сам.

Деймън не можеше да види никого сред буйната преплетена зеленина и не беше сигурен, че иска да ги види. Не беше сигурен в нищо. Бях болен — помисли си той. — Имах треска. И сигурно още имам. Това трябва да е трескаво бълнуване.

Сигурно бе прекарал няколко дни на доковете. Не можеше да стои настрани. Беше разположил пазачи и наблюдатели, но всъщност не можеше да им вярва, че ще пазят и наблюдават както трябва; всеки път, когато се отдалечаваше от брега, го измъчваха видения, в които Рейт се изплъзваше като змия и успяваше да се измъкне.

А Рейт, знаеше Деймън, стоеше в основата на всичко, което се бе случило с Анхана; ако го изпуснеше, щеше да изгуби всякаква надежда да получи някакви отговори. Затова той винаги се връщаше край реката, крачеше по брега, взираше се във водата и чакаше, защото от цялата Анхана той имаше вяра само на себе си.

Защото това е моят сън.

Стомахът му беше създавал проблеми и сега, насред зелената буря, червата му се разбунтуваха и той повърна: от устата му бликна бяла течност с кафеникави жилки. От колко време не беше ял?

Какво беше ял за последно?

Жилките в повърнатото приличаха на кръв.

Той избърса устни с опакото на ръката си и при докосването го жегна остра болка. Устните му бяха напукани и сега се сцепиха и омазаха ръката му с кръв. Беше жаден, ужасно жаден… Коленичи, загреба шепа вода от реката и я поднесе към устата си, но езикът му превърна студената вода в пирони и натрошено стъкло. Усещаше как задира гърлото и разкъсва вътрешностите му…

Може би нямам нужда от вода.

Погледна отново към повърнатото, към кафеникавите жилки в него; след това погледна към омазаната си с ръка кръв. Кръв — помисли си той. — Кръв.

Време бе за лов.

С крайчеца на окото си забеляза бързо движение. Надигна се в дебнеща поза, разделяйки тръстиката с ръце, и бързо се шмугна в царевичното поле. Ето го отново — отново ли беше? Или за пръв път? Беше ли го видял преди, или просто си спомняше стар сън?

Мерна подметката на ботуш, който се скри зад ствола на един ясен; мигновеният изплашен поглед на жена — ококорени очи, които го погледнаха за секунда и се скриха сред шумолящата царевица; миризмата на немити подмишници и чатал; металическия вкус на кръв в устата…

Джунглата от съня му беше пълна с хора.

Той чуваше как зеленината бавно се пробужда към живот. От всички страни се носеха пръхтене и ръмжене, писъци и крясъци, рев и вой отекваха наблизо и далеч: звуци на хора, не на животни. Звуците на животните, каквито хората винаги са били.

Той тръгна след пропукващите стъпки, но го спря вик, който премина в тих стон. Мачкайки тръстиките, на речния бряг се бореха мъж и жена — в плетеницата от човешки тела проблясваше нож. Деймън не можеше да разбере кой от тях е нападателят и кой се защитава. Виждаше само яростните замахвания на ръцете, проблясването на острието и кръв.

Кръв…

Тя го привличаше към себе си и Деймън се запромъква напред, умиращ от жажда. Та нали това беше просто сън.

Той навлезе сред тръстиките и нещо го удари изотзад. Падайки на земята, Деймън почувства върху устните си лепкавата смола на начупената тръстика, която го шибаше по лицето, докато нещо с формата на нож се заби болезнено в гърба му и трескави ръце зашариха из дрехите му. Той лежеше, без да се съпротивлява, чудейки се разсеяно как това произшествие се вписва в неговия сън; внезапно нечии тъпи зъби се впиха в основата на тила му и загризаха плътта. Болката — истинска болка, твърде реална болка — го изтръгна от замаяността му. Това не е мой сън.

Деймън се пресегна и сграбчи с едната си ръка главата на мъжа, който го гризеше, като същевременно с пръстите на другата потърси очите му. Мъжът изръмжа, без да изпуска трапецовидния мускул, и започна безцелно да размахва юмруци. Пръстите на Деймън бавно дълбаеха очите на мъжа, докато най-накрая човекът престана да удря и се опита да се измъкне с блъскане и стонове. Деймън го пусна и миг след това чу глух удар, последван от влажно бълбукане. Той се претърколи настрани и видя един от своите Посветени. Той беше пресрещнал мъжа и му беше прерязал гърлото.

— Магистър Деймън! — изпъшка Посветеният, притичвайки до Деймън, без да изпуска ножа от ръката си. — Магистър Посланик, съжалявам — не успях да стигна до вас… всичко това… — Той показа с окървавения си нож обграждащото ги зелено изобилие.

Деймън не можеше да отмести очи от ножа: червените струйки се стичаха от острието по китката на монаха. Изглеждаха толкова топли, толкова… питателни…

Наложи се да си напомни, че това не е просто сън. Имаше да изпълнява задача.

— Ранен съм — рече разсеяно той. Свали ръката си, която затискаше раната на рамото му, и по робата му шурна кръв. — Трябва да се промие и превърже.

Младият монах ахна и посегна към рамото на Деймън, за да прегледа раната, но Посланикът се отдръпна.

— Ножът ти — каза той, извръщайки лицето си настрани.

— Магистре?

— Почисти оръжието си, братко — рече с хрипкав глас Деймън. — Първо си почиствай оръжието. Винаги.

Монахът се изчерви.

— Аз, аз… съжалявам, магистре — заекна той. — Просто… — Той махна отчаяно с ръка към заобикалящата ги джунгла, към катерещата се по градските стени гора, по лежащия на две крачки от тях труп с прерязано гърло, към мъжа на брега, от чието око стърчеше дръжката на нож, към кървавата пътека от смачкана тръстика, която водеше до няколко ярда по-нататък, където умираше жената — … всички ги е обхванало някакво безумие… Случващото се направо ги подлудява.

— Случващото се не подлудява никого. — Деймън се изправи уморено на крака; жуженето в главата му ставаше все по-силно. — То просто ни дава позволение.

— Всичко е като в сън — изрече безпомощно младият монах.

— Да — съгласи се Деймън. — Но не моят сън. Или твоят. — Жуженето в главата му премина в бучене, то пулсираше в артериите му, клокочеше в сърцето.

— Да, точно така — промърмори младият монах. — Точно това е. Ние дори не сме истински. Попаднали сме в капана на нечий чужд сън.

— Ставай. Събери останалите. Трябва да изпълним мисията си.

— Мисия? Че какво можем да направим в чуждия сън?

— Това е сън, но същевременно е истина. Това е сънят на някой бог, а когато боговете сънуват, всичко става действителност.

Жуженето се превърна в грохот, после премина в пронизителен вой.

— Какъв бог? — Младият монах се намръщи недоверчиво. — Кой бог би сънувал това… това безумие?

Вместо да отговори, Деймън посочи към реката.

Там, стиснал в ръка дългото сребристо острие, по реката вървеше Рейт от Анхана, сякаш бълбукащите струи бяха изсечени от камък. От туниката и панталона му се стичаше вода. Той вървеше непохватно, често се спъваше, краката му едва издържаха тежестта му. Вървеше нагоре по течението и лицето му представляваше гръмотевичен облак.

— Ето този — рече Деймън.